Някъде в града

First topic message reminder :

Да измъчваш най - добрата си приятелка бе забавно и отпускащо. Чувствах се развеселен, затова се разхождах енергично по улиците на Мистик Таун. Ако Линали успееше да се измъкн от там, където я бях оставил, вероятно щеше да предприеме някакви мерки. Не ми пукаше за това, никой не може да ме спре. Хората ме гледаха странно и уплашено, защото след мен на няколко сантиметра от земята, в изправено положение се носеше големия ковчег - странното, но доста силно анти-акума оръжие на скъпия ми Генерал.
Реших да пробвам дали мога да се държа като истинския. Извадих една цигара и я запалих. За разлика от неговите, на моята половината съдържание беше от марихуаната, която си бях купил. Колко ми пука, че наоколо има хора? Малко. Да дойде Зеро да ме арестува.
В единия малък парк, който се използваше главно за разходки на кучета, видяхедна позната фигура да крачи по алеята. Спрях хода си в обратната посока. Усмихнах се широко и я настигнах. Изпречих се на пътя и с леко зловещата си усмивка:
- Здрасти, Александра. Скоро не сме се виждали.
Да, знаех, че не би могла да ме разпознае, но така ми беше по - забавно. Сдържах истеричния си смях.

Усмивката не изчезваше от лицето ми. Това, че Алън оценяваше и най-малкото нещо, което правех ме караше да се чувствам приятно. За мен бе важно да го накарам да се чувства добре. Харесваше ми да съм около него, харесваше ми да си мисля за него, харесваше ми да говоря с него. С него бях щастлива, чувствах се така сякаш най-накрая съм намерила подходящия човек.
Гостът ми каза, че мога да раздигам масата, но изяви желание да ми помогне. Преди дори да успея да откажа, защото не бе редно да караш гостите си да ти помагат в домакинската работа, момчето взе някои неща, а аз награбих останалите и се отправих към мивката.
Сами нетърпеливо въртеше опашка и дори бе взел нашийника си, за да покаже негодувание от това колко дълго съм го накарала да чака. Без повече да го карам да ми се муси и да ръмжи, аз приклекнах до него и набързо го спретнах за разходката. Още щом отворих вратата на апартамента, малкият непослушник се изстреля навън като стрела. Леко се засмях и заедно с Алън го последвахме.
Нощта бе прекрасна. Все още бе оживено, което не винаги ми се нравеше, но някак си ми допадаше. Леко замъглените светлини на лампите събираха малки рояци светулки или нощни пеперуди. Улиците бяха изпълнени със най-различни същества, които добре се прикриваха с човешката си външност. Като се замисля, аз също бях като тях. Криех се зад един облик, защото не исках да видят истинското ми аз. Не ме беше срам, просто не знаех как ще реагират. Но на кого му пукаше, нали Алън ме приемаше такава каквато съм, какво по-важно от това.
Любимецът ми гордо вървеше напред, а моя милост се стараеше да е на една линия с момчето. Пътят ни бе много прост - от вкъщи до парка, като минавахме по по-закътаните места, за да може и аз да се насладя на разходката. Сами го знаеше наизуст, затова оставих той да води. Усещах, че е неспокоен заради ковчега, който се движеше зад Алън, но все пак се стараеше да не го показва толкова.
Неочаквано. До сега никой не ми бе задавал подобен въпрос и въпреки това можех да отговоря доста бързо. И въпреки това се позамислих.
-Всъщност никога не съм изпитвала болка. Предполагам, че до толкова съм свикнала, че дори не ми прави впечатление.-казах спокойно, като бях вперила поглед в нощното небе.
-Мога да ти покажа, ако желаеш.-добавих малко след отговора си и то с леко несигурен тон.

