Някъде в града

First topic message reminder :

Да измъчваш най - добрата си приятелка бе забавно и отпускащо. Чувствах се развеселен, затова се разхождах енергично по улиците на Мистик Таун. Ако Линали успееше да се измъкн от там, където я бях оставил, вероятно щеше да предприеме някакви мерки. Не ми пукаше за това, никой не може да ме спре. Хората ме гледаха странно и уплашено, защото след мен на няколко сантиметра от земята, в изправено положение се носеше големия ковчег - странното, но доста силно анти-акума оръжие на скъпия ми Генерал.
Реших да пробвам дали мога да се държа като истинския. Извадих една цигара и я запалих. За разлика от неговите, на моята половината съдържание беше от марихуаната, която си бях купил. Колко ми пука, че наоколо има хора? Малко. Да дойде Зеро да ме арестува.
В единия малък парк, който се използваше главно за разходки на кучета, видяхедна позната фигура да крачи по алеята. Спрях хода си в обратната посока. Усмихнах се широко и я настигнах. Изпречих се на пътя и с леко зловещата си усмивка:
- Здрасти, Александра. Скоро не сме се виждали.
Да, знаех, че не би могла да ме разпознае, но така ми беше по - забавно. Сдържах истеричния си смях.

Вървяхме спокойно по пътечката, макар и атмосферата около нас да бе мрачна и неприятна. Мълчанието бе като в допълнение към цялата тази обстановка. За миг се почувствах като в филм на ужасите, но факта, че имаше някой с мен ме успокояваше, особено като този някой бе Алън.
"Кой е Сами?" чух гласа на спътника ми. Моя бе грешката, че още от началото не споменах, че той е любимецът ми. 
-Сами е кучето ми. Много е дружелюбен и игрив.-обясних накратко. 
За миг ми стана интересно какво си е помислил, когато го споменах по-рано. 
Така или иначе, в момента бях съсредоточена върху пътечката. Надявах се да не съм се самозалъгала. За мое щастие бях права. Пътечката ни доведе до реката, до която хапнахме по-рано днес. Алън ме поздрави, а аз се усмихнах широко. Онази мрачна гледка бе зад нас, но въпреки това аз не пуснах ръката му. Тайничко се надявах той да няма нищо против и да си остане така. 
Пътят към града и двамата го помнехме, защото вървяхме равномерно и един до друг. В това време за миг погледнах към красивата луна, която огряваше черното нощно небе. Често във филмите двойките се разхождаха под лунна светлина и тази наша разходка към дома някак си ме накара да се почувствам направо като в приказка. 
Не отне много време, когато най-накрая се озовахме на един от главните пътища, който водеха право към Мистик. Дори не се спряхме, а направо продължих да водя приятеля ми към апартамента си.

Алън обяви, че с нетърпение чака да види Сами. Погледнах го за миг и се усмихнах. Бях сигурна, че ще си допаднат.
Скоро навлязохме в града. По улиците имаше деца, които играеха. Честно казано се учудих, тъй като вече се бе късно. От време на време се виждаха и минувачи, току що приключили работа, бързащи да се приберат у дома. Да този забързан градски живот не пасваше особено с личността ми, но постепенно щях да свикна.
Докато вървяхме по улиците, приятелят ми ме попита нещо, което аз всъщност не очаквах. Дали щях да го приема обратно, ако старото му аз се върне. В началото не казах нищо, просто продължих, докато най-накрая не спрях точно под светлината на една улична лампа. Погледнах го право в очите. По принцип винаги гледах другите с известна студенина и пренебрежение, но Алън, когато гледах него погледа ми винаги бе изпълнен с топлина, щастие и в голяма степен любов.
-Аз никога не съм те отхвърляла. Дали такъв или старото ти аз, обещавам ти, че аз винаги ще съм до теб. -казах с лек трептящ глас и нежна усмивка на лице.
В следващият миг просто леко го дръпнах за ръката и посочих сградата пред нас.
-Ето тук живея.-казах и посочих един от последните етажи.

Тя не ми отговори веднага, но след известно време се спряхме под една улична лампа. Тя ме погледна, както и аз нея. Малко ми беше трудно да се съсредоточа, защото доста често ми идеше да се загубя в тези очи. Как може да са толкова прекрасни? Да разсейват един войн до такава степен...
След това, което каза, не можах да прикрия реакцията си по никакъв начин. Лека усмивка пробягна по лицето ми, и едно много приятно чувство, започна да затопля тялото ми. Не съм изпитвал нищо хубаво, откакто се промених.
- Благодаря ти..- успях само да измърморя тихо, след което тя ме дръпна за ръката и ми посочи къде живее. Беше един от последните етажи на една сграда. Сградата изглеждаше интересна и хубава, вероятно и апартаментът на Скарлет е такъв.
Тръгнахме бавно, като аз вървях леко след нея, все още оставяйки се да ме води. След като пристигнахме на етажа започнах да се оглеждам. Явно хората тук се грижеха добре за чистотата. Ние със Зеро мразим съседите си. Слагат някакви стари боклуци навсякъде, завъждат се мишки и т.н. Преди аз се занимавах с това да си говоря с тях, защото него най - много да го ядосат и да стане зле. Ама сега ако ми паднат, със сигурност ще им се стъжни повече, отколкото с него. Изчаках Скарлет да отключи, като все още се оглеждах. Чух някой да притичква вътре с малки стъпки. Сигурно това е Сами.

