Някъде в града

Да измъчваш най - добрата си приятелка бе забавно и отпускащо. Чувствах се развеселен, затова се разхождах енергично по улиците на Мистик Таун. Ако Линали успееше да се измъкн от там, където я бях оставил, вероятно щеше да предприеме някакви мерки. Не ми пукаше за това, никой не може да ме спре. Хората ме гледаха странно и уплашено, защото след мен на няколко сантиметра от земята, в изправено положение се носеше големия ковчег - странното, но доста силно анти-акума оръжие на скъпия ми Генерал.
Реших да пробвам дали мога да се държа като истинския. Извадих една цигара и я запалих. За разлика от неговите, на моята половината съдържание беше от марихуаната, която си бях купил. Колко ми пука, че наоколо има хора? Малко. Да дойде Зеро да ме арестува.
В единия малък парк, който се използваше главно за разходки на кучета, видяхедна позната фигура да крачи по алеята. Спрях хода си в обратната посока. Усмихнах се широко и я настигнах. Изпречих се на пътя и с леко зловещата си усмивка:
- Здрасти, Александра. Скоро не сме се виждали.
Да, знаех, че не би могла да ме разпознае, но така ми беше по - забавно. Сдържах истеричния си смях.

Лежах в хола на килима и гледах към тавана. Погледа ми бе празен, а главата ми пълна. Мислех си за всичко, което ми се случи от пристигането ми до сега. Започнах да осъзнавам, че най-накрая съм открила точното място. Тук бяха приятелите ми, сестра ми и естествено момчето, което харесвах.
Тези мисли, обаче, бяха прекъснати от Сами, който реши да се пльосне отгоре ми. Зарадвах му се и започнах да го галя и гушкам.
Когато се изправих, погледнах през прозореца и забелязах, че времето е тъкмо като за разходка. Погледнах към кучето, но той явно изобщо не искаше да излезе. Аз на свой ред се облякох и тръгнах на някъде.
Не знайно защо се запътих към малкият парк, сякаш нещо ме дърпаше и казваше да отида там. И така както си се разхождах един висок, с коса, която бе почти до раменете, мъж се изпречи на пътя ми.
Загледах се в него леко учудена, но когато спомена името ми и отбеляза, че не сме се виждали скоро леко се уплаших.
-Извинете, познаваме ли се?-погледнах го плахо в очите.

Чудесно, дори успях да я стресна леко. Лека нотка на вина се опита да се прокрадне в мен, но след малко беше потушена. Докато обмислял какво да и кажа си затананиках:
- Някога имаше една люлка.Но в тази люлка се криеше още една.Една стана две. Една люлка,скрита в мъглата и в една звезда,люлееща се в гроба като мъглата чезнеше.....
След това я погледнах с празния си поглед и отново се усмихнах.
- Да, разбира се. Аз те познавам.
Алекс бе виждала униформата на Алън поне един път. Тя, и тази, с която бях сега се различаваха съвсем малко. Униформата на Алън беше със сребърен кръст-роза(дясно), а
тази на Крос Мāриан беше със златна. Това показваше високия ранг. Само четири такива в целия свят.
- Поразходи се с мен - поканих я, и се облегнах на масивния ковчег

Седях пред него без да мърдам, просто го гледах. Мъжът започна да тананика някаква песничка. Скляпах с очи няколко пъти, когато той най-накрая ме погледна. Погледът му бе празен, но поне ми се усмихна. Човекът каза, че сме се срещали и, че ме познава.
Почувствах се някак си гузно. Явно се бяхме срещали и преди, а аз не го помнех.
Преди да кажа каквото и да било, се загледах в униформата му. Тя бе досущ като тази на Алън, само дето тази на приятелят ми бе със сребърен кръст-роза, а на този човек бе със златен. Да не говорим, че масивният ковчег, който бе зад мъжът, отклоняваше погледа ми от него доста често.
Той се облегна на ковчега зад себе си и ми предложи да се поразходя с него. Щеше да е ужасно грубо да откажа, затова приех.
-С удоволствие.-казах с мил и приятелски тон.