Алън се чувстваше добре навън. Всички знаем, че това се дължеше на присъствието на Скарлет. И на Сами. Вече бе напълно сигурен, че с малкия разбойник ще станат приятели. Харесваше му това, че се опитва да не обръща внимание на невидимия ковчег. Доста смело момче. Поне можеше да е спокоен, че мъника би се грижил допбре за стопанката си навън. Вероятно няма да остави никой лош да се доближи до нея. "Е, друже..сега ставаме двама" мислеше си момчето.
Честно казано вече не се притесняваше толкова от това, че трябва да и признае. Скарлет не е идиотка, вероятно и тя е усетила, че не е безразличен. Все пак сама видя, че той вече не се държи добре с почти никой. Преди часове в онзи парк, тя бе единствената, която не хипнотизира с помощта на Carte Garde. Това му беше доставило удоволствие. Единственото, което не му беше харесало, е че тя самата не одобри действията му. Ако не я чувстваше по - специална не би се замислил да вкара и нея под хипнотичния глас на Мария, но вече на всички е ясно, че това би било последното нещо ,което ще направи.
Явно кучето доста добре знаеше пътя. Още веднъж се сети за своят другар. Някъде в него...някъде много, много дълбоко в него се таеше вина. Не се знае дали ще види Тимканпи отново. И самият той е отговорен за това. Бързо изтика това чувство. Това е чувство на слабост. Няма нужда от почти никой. Ако не беше хлътнал така сляпо по Скарлет Либърти Грей, нямаше да има нужда от никого. Любовта...също е слабост. И то най - голямата. Но в момента има нужда от нея...
Не го интересуваше какво ще последва. И без това вече не му пукаше толкова за нищо. Няма и какво да губи, както казва Зеро. Това е едно от нещата, които го правят силен. Той винаги казва "нямам какво да губя" и това му помага да рискува.
Отговора и зарадва Алън. Хубаво беше, че поне не я боли. По филмите имаше пукане, чупене на кости, рев и така нататък. Кимна, макар и тя да не гледаше към него. Въпроса и обаче го изненада. Наистина ли бе предложила да му демонстрира? Той обърна погледа си към нея.
- Ами...ако имаш желание... - отговори и тихо. Не искаше да я кара да прави нещо такова, ако не иска.
- Но така не оставаш ли без дрехи? - попита несигурно и той. Може би на нея въпроса ще и се стори тъп, но това беше още едно от впечатленията, оставени от филмите. Алън се чувстваше като идиот в дадената ситуация. Не разбираше нищо от върколаците, но пък и не беше нужно.

Нощта наистина бе прекрасна. Разходките под звездното небе винаги са ми доставяли удоволствие. Е, в моя случай бе по-скоро тичане и играене, но това е друг въпрос. Обичах да гледам блещукащите звезди и рояците светулки, които караха едно обикновено дърво да заприлича на коледна елха. А само колко бе забавно да се опитваш да ги хванеш. Имаше си много привилегии от това да бъдеш наполовина вълк. Привилегии, на които се радвах като малко дете.
Сами горди крачеше напред по улицата, докато изведнъж не сви в една алея. Въпросната алея бе оскъдно осветена и по нея нямаше жив човек. Да се разхождаш сам толкова късно вечерта на такова място никак не бе разумно, но защо да се плаша? Нали си имам опашат приятел, който да ме пази, а и Алън бе до мен.
Надявах се, приятелят ми да не възрази за маршрута. Бе много по-спокойно и приятно да се сам или единствено и само с човека, когото харесваш. А и какъв по-добър момент да му призная чувствата си. Под приглушената светлина на някоя улична лампа, гледайки го право в очите и дарявайки го с най-нежната усмивка. Като в романтичен филм.
Тихият му отговор ме навя на мисълта, че може би не иска да ме принуждава да правя подобно нещо, ако не желая. Но преди да предложа, все пак го бях обмислила. Той нямаше да ме нарани или издаде, така че нямаше нужда да се притеснявам. Другият му въпрос, обаче, ме накара леко да се изчервя. След миг леко се засмях и го погледнах.
-Явно и филмите учат на нещо.-пошегувах се и се усмихнах още повече. Наистина ми бе станало смешно, имайки предвид, че това си бе така.
-Всъщност, да оставаш без дрехи. При промяната телата ни се изменят коренно и в крайна сметка от дрехите ще останат само късове плат, ако не ги свалиш.-докато уточнявах тази подробност се изчервих още повече.
-Но ти би ми услужил с наметката си, поне докато съм в човешка форма, нали?-погледнах го доста сериозно, въпреки, че все още се шегувах. Все пак не бих го задължила, можех да намеря и друг начин да се покрия.