Усмивката му ме накара да се зарадвам, сякаш ме приканваше да го прегърна и целуна. Но не можех, ами ако той не чувстваше същото? Ами ако объркам всичко? О, Скарлет я се стегни и най-важното успокой се.
След това тръгнахме бавно към сградата. Той все още оставяше аз да водя, но и това си бе нормално, все пак това бе първия път, в който му показвам дома си. Най-накрая стигнахме моят етаж. Усмихнах се на Алън, след което изкарах ключовете си и понечих да отключа. Сами веднага ни усети в с бързи стъпки застана до вратата. Той винаги ме посрещаше така, което ме радваше, защото показваше загриженост и любов към мен или просто бе гладен и затова ме чакаше.
И ето, че влязохме в апартамента ми. Сами започна да маха с опашка и излая веднъж. Аз му се усмихнах и го погалих по главата. Той погледна и към Алън и дори се изправи и отиде да го подуши. Това бе добър знак.
-Е това е моят дом.Ела, нека те разведа.-казах с усмивка и оставих ключовете на една малка дървена масичка.
Първо отидох до гостната, където щях да го настаня. Отворих вратата и му показах стаята.
-Ето тук ще спиш. Ако не ти харесва ще ти отстъпя моята стая.-предложих на свой ред.
-Банята е точно срещу моята стая.Ако искаш може да се освежиш.-и веднага посочих вратата.
-Холът и кухнята са надолу по коридора. Впрочем какво ти се хапва за вечеря?-обясних и попитах набързо.
Исках да направя престоят му максимално удобен, а това включваше мен като добра домакиня. Алън можеше да остане колкото иска, стига да му хареса.

След като влязохме, тя погали кучето си, а малко след това то дойде и ме подуши. Приклекнах и се усмихнах. То вдигна очи към мен и там разчетох объркване. Нещо в мен не му харесваше, но вероятно усещаше, че не смятам да нараня господарката му. Дори напротив - бих я защитил от всичко. Протегнах ръка, за да го погаля, но то все още не беше решило как да действа спрямо мен, заради това се отдалечи. Вървеше след Скарлет, а след малко и аз правех същото, защото ме подкани да ме разведе. Отидохме в гостната.
- Не, тук е по - добре отколкото бих искал. - казах и. Та аз очаквах да спя в някоя пещера извън града. Как това тук няма да ми харесва?
Показа ми накъде са и другите стаи и аз бях отворил леко уста от възхищение.
- Имаш прекрасен апартамент. - По принцип новата ми самоличност не сипеше комплименти като старата, затова точно този беше искрен. Скарлет ме попита какво ми се хапва. Секна ми се мисълта и я погледнах. Няма как да я накарам да ми сготви по толкова, по колкото ям. Почесах се и се замислих.
- Ами по принцип нямам претенции относно храна. - усмихнах се
- Може би..нещо с картофи? - казах все пак, за да я улесня.
- Ако нямаш нищо против, може да ти помагам или поне да ти правя компания.
Аз бих могъл да и покажа доста азиатския ястия, но никога не съм бил чак такъв спец в готвенето. Поне не като дивия вампир, той се справя страхотно. Което е доста изненадващо всъщност, нали вампирите нямат нужда да се хранят с храна.

Алън всъщност хареса гостната. Дори направи комплимент за целият апартамент. Усмихнах се и с мек тон казах.
-Благодаря ти. Радвам се, че ти харесва.
Надявах се да се чувства комфортно тук и да не се притеснява от нищо. Само все още ни наобикаляше и махаше с опашка. Усетих, че той е леко несигурен на моменти, но предположих, че е защото не познава приятелят ми.
Когато споменах думата храна, непослушникът с маршова стъпка се отправи към кухнята. Явно бе гладен и само чакаше удобен момент да ми го покаже. А относно вечерята, момчето нямаше претенции, но все пак спомена, че му се хапва нещо с картофи. Дори предложи да ми помогне или просто да ми прави компания. Усмихнах се и кимнах в знак на съгласие.
И двамата се отправихме към кухнята където Само чакаше послушно. Погледнах го и сякаш само с поглед му казах, че ще почака.
-Какво ще кажеш за миш-маш върху картофи?-попитах ей така изведнъж.
Четно казано , не бях правила точно това от доста отдавна, но все още помнех рецептата. Ако Алън искаше нещо друго, бях отворена за предложения. Честно казано, щеше да ми хареса да науча нещо ново.

Тя кимна и заедно отидохме в кухнята. Кучето на Скарлет вероятно чакаше за храна. По принцип бих и предложил да нахрани животното и да не бърза с мен, но сега след като тя не гледаше аз се усмихнах нагло на хубавеца и му смигнах самодоволно. Прекрасно знам колко добре разбират някой животни и дааа със сигурност ще ми разбере намеците.
Момичето ме разсея като ми зададе въпрос.
- Прекрасно звучи!! - уверих я
В момента умирах от глад както винаги и мога да изям и цяла коза. Предпочитам да не е коза, а това което казва звучи вкусно.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - попитах за всеки случай

За мой късмет, той се съгласи. Дори каза, че звучи прекрасно. Усмихнах се широко и кимнах. Спрях се до един от шкафовете, където държах картофите. Леко приклекнах и отворих вратичката. В същия момент чух лекото изръмжаване на Сами.
Любимецът ми бе погледнал Алън и сякаш бе намусен. Явно Сами много добре е разбрал намеците на момчето и най-вероятно щеше да докаже, че той си остава първенец и любим на моя милост.
Така или иначе не обърнах внимание, защото мислех, че се спогаждат. Вместо това взех торбата с картофите и я изкарах на плота. Хубаво бе, че събеседника ми бе предложил помощта си.
-Всъщност, ще може ли да обелиш картофите?-попитах на свой ред.
Докато чаках отговора му, изкарах по един брой зелена, червена и жълта чушка от фризера. Взех също и сирене и едно яйце, защото също щяха да са ми необходими.