Защо ли я харесвах? Ами личеше си, че не е обикновена. Тя прие с мил и приятелски тон поканата ми. Тръгнахме бавно един до друг, а движещият се ковчег отново привлече погледа на няколко човека, а и на самата Александра.
Мълчанието не бе никак неловко за мен, оглеждах се със отнесената си усмивка. Дръпнах доста от свитата цигара и наоколо се разнесе характерния ( за някои неприятен) мирис на марихуана. Задържах пушека в дробовете си и когато го освободих не излезе почти нищо. След още няколко дръпки, цигарата ми свърши и аз я захвърлих.
Погледнах Алекс с повдигната вежда.
- Ти не си обикновено човешко същество! Защо ми каза, че си такова? - още една разлика в силите ни. Той можеше да усети....докато аз не...
Въобще не бях ядосан от това, че не ми е казала. Странно...
Бях прекалено зает да свиквам с тази нейна енергия, която не познавах. Сега още повече не ми беше гузно, че не и казвах кой съм, а само увъртах. Не лъжех, а просто криех истината и само я загатвах.

Тръгнахме с бавен ход и един до друг по алеята. Ковчега отклоняваше погледите на минувачите, а и моят.
Придружителят ми пушеше, но не обикновена цигара. Миризмата, която се разнесе бе на марихуана. Вярно, че не бях пушачка или наркоманка, но точно тази я познавах. Бях изненадана колко бързо я изпуши. Не бях виждала човек да го прави толкова бързо, до сега.
Той ме погледна и ми зададе въпрос, който за малко не ме стопира на място. Как разбра, че не съм? А кога изобщо съм му казвала, че съм просто човек? В погледа ми се четеше ясно притеснение. Започнах да мисля за хората, които знаеха каква съм. Осъзнах, че той бе само един, а всички други мислеха, че съм човек.
-Какво имаш предвид? Аз съм човек... Нали на това приличам?-заговорих, като гласът ми леко трепваше.
Как може да не се сещам кой е той. Явно наистина е някой, който знае повече за мен, от колкото аз за него.

Усещах как трахеята, гърлото и белите ми дробове пареха. Дори се закашлях леко. Та аз никога не съм пушил. Дори обикновени цигари. Главата ми се замая още повече. Цветовете наоколо се размазаха. Чувствах се добре и тялото ми бе отпуснато.
След отговора и я погледнах. Кимнах отрицателно.
- Приличаш...но само това - усмихнах се мистериозно
- В този свят дори демоните приличат на хора. Това може да ти го каже всеки екзорсист. Тъкмните духове обсебват малките вещици, а те продължават да приличат на хора. Вампирите и драконите също приличат на хора. Поне първоначално...милите и сладки момичета могат свръхчовешки неща, но продължават да приличат на хора.
Направих кратка пауза.
- Дори аз приличам на обикновен човек, но не съм. Съчетавам в себе си екзорсист, учен, магьосник и алхимик. Доста по - силен съм от Алън...който си познавала досега.

Той се закашля, но след това се оправи. Все още бях загрижена за ситуацията, в която попаднах.
Той отново ме погледна и отвърна, че само приличам. Мистериозната му усмивка ми вдъхваше страх и недоверие.
Мъжът допълни, че в света много от съществата приемат човешка форма, но не са хора. Аз бях едно от тези същества. Последното му изречение, относно сладките и мили момичета, ме накара да се замисля. Нима аз бях нещо подобно? Не, не, не. Изобщо не трябваше да мисля за това. Така само щях да се издам.
Той направи лека пауза, след което продължи. Явно и той бе такъв. Съчетаваше толкова много професии в едно. Когато спомена Алън, сърцето ми забърза с ударите. Какво общо имаха те? И защо говори така сякаш той е самият Алън? Хиляди въпроси изникнаха в главата ми, докато най-накрая не изтърсих един от тях.
-Извинявай за директния въпрос, но какво общо имаш с Алън?-погледнах го доста сериозно.
Едно, че исках да разбера, след като спомена името му, а и поне така щях за малко да отклоня размислите, относно расата ми.