След като му обясних малката подробност за промяната, той сякаш остана без думи. Взех да си мисля, че съм го стреснала по някакъв начин. Добре знаех, че старото му Аз бе по срамежливо от новото, а може би все още имаше проблясъци на подобно чувство, но момчето умело го прикриваше.
За момент погледнах към тениската си. Харесвах я, не защото бе кой знае какъв писък в модата, а просто защото си ми беше симпатична. Честно казано, когато се е налагало да се превърна във вълк и съм нямала възможността да се отърва от дрехите преди трансформацията, не съм отделяла кой знае какво внимание на последствията върху дрехите. По-добре жива и гола, от колкото мъртва с дрехи. Странна логика имах, но нали си ми бе добре с нея и си я разбирах.
Когато Алън се съгласи да ми даде робата си на драго сърце, аз само се усмихнах и дадох няколко крачки напред. Изведнъж се изтърсих пред него и нежно подадох ръка към приятеля си. Бе ясно, че искам наметалото, което той ми подаде доста бързо. Поех я в ръцете си и се огледах наоколо. Спрях погледа си на едно голямо дърво.
-Uno momento.-казах шеговито и се отправих към дървото.
Стъблото му бе доста широко и високо, така че ме устройваше напълно. Точно тази част не бе добре осветена, даже почти нямаше светлина. Махнах връхните си дрехи, а след това и бельото. Грижливо наметнах робата на гърба си, без да я обличам. С помощта на ръцете си и предната част на наметката обгърнах и предната част на тялото си.
След миг пристъпих в полезрението на младежа. Косата ми се спускаше надолу по раменете, а някои кичури дори закриваха част от лицето ми. Затворих очи и просто се оставих на чувството за свобода да ме обгърне. Да в този момент се чувствах свободна и щастлива, а какво по хубаво от това. Тялото ми започна да се променя. Започна един вид да "блести" или по скоро да излъчва бяла светлина, но не толкова силна че да те заслепи. Станах много по висока и едра и вместо ръце и крака имах лапи. Самото ми тяло се измени. Косата ми сякаш се плъзна като лиана по гърба ми и скоро вече се бе изменила в козина. И както си стоях на два крака изведнъж се приземих на четири. Всичко това се случи за няколко секунди. След това мястото отново бе тъмно както преди, до толкова че почти не се виждах. Отворих очи, който впрочем бяха станали още по ярко сини. Приближих се към Алън и застанах на около 2 метра от него, но не като човек, а като вълчица.
За разлика от обикновените вълци, ние бяхме доста по високи и едри. Е аз за разлика от братята си не бях кой знаех колко голяма, може би около метър и осемдесет, най-много. Но пък за разлика от тях бях с бяла козина, което си ме караше да се чувствам поне малко специална.
И така седях спокойно, с неговата роба на гърба, и го гледах за известно време преди да помахам с опашка и да повдигна леко едната си лапа. Ушичките ми трепнаха, а моя милост нахално навря муцуната си под брадичката му. Да, исках да ме погали. Така де, рядко ми се е случвало, пък и да те погалят или да те почешат зад ухото си бе приятно, поне когато бях в тази си форма.