Сами изръмжа. Погледнах отново към него, изглеждаше като намусен. Много често съм забелязвал как някои кучета даже се усмихват. Много ми е интересно да наблюдавам животните понякога. Бях прав - кучето ме разбра и ръмженето му само ми докара усмивка. Май наистина ще се спогодим с него. Приклекнах и прошепнах.
- Искаш война - имаш я! - изхихиках и го погалих. Макар това той още ми се цупеше и ми следеше движенията. Скарлет ми каза да обеля картофите.
- Разбира се. - отговорих и се изправих. Изнамерих от някъде две страници от вестник постлах си от едната част на плота, грабнах един нож, който тя ми остави и се заех за работа. Добре че това не са от онези пресните гадни картофи, чиято обелка се лющи. Така де, те не са гадни, а само беленето им е гадно. Иначе са си доста вкуснички. Заех се мълчаливо със заниманието си. Все пак бях доста по - бърз в ръцете от нормален човек и след като обелих набързо няколко картофа се обърнах към Скарлет.
- Тези достатъчни ли са? - протегнах купата,в която ги бях сложил към нея, за да види количеството. Не знаех колко и трябват, не ме бърка да обеля и още. Всъщност забавно ми е да и помагам.

Сами се намръщи още повече, когато Алън му обяви война. Той внимателно гледаше движенията на противника си, когато изведнъж зае царствена поза, сякаш му показваше сигурна победа.
Момчето моментално се съгласи да ми помогне, което ме накара да се усмихна. Той си осигури удобства за работа и се зае с беленето. Аз на свой ред измих и почистих чушките. Взех дъската за рязане и поставих зеленчуците там. Придърпах един нож и започнах да ги режа на ситно. Когато ги нарязах, взех една купа, тенджерка и тава. В тенджерата сложих съвсем малко мазнина и добавих чушките, докато тавата я намазах и оставих настрани. В купата направих смес от яйцето, натрошеното сирене и малко сол.
След миг чух гласа на Алън. Когато се обърнах с изненада погледнах купата, която бе пълна с достатъчно картофи. Не очаквах да свърши толкова бързо, на мен сигурно щеше да ми е нужно повече време.
-Да достатъчни са.-отвърнах докато разбърквах сместа в купата.
Когато бях готова взех един нож, както и тавата, и се настаних до своя гост. Взех един от картофите и го нарязах на шайби, които бяха около 2-3 сантиметра или поне така изглеждаха на око. След това леко ги издълбах от едната страна и ги наредих внимателно в тавата. Работех по-бавно, но това бе само защото исках всичко да се получи както трябва.

Алън бе вършил доста работа през не толкова дългия си живот. Понякога хората се учудваха от всичко, което може да прави. Това е отново благодарение на Крос Мариан. Когато мислеше положително, момчето му благодареше. Благодарение на неговото нехайство и себичност, Алън бе минавал през какво ли не. Бе работил с месеци, само и само да изплати дълговете на сенсея си. Повечето такива случаи са от съвсем невръстна възраст. Благодарение на това, той се е научил и да мами на карти. Но това е едно от скритите му "качества".
Беленето на картофи не представляваха трудност за него, защото бе работил по много страноприемници и ресторанти. Мил че чинии, обилал е по цели чували с картофи, рязал е лук и така нататък. Надяваше се, че този период е минало, макар че точно сега не му пукаше особено. Промяната в мъжът не се забелязваше единствено покрай Скарлет. На моменти се дразнеше на това, чувстваше се слаб, но като я погледнеше, знаеше че не може да вини нито себе си, нито нея. Та то просто се случва!
Точно това правеше и сега. Стоеше и я наблюдаваше, докато си върши работата. Може би най - изящното и красиво нещо в живота му...би ли могъл да се откаже просто така от него? Не искаше, или не можеше...трудно би определил. Вече бе започнал да го приема - беше хлътнал и то яко. И знаеше, че точно тази вечер ще си признае, защото промяната му го караше. Благодареше се, че сега е по - уверен в себе си. Нямаше да се черви толкова и да се захаросва излишно като тъпак, както би правил нормалния Алън. Екзорсистът стисна устни и обърна погледа си към кучето. През това време Скарлет се занимаваше с някаква тава.Отново се обърна към нея. Ако го хванеше да я зяпа, просто щеше да каже, че му е любопитно да гледа как готви. Всъщност доста често го правеше при Зеро. Не, не го зяпаше тайно....зяпаше как готви. Той винаги го правеше по някакъв свой начин, което беше забавно. Така де, Алън никога не го е интересувал начина, важното е да се натъпче като свиня. Като първокласен дърт шопар, който го държат за супер угояване!
Момчето тръсна глава и спря със тези простотии, които му минаваха през ума.
- Кога извеждаш кучето на разходка? - попита любопитно Алън. Не знаеше откъде му дойде на ума, но в главата му се зародиха планове. Планове, в които се лепва отново за Скарлет, когато излиза на разходка със Сами. Би било забавно. Тимканпи би харесал Сами. Но Тимканпи го няма сега. Алън се размекваше покрай момичето и сега малкият му другар бе започнал да му липсва. Той стисна зъби и се опита да прогони чувството.