Момичето обмисляше всяка казана от мен дума. Аз пък от своя страна изобщо не си мерех приказките. Казвах, каквото искам. В този свят да бъдеш вечно мил не винаги ти помага.
Тя ме попита какво общо имам с Алън. Позачудих се дали да си играя ролята или да и кажа истината. Исках първото, но точно нея ми бе трудно да лъжа. Поех си въздух и казах:
- Доскоро се казвах Алън Уолкър. - задигнах ръкава си на лявата ръка. За разлика от всичко друго, ръката си оставаше същата. Моята невинност...
- Сега можеш да ме наричаш Мариан. Крос Мариан.
Линали колкото и да искаше не успя. След като разпозна мен в него продължи да ме нарича Алън ,но видя, че не съм същия. За разлика от нея, Александра не исках да я наранявам. Поне не толкова и не сега...
Спрях се. Застанах пред нея и я прегърнах. И преди бях по - висок от нея, но сега още повече. Крос беше на двадесет и няколко години и това му личеше и на телосложението и на външния вид.
- Ти си единствената, която се възспирам да ранявам. Независимо психически или физически. Щом не искаш да ми казваш нищо, няма да те карам. Приех те такава, каквато си още онзи ден в лунапарка.

Отговорът, който получих, ме обърка и някак си стъписа. Това бе Алън. В началото не ми се вярваше и това си личеше по погледа ми, но когато показа лявата си ръка, вече бях сигурна в думите му. Новото му име бе Крос Мариан.
Крачех бавно и се опитвах да асимилирам получената информация.
-Мариан..-произнесох името му тихичко, сякаш на себе си.
Определено щеше да ми е трудно, особено след като знаех, че това всъщност е Алън, но с нова самоличност.
Изведнъж той спря и застана пред мен. Вдигнах поглед, но преди отново да вперя очи в неговите, той ме прегърна. Алън и преди си бе по-висок от мен, но сега, с тази нова натура изглеждах още по-малка покрай него. Седях мирно, но когато каза, че съм единствената, която не иска да нарани и, че ме приема такава каквато съм, още от онази нощ в лунапарка, обгърнах ръце около него и също го прегърнах.
Не знаех дали да ме е страх или не. Около него винаги съм се чувствала в безопасност, но това негово ново аз все още ми вдъхваше недоверие.
Не знаех какво да му кажа. Една част в мен искаше да му кажа истината за моята раса, но друга пък ме възпираше. Най-накрая погледнах към него, надигнах се на пръсти и с тих тон казах.
-Много скоро ще разбереш и видиш моята същност, но не тук.
След тези ми думи се усмихнах, но за миг отклоних поглед в страни.
Колко неща още исках да му кажа, но това не бе належащо, поне не сега.
-Алън..-започнах, но осъзнах, че вече трябваше да го наричам с новото му име.-..Мариан.. Аз.. Ами.. Защо се промени?
Това може би бе най-директният въпрос, който можех да изтърся.

Алекс прие спокойно всичко, което казах. Също така отвърна на прегръдката ми.
След това ме попита защо съм се променил и аз я пуснах. Е, поне един човек заслужаваше да знае истината.
- Не всичко стана по мое желание. С приятелката ми вещица се опитахме да върнем спомените ми. Тя използва черна магия и на всичкото отгоре нещо се обърка и сега...ами аз имам нов поглед към света, а тя има зъл дух в себе си - започнах да се смея. Потекоха ми чак сълзи. Избързах ги и продължих.
- Отново с магия взех чужда самоличност. Истинския Генерал Крос е някъде там. Той беше мой учител дълги години. Знам всичко за него и неговата Невинност. Затова мога да я използвам добре. За разлика от повечето екзорсисти, той има две анти-демонични оръжия. Едното се влачи след нас.
Усмихнах се широко.
- Промених се към по - добро. - казах доволно
- Интересува ли те нещо друго? На теб ти имам доверие. Може би само на теб....
Смръщих се. Ако Зеро разбере какво съм направил преди около половин час ще ме погне. Със сигурност ще се разрази война...

След като зададох въпроса си, той ме пусна. В първият момент си помислих, че няма да ми каже, но когато започна да говори някак си се успокоих.
Оказа се, че не всичко е по негово желание. В стремежа си да възвърне спомените си, той и приятелката му вещица, са намесили черната магия. Магията, обаче, се е объркала и сега той гледаше по различен начин на света, а вещицата има зъл дух в себе си.
Той започна да се смее, при това и сълзи му потекоха. Аз не виждах нищо смешно, по-скоро плашещо, но не и смешно.
Алън добави, че отново с магия е придобил и новата си самоличност. Този, за когото се представяше, му е бил учител и при това бе някъде там из света, но едва ли знаеше какво се случва. Момчето явно го познаваше доста добре, щом знаеше как да използва анти-демоничното му оръжие, което впрочем бе зад нас.
Той се усмихна широко и доволно заяви, че се е променил към по-добро. Попита ме дали ме интересува нещо друго и също сподели, че на мен ми има доверие.
Честно казано, за сега това ми стигаше като информация, а и не знаех какво друго да го питам. Поклатих глава, в знак че нямам друг въпрос, поне за сега.
За момент забих поглед в земята. Имах му пълно доверие и все пак се притеснявах за него.