Алън бързо разбра намека и и подаде робата си. Робите са хубаво нещо, нищо че вече не са на мода. На кой му пука за модата, щом изглежда като аниме герой, или излязъл от епичен филм? А и освен това, в този град можеха да се срещнат и доста по - нестандартни неща.
Скарлет се скри зад едно дърво, а той започна да се оглежда от време на време. Надяваше се да няма и други любители на усамотените места като тях. Нямаше особено желание точно сега да бъде прекъснат от досадни смъртни, или пък надути безсмъртни същества. От някъде усети аромат на храна. Не е нужно да споменавам, че отново огладня и това го разсея за малко. За щастие спря да мисли за това, защото беше любопитен. Може и да не личи на външен вид, както повечето неща напоследък, но определено беше любопитен. А и все пак не бе виждал досега върколак да се превръща. Да не говорим, че настоящият върколак е не само негова позната, приятелка, но и най - голямата му любов досега. Надяваше се и завинаги, колкото и лигаво да звучи. При всяка подобна мисъл, нахлула в съзнанието му, в него се прокрадваше онова чувство, да не я загуби. Плашещо е, защото не искаше да я губи. Отне му толкова много време, за да разбере най - сетне чувствата си, да ги осъзнае, и да започне да събира смелост да ги признае. Според него този момент вече бе настъпил. Явно и при нея сега бе момента да му разкрие тайната си,и тя го направи. Беше негов ред, но явно първо щеше да види вълчата и форма.
След малко Скарлет се показа, и Алън отново върна вниманието си на нея. След малко започна и самото превръщане. Тялото и започна да свети, и макар да не беше толкова заслепяващо, на екзорсиста му се наложи да притвори очи за миг. Успя да забележи всяка малка част от промяната. Безизразното му лице изчезна, и на негово място се появи смесица от изненада, удивление и още любопитство. След като всичко приключи, вълчицата стъпи на четирите си крака и отвори очи. Алън все още стоеше с лека нотка на изненада. Не бе очаквал, че върколаците стават толкова големи. Освен това, беше бяла като сняг. Толкова нежна и красива.
Тази хищна красота изпълваше очите му. Той знаеше, че тя може да бъде и опасна, но не можеше да мисли за това в този момент. Много красиви неща на този свят могат да бъдат опасни. Мъжът не знаеше какво да направи или да каже, затова просто си стоеше. На моменти му се струваше, че това не е неговата Скарлет, все пак никога не я бе виждал такава. Дори очите и бяха по - блестящи.
В един момент тя си приюти муцуната под брадичката му. Той вдигна полека ръка. Искаше му се да я погали, но все още му беше странно. В крайна сметка го направи. Погали я нежно по главата и се усмихна. Да, това определено си беше Скарлет и винаги щеше да бъде тя. Както бе споменал пред известно време, тя за него си е същата. Просто сега научи още една нейна...черта. Това не му пречеше да я обича. Едва ли щеше да се намери нещо, което да го откаже толкова лесно. Все пак дори промяната не успя.
След няколко секунди той вдигна и другата си ръка и я прегърна. Затвори очи и отпусна леко главата си върху нейната. Осъзнаваше, че сега му се отдава възможност и нямаше намерение да я пропуска.
Интересното бе, че Сами не се бе обадил нито веднъж. Дори сега, когато очевидно Алън имаше доста близък контакт със собственичката му, той беше предпочел да мълчи. Дали и той бе изненадан и възхитен, или бе виждал това и друг път?
Макар на младежа да не му се искаше да прекъсва всичко това, той я пусна най - сетне. След като бе научил това за нея, със сигурност не си бе променил мнението. Напротив - дори се засили привързаността му като нея. Повече нямаше да се държи като глупак, и щеше да и признае. Още тази вечер. Още след като си върне човешката форма. Ако беше старото му Аз на лице, вероятно щеше да му хрумне "гениалната" идея да и каже всичко, докато е в тази форма. Не би било чак толкова напрегнато и вероятно нямаше да се притеснява толкова. Но сега искаше да наблюдава реакциите и. Да гледа нейното лице, именно нейното лице, с което бе свикнал до такава степен.
"Скарлет Либърти Грей...ти си моята единствена радост и мое единствено слабо място..." - мислеше си докато и се усмихваше мило.

p.s извинявай за закъснението :)

Докато стоях срещу него, долових някакво изумление в изражението му. Това някак си ме зарадва. Не, не защото бе изненадан, а защото не го беше страх. Най-малкото, което исках бе да го изплаша. Радвах се, че той не потрепна дори за миг.
Определено ми бе трудно да споделям. Откакто избягах от клана нямах доверие, на никого. Имах чувството, че ще бъда предадена и затова никога не казвах нищо за себе си. Беше по-добре за мен и за другите. Едва ли искаха да ги обременявам с историята си. Но Алън, на него можех да доверя всичко. Той бе единствения човек, който ме разбираше и приемаше такава каквато съм. С него се чувствах в безопасност.
Леко наведох глава и присвих уши назад. Затворих очи за миг и помахах с опашка щом усетих ръката му. Леко настръхнах, защото чувството бе приятно. След миг седнах до него и се отпуснах в прегръдката му. Беше толкова приятно. "Алън Уолкър, ти си единственият, който ме прави щастлива... Ти си всичко за мен.." Без да се усетя леко изсумтях при тези мисли.
Сами стоеше кротко на няколко метра от нас и гледаше. Той и преди ме бе виждал така, но не затова бе толкова спокоен. Кучето явно разбра, че Алън не ще ме нарани, напротив той сякаш усети че всъщност момчето би направило всичко за мен.
След миг приятелят ми ме пусна. Стоеше мирно и гледаше в мен с нежна усмивка на лице. Погледнах го с онзи кучешки миловиден поглед и отново се сгуших в него. Отново се появи онази бяла светлина, отново за част от секундата. Руси кичури коса се спуснаха по лицето ми, а аз обвих робата му около себе си. Погледнах нагоре към него и се усмихнах миловидно. Бях отново в човешката си форма, свита до него. Изглеждах някак си малка и крехка покрай момчето, но пък това ме караше да се чувствам защитена.