Продължавах да си нареждам картофчетата. Бях толкова съсредоточена, че когато се усетих направо ме хвана срам. Вместо да обръщам внимание на госта си аз се занимавах с картофите. От време на време поглеждах към Алън, просто за да се уверя, че не му е много скучно. Първият път гледаше към сами, а вторият път погледите ни се срещнаха за миг. Беше ми много приятно да стоя до него, макар да мълчахме. Всъщност на мен винаги ми е било приятно в неговата компания. Още помних онази вечер, когато просто лежахме и гледахме звездите. Нямаше да забравя как думите напираха в мен. Всъщност аз все не намирах подходящ момент да му призная чувствата си. Не можех да обясня дали бе от страх, че ще го загубя като приятел. Но не биваше да мисля така. Трябваше да му призная и щях да се постарая да е тази нощ.
Най-накрая бях готова. Имах чувството, че ми отне цяла вечност. Набързо станах от стола и сложих тавичката в печката. Оставих ги малко да се запекът и тъй като сместа бе готова, отново се настаних до събеседника си и се усмихнах.
-Ами по принцип го разхождам всяка сутрин и вечер. По-късно може да се наложи да изляза, въпреки че и сам съм го пускала да се разходи около сградата.-отговорих на въпроса му.
В това време Сами наперено пристъпи към нас и застана между мен и момчето. Повдигна се на задните си лапи и постави предните в скута ми, облягайки главата си на мен. Усмихнах се и го погалих зад ушите, а той отправи поглед към Алън и сякаш му показваше, че е победител.
-Погали го, не хапе. -предложих аз на свой ред.

След известно време Скарлет беше готова с нареждането на картофите и ги сложи в печката. Алън отдавна беше спрял да обръща внимание на гладния си стомах. Той чувства глад през половината си живот, беше свикнал да чувства глад, по простата причина, че дори да се наяде след час - два пак е гладен като вол. Знаеше, и че анти акума оръжието усвоява и изгаря съставките от храната светкавично бързо и затова става така. Но пък не разбираше как това продължава, след като чистата му сила в момента дори не иска да се включи. Все едно, и без това е свикнал да яде. Неприятното му беше, да се налага да се тъпче дома на Скарлет. Вярно, че тя го покани и че не бива да се чувства така поне само заради гостоприемството и...но все пак. Като се знае колко яде...просто щеше да се сдържа. Това е начина. След един час няма да повтаря "гладен съм, гладен съм' и готово.
След като беше готова, Скарлет се настани до Алън, а той отвърна на усмивката. Радваше се, че поне пред нея не му се налага да използва фалшива.
Тя отговори на въпроса му, и каза, че по - късно може да и се наложи да излезе. Това бе добре дошло за екзорсиста. Може би защото усети, че се говори за него, или просто прецени, че е дошъл момента за действие, кученцето отиде при Скарлет и започна да се умилква. Алън присви очи и го погледна преценяващо. Ама, че тарикатче. После се обърна към него с победоносен поглед, а Алън вече знаеше, че това не е края на войната. Момичето му предложи да го погали. Мъжът се засмя и погали кучето по главата. Животното не се възпротиви, но все пак се направи, че негодува. Това се струваше забавно на Алън, и той занеше, че това е техния начин да станат приятели. Ето, че беше дошло времето и на неговата военна офанзива.
- Имаш ли нещо против да дойда и аз, когато го извеждаш? - попита той, като се надяваше, че не е прекалено нагло от негова страна. Надяваше се тя да не се убеди, че вече е лепка и не може да стои сам. Но на него му беше по - приятно с нея, отколкото да стои сам. Може би и на нея и е по - приятно някой да и прави компания. Момчето дочу лай, и погледна към тарикатчето.
- И теб не те питам! - каза с престорено насмешлива нотка в гласа и поклати показалец. От фурната вече беше започнал да се носи приятен аромат. Обонянието за храна на Алън можеше да го усети дори в началото.

Само определено знаеше как да играе тази игра. Докато го галих зад ушите, той потропваше с крак в знак на радост. Махаше с опашка и просто се наслаждаваше. За миг се замислих какво би било усещането мен да ме галят така. Е, определено не в тази ми форма, а във вълчата.
Като стана дума, осъзнах, че това е една тайна, която още не бях разкрила на Алън. Може би трябваше да му кажа, все пак приятелите нямат тайни, нали? А и имах нужда да споделя с някого. Момчето ми бе най-близък, а и заслужаваше да знае.
Приятелят ми погали кучето ми. Той направи една физиономия сякаш не му харесва, но аз усетих, че не е така. С екзорсиста щяха да си допаднат, просто им трябваше време.
-Всъщност ще се радвам на малко компания.-отвърнах на въпроса.
Как бих могла да откажа на това. Винаги съм се радвала на присъствието му и това бе идеалната възможност за така дългоочаквания момент.
Сами, обаче, никак не се понрави и излая. Леко се засмях, когато Алън му поклати показалец. Леко го погалих по брадичката, а той изведнъж стана и отново зае предишното си място.
Усетих приятният аромат задаващ се от фурната. Станах и погледнах докъде е стигнало. Явно се бяха запекли, затова ги изкарах и набързо ги запълних със сместа. Отново ги пъхнах и оставих да се опекат напълно.
Обърнах се и се подпрях на плота. С Алън бяхме един срещу друг. Стоях мирно и го гледах. Усмивката не изчезваше от лицето ми.
-Харесваш ли вълци?-изведнъж попитах аз.
Това може би бе най-спонтанния и странен въпрос, който съм задавала някога.