Реши да не казва нищо, а на последния ми въпрос просто поклати отрицателно глава. Аз от своя страна огледах хората около нас. Можех да усетя енергиите на повечето.
По едно време се сепнах. Усетих поне две-три енергии като тази на Зеро. Не исках да виждам точно него сега. Огледах се. Това би трябвало да са вампири. Не...той не беше наоколо. Неговата беше по - странна заради шашавата му дарба.
- Мислиш ли, че вампирите са лесни за побеждаване? - попитах я
Може би и тя беше вампир, не знам.
- Съвсем скоро вероятно ще се изправя срещу един такъв...и ще бъде грозна гледка. - прокарах длан по лицето си.
Сега като се замисля, щях да изпитам задоволство, ако го направя на вампирска кайма. Толкова време се е държал надменно с мен, а аз го търпях с усмивка. Да...беше надменно. Беше груб с най - добрия си приятел. Непростимо...
- А след като нараних тази, която харесва...- отново изпаднах в смях и се изпънах силно назад.
Дали щеше да тръгне да си отмъщава? Нее, нямаше шанс да нападне тази, която аз харесвам. Груб, зъл и арогантен...но все пак защитаващ другите.
- Искаш ли да видиш действието на Гробът на Мария? - попитах я и отново се огледах. Тя ме погледна неразбиращо и аз посочих нехайно ковчега.
- Това е името му.

Седяхме кротко и в пълно мълчание. Погледа ми все още блуждаеше наоколо, когато изведнъж се върна на него. Той ме попита дали вампирите са лесни за побеждаване.
-Не знам. Досега не съм се изправяла срещу такова създание.-отговорих, но гласът ми отново бе някак плах.
Честно казано вампирите не ме плашеха. Вярно, те бяха бързи и силни, но имаха своите слабости. Способностите, които притежавах аз ми бяха достатъчни, да изпепеля един като тях.
Алън каза, че може би много скоро ще се изправи срещу един вампир. Притесних се още повече, когато спомена, че е наранил тази, която въпросният вампир харесва.
Това наистина не бе Алън, когото познавах. Той се бе променил. Не можех да съм сигурна, както той бе, че е към по-добро, но добре виждах, че в него има нещо лошо.
Мъжът ме отърси от тези мисли, когато ме попита дали искам да видя Гробът на Мария в действие. В първият момент не го разбрах и го гледах объркано. Алън на свой ред ми посочи ковчега.
-Да.-отговорих съвсем кратко.
Не можех да не призная, че този масивен ковчег е привлякъл вниманието ми. Беше ми интересно, за какво служи, а и след като попита дали искам да видя защо да отказвам.

Каза, че не се е изправяла срещу такова създание. Аз също не съм имал възможност да се бия с такова. Със Зеро винаги сме били добър екип, но той не обичаше да му помагам срещу вампирите, както аз не тачех идеята той да се бие срещу демоните ми. Едва ли са толкова трудни за убиване. По - скоро той е труден. И все още не съм решил дали да го убия. Ще му направя голяма услуга ако го убия. Дори може да ми се остави...
След няколко секунди Алекс ми отговори положително. Поех си дълбоко въздух, усмихнах се и се огледах. Толкова много куклички наоколо, върху които да прикача конците си. Истински рай. Ще е по - забавно отколкото си мислех.
Винаги съм се възхищавал на това оръжие, а ето че сега щях да усетя какво е да го използваш.
Обърнах се и започнах да махам веригите на ковчега. След малко те се развъртяха и освободиха масивното нещо.
- On, Avata, Ura, Masarakat, On-gatar! - произнесох бавно и вратите започнаха да се отварят.
Сред светлина, от ковчега се показа жена със странни дрехи и маска на пеперуда. (само началото)
- Carte Garde - заповядах, и Мария започна да пее.
Крос Мариан по-рядко ползваше тази опция. Доста често поваляше противниците си с пистолета.
- Подчини ги - прошепнах на Мария и тя продължи да пее. Всички хора и не хора наоколо се спряха и в синхрон се обърнаха към нас. Усмихнах се широко. Очите им бяха празни като моите, а лицата безизразни. Бях напълно доволен от себе си. Обърнах се към Александра:
- Искаш ли да направят нещо по - специално?
Може би после щях да и покажа другата способност. Гласът на Мария продължаваше да звучи приятно около нас.

