Изоставения замък.

Емили обичаше да се усамотява. Тишината и спокойствието и помагаха. Тя реши да се поразходи насаме с мислите си, но предпочете да е някъде далеч от шумотевиците на града. Бе се запътила към гората. Разхождаше се дълго и дори не усети кога стигна пред изоставения замък. Никога преди не бе идвала тук, но мястото й хареса. Тя реши да го разгледа, затова се приближи до портите на замъка и леко ги побутна. Портите изскърцаха толкова силно, че сигурно шума ехтеше из цялата гора. Ем влезе навътре и скоро се озова в главното помещение. Замъка бе великолепен, но докато му се възхищаваше тя дочу шум идваш от покрива. Сякаш някакво животно се движеше по него.

Шумоленето от покрива изведнъж спря. Сигурно бе някаква птица.-помисли си Емили. Тя продължи да се разхожда из залата. Не пропусна да види нито една малка част. Тъкмо се запъти към стълбите, който бяха до главния вход, когато видя някаква фигура да се приближава към леко отворената порта. Емили не беше страхлива, но предпочете да се качи нагоре и да наблюдава от безопасно място. Тя веднага се качи по стълбите и клекна до парапета. Виждаше се идеално, сега просто трябваше да изчака.

В замъка влезе мъж, който Емили не бе срещала до сега. С него беше един гарван, който грачеше от време на време, сигурно му бе домашен любимец. Той се поразходи, след което тръгна да се качва по стълбите, където се криеше момичето. Тя стана и тихичко се промъкна в един от коридорите, който за съжаление нямаше врати към други помещения, а само едно прозорче в края му. Емили се обърна и зачака. Дали странникът щеше да я намери?

Явно, беше в безопасност, защото не го чуваше. Сигурно си бе заминал. Емили се допря до прозореца и се загледа навън. Гледката беше красива. Тогава тя се замисли. Защо изобщо се криеше? Тя не се страхуваше, но не знаеше дали това е просто един човек, като нея или някакво друго същество. В Мистик ги имаше в изобилие. Ем продължи да гледа навън, сякаш всичко около нея престана да съществува, беше само тя, прозорчето и гледката. Дори нямаше да усети, ако някой се приближи към нея, точно в този момент.

Изведнъж бях пренесена отново в реалността. Мъжът, той не си бе тръгнал. Той ме попита дали не ме е притеснил.
-Не, изобщо.-казах аз като го гледах внимателно. Всеки ход беше от значение. Той не ми приличаше на човек. Тази бяла кожа и коса, сякаш бе вампир. Все пак не казах нищо, просто държах погледа си върху него.

Начина, по който говореше ме навя на мисълта, че не е особено възпитан. Това не ми пречеше. На въпроса дали живея тук отвърнах съвсем спокойно и някак си хладнокръвно.
-Не, просто разглеждам.
Бях доста директна, но реших малко да се поотпусна, не е прилично да си груб с някой, който дори не познаваш.

Следващия му въпрос ме обърка. Дали мога да летя? Аз да не съм някаква птица. Преди дори да успея да отговоря изпитах странно чувство, сякаш не само аз имах контрол над тялото ми. Погледа му не ми вдъхваше доверие. Направих бърз ход и се отдръпнах от прозореца.

Той ме тласна към стената. Беше неприятно. Да вече бях сигурна, че той не е човек. Явно отново щеше да ме изтласка към някоя от стените, но преди дори да успее тя направи доста големи усилия и хвана ръката, която той бе протегнал, дръпна го и размени позициите. Сега той беше лице в лице със стената, а аз държах едната му ръка силно притисната зад гърба.

Тя определено усети тока, който премина по тялото й. Я стига сериозно ли смяташе да ме "изпържи". Тя нямаше как да го пусне, затова просто се надяваше скоро чувството, че през нея минават безкрайно много токови вълни, да спре.

Той реши да увеличи мъките и постави другата си ръка върху мен. В крайна сметка не издържах и отпуснах тялото си, което се свлече на земята. Не бях в безсъзнание , но ми беше трудно да се движа. Надявах се чувството да отмине, иначе нямаше как да се защитя.

Той явно реши да продължи. Преди да ме докосне отново, с малката сила която ми бе останала аз се изтеглих назад.
-Какво искаш от мен?-попитах настоятелно.
Трябваше да избегна допир с него. Не знаех дали отново ще ме удари ток или ще направи нещо друго. В крайна сметка успях да се надигна, но бях плътно долепена до стената, ако се отделя от нея имаше вероятност отново да се озова на земята.

-Престани!-казах настойчиво. Не можех повече, надали той осъзнаваше какво ми причинява. Не можех повече. Болката бе ужасна. Спри, Спри... това бяха единствените мисли в главата ми.