Кучето на Скарлет вече беше започнало да му допада. Явно все пак някои малки положителни страни се бяха запазили от стария Алън. Или просто русокосата му събеседница е отговорна за това? По едно време не му харесваше това. Смяташе, че тя го прави да изглежда слаб, какъвто е бил винаги преди това. Но малко по малко това чувство се бе изпарило. Може би това момиче беше някое от онези създания, които те карат да си загубиш ума по тях. Честно казано не му приличаше на такава, а и бе убеден, че това са си неговите чувства и неговия разум. Може би лигавите хора са прави, и има любов на този свят. През живота си Алън не бе имал време да мисли за такова нещо. По дяволите по света се случва какво ли не! Бродят демони, лоши същества, дори лоши хора. Той винаги се е възприемал като един войник с предначертана съдба. Как на някой като него би се отдал шанс да почувства нещо такова? Явно този път бе имал късмет. Някой там горе, проклетия Господ, бе решил да промени нещата. Явно в екзорсиста не бе останала и вярата в религията. Могат да бъдат проклети всички - и ангели и дяволи, на него му бе писнало да бъде на нечия страна.
Някой му бе казал "Ти си напълно луд".
"На кого му пука? За теб може и да съм луд.."
Не смяташе да слуша простотиите на околните. Вярно, сам усещаше как на моменти разсъдъкът му си играе мръсни номера със самия него, но никога не се бе чувствал толкова свободен. Всяко зло за добро, проваленото заклинание на Деница, и обърнатата черна магия не му бяха навредили. Напротив - бяха му отворили очите и го бяха направили по - силен.
Най - различни мрачни мисли от подобен сорт бяха в състояние да преминават през главата на младия мъж, докато не беше около обекта на вниманието си. Но ето я и нея - прекрасна както винаги. Само за няколко часа му бе показала, че не всичко в него е променено. Явно тя самата не осъзнаваше каква голяма сила има над него. А дали би било добре да научи?
Беше отправила намек, че може да я придружи навън. Алън бе кимнал и се бе отърсил от своите мисли. Младежът я наблюдаваше, докато отново се занимава с храната. Не очевидно, разбира се. Стараеше се да се прави на отвеян и заблеян и чертаеше някакви мислени завъртулки по плота.
Харесваха му миговете, в които стоеше срещу него на плота и му се усмихваше. Той не каза нищо и и отвърна с вяла, нежна усмивка, някоя, която със сигурност не би подарил на никой друг. Новото му Аз му позволяваше да се владее малко повече. Сега не му личеше никакво притеснения, а старото Аз щеше да прилича на малко влюбено момче. Жалка работа, нали?
Изненадващия въпрос накара усмивката му да се стопи, защото той извъртя очи настрани и се позамисли. Не му се беше налагало да мисли точно по този въпрос. Мнението му относно вълците беше някакво неутрално, но нямаше да скрие, че ги смята за красиви.
- Да, защо не? Смятам, че са доста интересни и красиви. Не ми се е налагало да имам някакви отношения с вълци, но ми допадат. - отговори искрено на въпроса и. Задържа погледа си върху нея, защото му беше любопитно откъде дойде въпроса. Може би Скарлет си има любимо животно? Алън като цяло преди харесваше животните. Смяташе, че в някой случаи те са по - истински и по - добри от самите хора. На кого му пука за интелигентността?
- Ти харесваш ли ги? - попита със заинтересована нотка в гласа, след няколко секунди мълчание.

Всичко това бе толкова приятно. В стаята бе тихо, дори Сами не издаваше никакъв звук. Той бе твърде зает да наблюдава съперника си.
Аз на свой ред си стоях кротичко срещу Алън и просто го гледах. Усмихвах се приветливо и нежно. Обичах да го гледам не само защото изглеждаше добре, просто ми доставяше някакво удоволствие и спокойствие. Край него можех да бъда себе си. Можех да му кажа всичко и знаех, че той ще ме приеме. Момчето бе чудесен приятел, макар че чувствата ми към него бяха много повече от приятелски. Думите сякаш напираха да бъдат казани и въпреки това аз все още ги одържах. Усмивката му, погледа му сякаш ме караха да витая из облаците.
Спонтанният ми въпрос определено накара усмивката му да изчезне. За миг се почувствах някак си гузно и притеснено. Може би не трябваше да го изстрелям така изведнъж.
Въпреки това, аз получих своя отговор. Някак си си отдъхнах, когато сподели, че смята вълците за красиви и интересни. Е, поне проявяваше някакъв интерес към тях, което си ме накара да се усмихна още повече.
Събеседника ми веднага ме попита същото. По гласа му си пролича, че е любопитен да чуе моето мнение. Погледнах в страни за момент. След миг у отговорих.
-Да и то много. Може би токова, че съм някак си свързана с тях.
Бавно отправих погледа си към него. Преглътнах и поех въздух, след което просто казах това, което ми бе на езика.
-Ти бе прав. Аз не съм човек, Алън. Всъщност съм..-направих лека пауза просто, за да си поема въздух отново. Определено се чувствах някак си притеснена, макар че нямаше защо.-..върколак.
Гузно сведох поглед и глава. Почувствах се някак си неприятно, че съм пазила тайна от човек, на когото имах толкова много доверие.