На отговорът ми той се усмихна и се огледа. Какво ли си мислеше? Той се приближи към ковчега и започна да маха веригите, които го обгръщаха, докато най-накрая те само се завъртяха и освободиха масива.
Алън бавно произнесе някакви думи, които доведоха до отварянето на вратите. Напрежението в мен растеше и ми ставаше все по-интересно. Сред светлината, която излизаше от ковчега, се показа жена с маска на пеперуда.
Той отново произнесе някакви думи, сякаш й заповяда нещо. В следващият миг жената започна да пее. Гласът и бе много приятен. За миг се обърнах настрани и видях как хората около нас се спряха и ни погледнаха. Бяха с празни погледи и безизразни лица. Тръпки ме побиха, сякаш бяха някакви зомбита. Значи ги е хипнотизирал помислих си, като продължавах да ги гледам.
Мъжът се обърна към мен и ме попита дали не искам да направи нещо по-специално. Погледнах го и леко присвих рамене. Не знаех на какво е способно.
-Ще оставя ти да решиш. Покажи ми най-доброто, предполагам.-усмихнах му се в очакване на реакцията и отговора му.

Преди не бих използвал това върху хора, нито върху други същества, различни от демони. Върху тях въздействието беше най - голямо, защото оръжието беше анти демонично. Старият Алън би спрял всичко на момента, защото да правиш това с чуждото съзнание е много мръсна игра. Те не бяха просто хипнотизирани, а под пълен мозъчен контрол. Самите те са затворени в собственото си съзнание. Какво друго би могло да се очаква от оръжието на единия от четирите най - силни екзорсиста по целия свят?
Момичето остави избора на мен. Най - доброто значи? Замислих се за момент. Те не бяха само хора. Имаше най - различни. Сред които и няколко демона. Специално акуми на Графа нямаше наоколо, иначе специалното ми око щеше да се е активирало досега. Щеше да ми е забавно да видя какво могат.
- Обърни ги един срещу друг. - казах на жената с маската, и тя направи нещо с ръцете си и продължи песента си.
След малко всички пред нас започнаха да се бият. Няколко вампира фучаха насам-натам и се зъбеха, някакви момчета се превърнаха във вълци и ги нападнаха.
- Всеки срещу всеки. Прекрасно! - казах развълнувано и започнах да ръкопляскам.
Някакво тъмно крилато същество нападна личност със човешки външен вид, но личността се защити с огън. Имаше още много доста интересни същества. Преброих някъде 6 демона. Ухаа...доста. Ако призова Меча на екзорсизма стях е свършено, но сега не ми се занимава с това. Той беше от лично моята Чиста сила, а нея реших да я оставя малко на мира. Най - пострадали бяха хората, повечето от тях бяха повалени и част от тях вероятно мъртви. При гледката в съзнанието ми отекнаха едни много далечни думи, връщащи се под формата на един от изгубените ми спомени.
"Лявата ми ръка е за демоните, а дясната за хората! За хората...за хората" - няколко пъти това отекна в главата ми и аз не издържах и се хванах за нея.
Казах това при първата поява на същинската ми Невинност - Коронования Клоун. Споменът не се завърна изцяло, защото със цялата си воля избутах надигащото се чувство на вина и скоро бях добре.

Очаквах да видя какво ще направи. Той избра да ги обърне един срещу друг.
-Какво?-погледнах го притеснено.
Изведнъж започнаха да се бият. Имаше вампири и върколаци, демони и вещици, дори и хора. Повечето човешки същества бяха ранени или мъртви. Гледах изплашено и недоумяващо. Видях едно младо момиче, което бе човек, да го напада подобие на вълк. Не се сдържах и се затичах към нея.
Това бе в природата ми. Един феникс никога не би убил друго същество или пък да гледа как го правят.
Знаех, че не мога да го поваля с голи ръце, затова образувах една огнена сфера и я запратих към съществото. То изхвърча на метри, а аз помогнах на момичето да се измъкне.
Седях на колене, а около мен съществата се биеха. Гледах телата на хората, които вече бяха загинали. Всички те бяха невинни. Погледнах към Алън, с очи които показваха, че съм изплашена от тази гледка.
-Моля те спри.-прошепнах сякаш на себе си.