(Не се притеснявай С:)

Не мога да не призная, че ми беше хубаво така сгушена до него, обвита в дългата му топла роба, втренчила поглед в него. Не можех и да мечтая за нещо по-прекрасно и от това. Наслаждавах се на всяка една секунда прекарана с момчето. Всичко бе като сън в лятна нощ, но бе по-хубаво, защото бе реалност.
Леко настръхнах, когато усетих хладния полъх на вятъра. По-принцип ние имахме малко по-висока температура от обикновените същества и не обръщахме внимание на студеното време. Но, може би, това бе защото прекарвахме зимата във вълчата си форма. А и, ако вие бяхте само роба и на вас щеше да ви е хладно. Тъкмо да помоля приятелят ми да ме извини за момент, когато той несигурно изрече името ми. Погледнах го и изчаках да видя какво има да ми казва. В първият момент помислих, че ще е нещо свързано с превръщането, но бе по-хубаво, нещо, което аз самата се опитвах да направя от толкова много време, а все не намирах смелост.
Наклоних глава, показвайки леко недоумение. Какво искаше да ми признае? Нима и той имаше някоя мрачна тайна или просто искаше да сподели чувства и мисли.
В следващият миг аз стоях слисана пред него, затаила дъх и внимателно слушах всяка негова дума. Знаех, че покрай битките Алън някак си нямаше време за личен живот, всъщност може би това беше личния му живот. Но това никога не ми е пречило, напротив радвах се че между цялата тази отговорност той отделяше време за мен.
Сърцето ми едва не изскочи от гърдите ми щом чух думите "обичам те". Ах, тези сладки и тъй силни думи. Определено не можеш да кажеш, че обичаш някого просто ей така. Тази фраза се използвашe само когато наистина чувстваш нещо толкова силно към някого.
Гледах го с поглед изпълнен с радост и дори малко сълзи. Усмихвах се като малко дете. Истина ли е? зачудих се за миг.
След миг той ме погледна. Знаех, че търси отговор или поне чака някаква реакция от моя страна. За момент си помислих, че бликащата ми от щастие физиономия е достатъчна. И все пак, моя милост проговори.
-Онази нощ в лунапарка, аз усетих нещо, което никога преди не бях. Още тогава сърцето ми трепна и сякаш просто ми намекна, че ти ще станеш важна част от моя живот.-погледнах в страни и продължих.
-Влюбих се толкова бързо, че дори аз не усетих. Всеки един миг с теб бе като подарък за мен. Нямаш си и на представа колко пъти съм искала да ти призная чувствата си, но ме бе страх, че ще разруша и това, което имаме. И сега в този момент, аз...-притаих дъх.
-И аз те обичам Алън и не го казвам просто така. Наистина те обичам!-вперих онези стъклено сини очи право в неговите. Исках да го гледам в очите докато го казвам, исках той сам да разбере, че съм напълно искрена с него.
-Независимо дали си се променил за мен ти винаги ще бъдеш момчето, което открадна сърцето ми и ме направи най-щастливото момиче на света.- и колкото банално да звучеше, това бе самата истина.
И ето, че бурната вълчица в мен изигра своята роля. Както си стоях и го гледах неочаквано се повдигнах на пръсти, поставих едната си ръка на гърдите му и просто го целунах. Може би бе твърде прибързано, но не съжалявах. Целувката, колкото и неочаквана да беше, все пак бе нежна и чувствена.