По принцип всичко, което казваше Скарлет привличаше любопитството му, както самата нея. Сега обаче, усети нещо. Като че ли един обикновен въпрос играеше някаква важна роля за нея. Алън се бе научил да следи хората не само от игрите на комар, но и от срещата си с много такива. Знаеше долу горе чувствата им по това, което правят, и начина, по който се държат. А точно сега имаше нещо...важно. Скарлет рядко изпада чак така в мисли. Може би се колебае да му каже нещо? Той чакаше отговора и, а през това време шареше с очи настрани, за да не я притеснява със своя изпитателен поглед.
Вече не обръщаше много внимание на аромата на храна, защото се беше съсредоточил в разговора им.
След малко момичето отговори положително. Каза също, че е свързана с тях. Това го изненада и той усети долу горе на къде отиват нещата. Върна погледа си на нея. В погледа му се четеше любопитство, но от съществото му лъхаше търпение. Както и предполагаше, Скарлет продължи с думи за това, което е всъщност. Тя започна с това, че не е човек, но екзорсистът вече знаеше това. Беше го усетил с новите си сили, тоест с тези на Генерала. След кратка пауза, каза, че е върколак. В Алън се надигна лека изненада, но той успя да я прикрие. Тя сведе глава някак гузно. Алън задържа погледа си върху нея за още няколко секунди. Изобщо не се бе засегнал от това, че тя чак сега му казва каква е. Вярно, че на приятелите си трябва да имаш доверие, но и трябва да си солидарен. Към нея специално бе останал такъв. Беше открил начин да разбира хората. Ако се интересуваш от някого, просто печелиш доверието му и чакаш той сам да ти каже каквото има да ти каже и толкова.
Алън все пак се зарадва, че е спечелил нейното доверие до такава степен. Поне не се чувстваше...като мишена. Тя имаше контрол върху него, но също така му имаше доверие. Това стопли още малко гримасата му.
- Благодаря ти, че ми каза - започна уверено той
- Но расата ти е без значение. Ценя те такава, каквато те опознах. Ти си си същата Скарлет, каквато си била винаги. - лека усмивка проигра за момент на лицето му. Оля се в думи, защото искаше да махне този леко виновен поглед. Той винаги е казвал расата си на околните, но си има причина за това. Така те знаят към кого да се обърнат, ако имат нужда. А и това е повече професия. Нещо, с което да се гордееш дори. Вече не го вълнуваха тези неща, но това е по принцип.
Честно казано почти не се бе срещал с върколаци. Освен това не си ги е представял да изглеждат така красиви. При думата "върколак" по принцип в съзнанието му винаги се е появявала едра и космата фигура на мъж. Но това са просто стереотипи.
Екзорсиста протегна ръката си и нежно повдигна брадичката на момичето, за да го погледне. След това се усмихна леко. Една идея мина през главата му, но се постара да не му проличи. Щеше да я осъществи по - късно, когато Скалрлет не е около него. Трябваше да бъде мъничка изненада, а и тъкмо ще упражни контрола над новите си алхимични умения.

Стоях неподвижно. Все още бях свела поглед и глава. Просто не смеех да го погледна. Седяхме в тишина и никой нищо не казваше.
Замислих се за момент. Може би това не бе момента да му казвам. Може би трябваше да изчакам още малко. В главата ми изникнаха толкова много мисли. Понякога дори затаявах дъх от толкова много притеснение.
Сърцето ми изведнъж трепна. Думите на Алън някак си породиха онова приятно чувство на облекчение. Той просто ми благодари, че съм му споделила и също така добави, че това няма значение, защото ме цени такава каквато съм. На лицето ми щеше да се изпише усмивка, но така и не стана. В този момент се замислих. Дали щеше да мисли по същият начин, ако знаеше защо изобщо съм в Мистик. Та аз бягах и се криех от собствения си клан. И защо? Защото исках свобода, а не да се омъжа за някого, който дори не познавам лично. Сякаш бях обещан предмет.
Неочакван нежен допир ме отърси от мислите ми. В следващият миг погледът ми отново бе върху Алън. Начина, по който стояхме в момента някак си ме накара да се усмихна, а и той ми се усмихваше. Изведнъж просто ми се прииска да направя нещо, но колкото и своенравна и спонтанна да бях, се сдържах.
-Благодаря ти.-казах тихо, но не и плахо.
Можех да стоя така още дълго, но лаят на Сами ме накара да настръхна и дори леко да подскоча. Обърнах се към него, а той взе че се бе преместил до печката. Явно ми подсказваше, че е време за вечеря. Усмихнах се и побързах да изкарам храната. Бе напълно готова, а и изглеждаше и ухаеше толкова вкусно. Въпреки това ги оставих малко да изстинат.
Отново се обърнах към събеседника си, присвих леко рамене и се усмихнах.
-Аз ще приготвя масата.-казах и просто се отправих към масата.
Взех каквото ми бе нужно от шкафовете и просто се заех с подредбата.