С наслада гледах как съществата се бият. Сега разбирам, защо в миналото са се създавали онези Колизеуми и хората са гледали битки. Защото е забавно, по дяволите...
Даа, екзорсистите не си мислят просто така "по дяволите". Но не ме интересува изобщо. Докато се възхищавах на приятната гледка, забелязах как Александра се спуска да спасява някаква женска от човешкия вид. Тя направи огнена топка и атакува момчето върколак. Повдигнах вежда и погледнах изненадано. Използва огън? Вещица...или демон...
Нее, невъзможно е да е демон. Много рано щях да съм го усетил. Сега това не беше важно.
Тя помогна на момичето, след което остана на колене. Също така каза нещо, което не чух, но лицето и не ми харесваше. Защо изглеждаше толкова изплашена? Ако се върне при мен няма да я нападнат. Направих крачка напред, но се спрях. Да не би това да не е най - доброто, което можех да и предложа? Мислите ми бяха прекъснати от двата демона, които се бяха затичали към Александра, но тя стоеше и ме гледаше, сякаш не ги виждаше. Смъкнах робата. Нямах друг избор. Дрехите ми отдолу бяха черни. Разкъсах бинта със замах.
- Innocence! - изкрещях и се подготвих за първо ниво на Чистата ми сила. Тя обаче...не се появи. Нищо не стана. Погледнах ръката си изумено, а онези двама грамадни демони бяха вече до Александра.
- Мамка му!!!!!!- изкрещях през зъби и извадих пистолета от специалния колан.
- Judgement! - произнесох името му
-Bullets of Condemnation...
Както винаги, куршумите не пропуснаха телата на демоните. Те веднага паднаха мъртви, защото това беше второто анти-демонично оръжие. Дори нямах време да им кажа "амин".
Застанах пред нея, за да предотвратя други атаки, като в същия момент се обърнах и казах силно.
- Мария, Спри!
Тя ме послуша. Песента и заглъхна. Съществата спряха да се бият и бяха свободни от мозъчния контрол. Настана истинска паника. В нея забелязах как момчето върколак, вече в човешката си форма умолява човешкото момиче да му прости и и повтаря, че я обича. Явно са гаджета.
- Огромната сила на Гроба на Мария. Обръща любовта в омраза, мъжът срещу жената, майката срещу детето и...- казах
Приклекнах, като още държах Judgement в ръката си.
- Защо го направи? Не успях ли да ти дам най - доброто?

Седях неподвижно и безмълвно. Гледах Алън, но не правех никакво усилие да се предпазя от другите. Усетих как две същества се доближиха до мен, но не ги отразих. Дори и да не бяха човешки индивиди аз нямах право да отнемам живота им.
Затворих очи, сякаш се предадох. Знаех, че ако се опитат да ме наранят огънят ще ме предпази, независимо дали искам или не. Последното, което видях бе как момчето махна робата си. Чух как изкрещя Innocence, но явно нищо не стана.
Не след дълго се чуха други думи, които предизвикаха смъртта на съществата. Скоро, по нареждане на Алън, жената от ковчега спря да пее.
Когато гласът заглъхна, аз отворих очи. Всички бяха в паника. Видях и момичето, на което помогнах заедно с някакво момче, което сипеше извинения.
Алън или по-точно Мариан обясни, че всъщност това е способността на Гробът на Мария. Тя превръщаше и най-чистата любов в омраза. След това, той приклекна до мен и ме попита защо постъпих така и не е ли дал най-доброто.
-Омразата и смъртта не са най-доброто. Те причинява мъка, която те разяжда отвътре.-промълвих и сведох поглед надолу.
Не го съдех, тъй като той нямаше вина аз сама го поисках.