Екзорсистът вероятно все още не знаеше всичко около живота на приятелката си, но не изгаряше от желание да любопитсва. Той самият имаше тайни, като тези, свързани със семейството и произхода му. Откакто бе дошъл тук, много от тези неща оставаха скрити, той по - рядко се сещаше за тях и живееше един малко по - хубав живот. Сега, когато Невинността му не се включваше, той бе загубил дори малката останала част от Мана Уолкър. Тази личност бе останала в миналото, но честно казано винаги е била с него. Един спомен и едно проклятие. Преди доста често мислеше за това. Но явно времето е отминало. Тези мисли идват все по - рядко и по - рядко. Оставаше си само един въпрос. Кой е Neah? Бе чул името му няколко пъти през онази нощ, когато правиха тъмния ритуал. Освен името бе чул и думите, идващи директно от главата му. Не знаеше какво е това, и на моменти тези мисли го влудяваха. Това определено не се дължеше на лудост, имаше нещо...истинско в главата му. Няколко пъти след това бе чувал същия шепот, само че по - слаб и по - потиснат. Заключен, някъде надълбоко в съзнанието.
Когато ти идват странни мисли в главата, просто трябва да намериш нещо, с което да се разсейваш. На Алън му помагаше Скарлет. И то доста. Вече изгаряше от нетърпение да и покаже чувствата си, но искаше момента да е специален. Не преди да се натъпче като свиня. Възможно е да му се свие стомаха от поне малко притеснение. Не е приятно да ядеш така. Със сигурност губиш апетит. Момичето му благодари, макар че нямаше за какво, а след малко каза и че ще приготви масата.
- Добре. Аз ще изляза да пуша. - усмихна се още веднъж Алън и я проследи с поглед. Може би ще и отнеме време, а той е бърз в ръцете. Излезе и се облегна на една стена. Разтвори робата си и извади от единия джоб два сребърни патрона. Това бяха едни от специалните муниции на Judgement. На Алън му трябваше малко по - специален метал, затова избра сребърните патрони. Точно тези не бяха обикновени като самия револвер. Отвори двата патрона един след друг, след което изпразни барута на земята. Извади една цигара с неизяснен произход, вероятно вътре имаше и трева, извади си и една запалка, първо си запали цигарата, а после подпали барута на земята. Алън си дръпна доста от цигарата, а барута изгоря бързо. Остави я в устните си, и хвана единия патрон. Съсредоточи се и претопи метала. Започна да го оформя във формата на вълк, направи същото и с другия патрон, но го оформи като красива луна. Изстуди ги, което му костваше повече усилия от самото претопяване...
Вдигна творенията си на нивото на очите си. Доста добре се беше справил. Може би трябва да наблегне над алхимията. Току виж той бил този, който ще открие истинския вечен живот. Загаси си фаса, след което го изхвърли и влезе пак. Скарлет доста бързо бе приключила. Позачуди се дали сега да и даде металното вълче, но реши да го остави за като излязат.
- Извинявай, че се забавих. - каза с усмивка. Надяваше се да не и смърди много на цигари.

Бях се спряла до масата, когато Алън каза, че ще излезе да пуши. Не казах нищо, просто кимнах. Знаех, че това е един вид част от новото му "аз". Той не само се бе променил физически, но и действията му, а и начина му на мислене. Но въпреки това, нямах нищо против. Харесвах го такъв какъвто е. За мен бе важно той да се приема, а не да се води по думите на другите.
Още щом момчето се изправи и се отправи към терасата, Сами го последва до вратата и застана на пост. Най-вероятно му идваха някакви идеи в главата, как да го затвори отвън, но моя милост нямаше да го позволи.
Аз на свой ред се заех с подредбата. Сложих покривката, както и приборите. Да сме един срещу друг, макар че бих си позволила да се наместя до него. Сложих и две чаши. Тъй като не знаех точно какво му се пие реших да го попитам пък после да изваждам напитките. Имах достатъчно време да приготвя и купичката с храна за непослушният ми любимец.
Когато Алън влезе, масата бе подредена, храната сервирана, а аз кротко го чаках до един от столовете.
-О, не се притеснявай, тъкмо приключих.-казах аз, за да не си помисли, че съм го чакала много.
-Заповядай.-усмихнах се и погледнах към вечерята.
Преди да се настаня все пак трябваше да попитам и за напитките.
-Впрочем, какво ти се пие?

Скарлет го успокои, че тъкмо е приключила той кимна. Вече не бе толкова притеснителен и прие от първия път думите и. Тя го подкани на масата и той се поклони леко и седна. Стар, позабравен навик от истинската му националност. Дори сам не осъзна как се е сетил за това. Отдавна вече не използваше нито думи, нито изрази на японски, не се покланяше и беше позабравил традициите. Незнаейки произхода си, той не можеше да бъде сигурен дали е точно японце, предвид името му. Не знаеше кои са родителите му, и какви са. Просто знаеше къде е роден. След като отиде в европейското подразделение на Черния Орден в Лондон...чак тогава стана някой. От доста време не се бе сещал за всичко това. Бе изминало доста време от промяната и не си бе вършил и работата. Още преди онзи ритуал, той беше намерил щастие тук. Беше се запознал с нови личности, с които бързо се сприятели, беше намерил стария си най - добър приятел, както и най - добрата си приятелка, която пристигна по - късно. Дори се влюби...Явно Мистик Таун олицетворяваше доста динамична част от неговия живот.
За разлика от него, момичето не седна веднага и той я погледна очакващо. Тя попита какво иска за пиене. Алън повдигна рамене:
- Вино, ракия, сокчета, компоти, кола...каквото дадеш. - ухили се глуповато и и остави избора. Все пак се стараеше да бъде поне малко кавалер. Само с нея го правеше това в момента, но то е достатъчно.
Храната изглеждаше и миришеше превъзходно. Алън едва се сдържа, и зачака Скарлет да седне и тогава да започнат. Дребния отново довтаса . Явно бе приключил с неговото ядене. Изглеждаше доволен, но и Алън го загледа със задоволство. Все пак в момента все още получаваше повече от вниманието на господарката му, и знаеше, че кучето го усеща. Сами изръмжа леко, а Алън зацъка с език и се изкиска. Голямо забавление е да се драчиш с кучето на възлюбената ти.

Със съвсем лек поклон той седна на масата. Харесваше ми тази негова тайна изисканост. Факт е, че ми правеше впечатление, когато някои показва интелигентност със действията си, а и все пак майка ми се бе постарала добре да бе възпита.
Гледайки го кротко и тихо усещах как сърцето ми бие като лудо. Не бях притеснена, но самото му присъствие пораждаше в мен едно приятно чувство, което не бях изпитвала до сега. Караше ме да забравя за всичко и всички. Нямаше значение моето объркано минало. Макар че Мистик ми беше като убежище, аз приемах този град като свой роден. Та тук аз намерих себе си, намерих истинската любов и най-вече бях щастлива. Сякаш света се въртеше само около Алън и мен и нищо друго нямаше значение.
Отговорът на госта ми не закъсня. Поне ме улесни и можех да дам, каквото имам в наличност. Отправих се към плота и приклекнах. Отворих вратичките на шкафа и огледах. Имах няколко бутилки френски и хубави вина, затова взех една. Взех също и сок от хладилника, просто за всеки случай.
Отправих се към масата и забелязах, че Сами отново се навърта около приятеля ми. Определено щяха да станат добри приятели.
Оставих напитките на масата и се настаних до момчето. Усмихнах се мило и си поех въздух. Едвам сдържах апетита си и щом и двамата вече бяхме готови спокойно можехме да започнем.

Надяваше се да не я е затруднил относно избора на пиене, но предпочиташе тя да избере. Като цяло по принцип за него най - важна е храната, но не винаги си го признава. Лакомията не се толерира хубаво, да не забравяме, че е един от седемте смъртни гряха. Но той не е чак толкова лаком...просто лесно изгладнява и си има причина за това...
Скарлет остави вино и сок на масата и се настани до него. Той и се усмихна и побърза да си опита от шедьоврите и. Сега вече го правеше не само защото е гладен, но и защото тя беше приготвила всичко. Замисли се как дори да не я биваше в кухнята, на него би му харесало поне малко. Интересно нещо е любовта.
Мда...любов. Вероятно би звучало малко пресилено, но той бе сметнал, че я е опознал достатъчно, и са прекарали не малко време заедно...това не бе просто онова харесване или симпатия. То беше в началото, когато само можеш да се замислиш какво и как би станало, ако се обвържеш с човека, за който си мислиш. Алън вече бе минал през този период. Все още не бе сигурен, дали ще се получи нещо между тях, не можеше да каже със сигурност дали и Скарлет се чувства така, както той. Но от друга страна не е и кръгъл идиот. Съществата, дори хората имат някакъв нюх, който им подсказва дали човека отсреща има някакви симпатии или не. Хората са добри актьори, но при нея нямаше игра, това е абсурдно. Още веднъж - бяха се опознали добре. Той усещаше, че тя не е безразлична. Усмихваше му се както и той на нея. Понякога пък хората се чувстват така, заради собствената си психология. Но не можеше да се лъже...той бе прекарал доста време в размисъл, не бе от хората, които се подвеждат лесно.
Просто щеше да направи това, което е намислил. Това, което трябваше да направи от доста време насам. Но...любовта на мъжа минава през стомаха, и това е абсолютната истина. Повече не можеше да мисли трезво, защото беше озверял от глад и на преден пран беше идеята да се нахрани.
Опита набързо това,което е приготвила. Вероятно отстрани приличаше на прасе, или на някой, който не е ял от дни. Истината е, че много му се услади. Затова продължи...доста приличаше на буквално тъпкане...винаги го е правил. Той не ядеше нормално. Чак след като опатка доста солидно количество от храната се обърна към нея:
- Всичко е...перфектно! - постара се да преглътне, преди да говори. Не беше хубаво точно сега да губи точки пред нея, но това е слабо място. Надяваше се да не го помисли за свиня.

Настанили се удобно и двамата се насочихме към храната. Усещах как корема ми се свива, но все пак се стараех да хапвам нормално. Все пак не исках Алън да ме види в озверялата ми от глад форма. Той, за разлика от мен трудно прикриваше онзи негов глад. Но това изобщо не ми пречеше. Всъщност го правеше още по-чаровен. Караше ме да се чувствам добра в кухнята.
Често спирах да се храня, под претекст, че искам да отпия малко сок или вино. Но всъщност тайничко се заглеждах в момчето. За миг се замислих над нашата история.
Помнех нощта, в която се запознахме като че ли бе вчера. Той бе първият човек, на който посмях да се доверя, който не пораждаше страх и съмнение в мен. В началото бе съвсем невинно, просто едно начало на добро приятелство, но аз знаех, че това няма да остане просто така. Още в мига, в който го срещнах почувствах онзи странен трепет в сърцето, който не се случваше при всеки срещнат.
За щастие нещата се развиха така, че да се опознаем по-добре. И колкото повече го опознавах, толкова повече се влюбвах в него. Макар и силният смисъл на тази дума, определено можех да нарека това любов. И, макар че в началото се страхувах, че той няма да отвърне на чувствата ми, в последствие усетих, ако можеше така да го нарека, че той също не е безразличен към мен. Това само ме подтикваше и пораждаше желанието да му призная чувствата си. Бях толкова щастлива във всеки един миг прекаран с Алън, а и само при мисълта за моя възлюбен, усмивката грейваше на лицето ми. Бе като в приказка, която за мое щастие бе самата реалност.
И така докато си мислех, не усетих колко бързо съм изяла порцията си. Приятелят ми също бе привършил, дори отбеляза, че всичко е било перфектно. Леко се изчервих и се усмихнах мило.
-Благодаря ти, но това не бе нищо особено.-отвърнах продължавайки да се усмихвам.
В следващият момент просто се бях загледала в него. Бях спряла очите си точно върху неговите, сякаш търсех нещо. Бях някак си замечтана и дори не разбрах колко глупаво му се усмихвах и как бузите ми бяха поруменели. Цялата тази обстановка, в която бяхме само той и аз бе така спокойна и приятна, че просто не ми се искаше да свършва.
Но явно, на някого не му хареса особено. Сами излая няколко пъти срещу нас, сякаш ми напомняше, че трябва да го разходя. Махаше настоятелно с опашка и гледаше ту мен, ту Алън.
Леко поклатих глава, отърсвайки се от помислите си, аз отново отправих поглед към госта си.
-Ще желаеш ли още или да раздигам масата?-попитах с плавен тон, като тайничко направих знак на Сами да потрае още малко.