Отговора и ме накара да прехвърля няколко неща наум.
- Не винаги - казах небрежно
- Не усещам нищо такова. Дори така се отпускам.
Имах нужда да отпусна гнева, насъбрал се в мен, когато се задължавах да се съобразявам с другите, да бъда добър и да угаждам на всички.
Изправих се прибрах пистолета на мястото му и отидох на старото си място. Мария се прибра и ковчега се затвори. Завързах го с веригите и си взех робата. Отидох до момичето и и подадох ръка да се изправи, без да кажа нищо.
В този момент не знаех какво чувствам. Може би разочарование, че усилията ми не бяха оценени. Дори усетих нотки на гняв. Гнева наистина ти дава сила. Сам се се убедих в това.
Ами Невинността ми? Къде е тя и защо не ми отговаря? Ръката ми си е на мястото, къде е проблема?

Той ме опроверга и каза, че не е усетил нищо такова, напротив дори това го отпускаше.
Бях забила поглед в земята без да кажа нищо. Усетих, че той се отдалечи от мен, но аз не го погледнах. Предишният Алън никога не би казал подобно нещо, още по-малко да изпита удоволствие от подобна гледка.
Не след дълго вдигнах поглед. Мъжът бе пред мен и ми подаваше ръка. Хванах го и се изправих. На допир кожата ми леко пареше. Нима изпитвах гняв към случилото се? Не, по-скоро тъга, но не и гняв.
Стоях до него мълчаливо с чувство за вина. Най-накрая тихичко попитах:
-Накъде сега?-вдигнах поглед към него.
Определено исках да се махна от тук и да забравя случилото се. Нямах претенции, бях съгласна да ме заведе навсякъде, само да не е тук.

Докато обмислях "липсващата" си сила тя хвана ръката ми и се изправи. Огледах я изненадано, защото ръката и пареше. Не бях се сблъсквал с такова нещо. Откъснах се от тези мисли и погледнах за последен път обстановката наоколо. Все още цареше хаос, някои ревяха, други се оплакваха от раните си, а трети не знаеха какво да правят с безжизнените тела, проснати на земята. Наистина си беше адска гледка. Сдържах се да не кажа нищо или да се усмихна. На Александра едва ли щеше да и хареса това. Облякох робата си, а тя попита накъде ще ходим. Позамислих се.
- Някъде далеч от тук. Възможно е да ни се довтаса Зеро със хайката си от куки. Тези тук нямат представа, че ние...по - скоро аз съм отговорен за положението им.
Хванах я за ръката, макар все още да ме пареше.
- Хайде! - усмихнах се със обикновена, лишена от чувства усмивка. Тръгнахме към горите, макар да нямах много на ум къде отиваме.

Докато чаках отговора му отново се огледах. Не забелязвах хаоса, а единствено и само тъгата, която цареше. Имаше доста, които плачеха над телата на загиналите. Сигурно им бяха близки или приятели. Други стенеха от болката, която им причинявах раните. Имаше и такива, които се чудеха как да се отърват от телата на умрелите.
Той облече робата си и каза, че ще отидем някъде надалеч. Зеро, най-добрият му приятел и шериф на Мистик, сигурно щеше да дойде скоро заедно с другите от участъка. Обкръжаващите ни същества нямаха представа, че вината е наша.
-Не само твоя.-промълвих с нотка на вина.
Мариан ме хвана за ръка и тръгнахме на някъде. От време на време поглеждах назад, докато напълно не се отдалечихме.
Пътят ми бе доста познат, защото водеше към гората, а аз прекарвах доста време там. След дълго вървене, най-накрая се озовахме на някакво място, което бе заобиколено от много дървета. Не бях идвала тук преди и ми бе някак странно. Макар мястото да ми бе непознато, заобикалящата ни природа някак си ме успокои.
-Знаеш ли къде сме в момента?-погледнах го надявайки се той да знае.

За разлика от нея, аз не се обърнах назад. Не мога да им помогна. Дори да носех останалите ми мехлеми от Книжовника, те нямаше да стигнат до никъде. А и по - добре да си ги пазя за себе си при нужда..
Не и бях обърнал внимание, като каза, че вината не е само моя. Аз не чувствах вина. Но очевидно красивата ми Александра вероятно изпитваше и за двама ни.
Слез известно време се забихме някъде в гората. Тя ме попита дали знам къде сме.
- Не знам дали мястото има определено име, но познавам околността. Доста често идвах да трепя Акуми тук.
Седнах на едно доста удобно място с мека трева и свалих робата само от лявата си ръка.
- Така и не успях да те попитам. Какво ново при теб? - казах със жизнерадостен тон, все едно преди малко не бяхме станали свидетели на мини гражданска война. Зачаках отговора, докато разучавах лявата си ръка.