Някъде в града

First topic message reminder :

Да измъчваш най - добрата си приятелка бе забавно и отпускащо. Чувствах се развеселен, затова се разхождах енергично по улиците на Мистик Таун. Ако Линали успееше да се измъкн от там, където я бях оставил, вероятно щеше да предприеме някакви мерки. Не ми пукаше за това, никой не може да ме спре. Хората ме гледаха странно и уплашено, защото след мен на няколко сантиметра от земята, в изправено положение се носеше големия ковчег - странното, но доста силно анти-акума оръжие на скъпия ми Генерал.
Реших да пробвам дали мога да се държа като истинския. Извадих една цигара и я запалих. За разлика от неговите, на моята половината съдържание беше от марихуаната, която си бях купил. Колко ми пука, че наоколо има хора? Малко. Да дойде Зеро да ме арестува.
В единия малък парк, който се използваше главно за разходки на кучета, видяхедна позната фигура да крачи по алеята. Спрях хода си в обратната посока. Усмихнах се широко и я настигнах. Изпречих се на пътя и с леко зловещата си усмивка:
- Здрасти, Александра. Скоро не сме се виждали.
Да, знаех, че не би могла да ме разпознае, но така ми беше по - забавно. Сдържах истеричния си смях.

Екота от куршумите, които отправи към едно младо дърво, ме накараха да се изправя и да обърна поглед към Алън. Явно бе избрал от какво да направи пръчка.
Помоли ме да запаля огън докато той се занимава с това, аз само кимнах.
Започнах да се оглеждам за сухи съчки за огъня. В крайна сметка, приятелят ми пак ги осигури. Той седна с гръб към мен и започна да дялка.
Докато се занимаваше с пръчката, аз наредих парчетата дърво, които ми даде, а около тях наредих речни камъни, за да не вземе огъня да се разпространи.
Внимателно погледнах към Алън и с успокоение видях, че все още се занимава с дялкането. В следващият миг ръката ми бе пламнала, а аз само я поставих в основата на купчинката. След броени секунди дърветата пламнаха.
Усмихнах се доволна от себе си. Пламъците, които обгръщаха ръката ми, бързо бяха абсорбирани обратно в тялото ми.
-Огънят е на лице.-провикнах се ентусиазирано.

Доста бързо се справях с дялкането. Алекс подвикна, че огънят е на лице.
- Копието ми също! - викнах доволно и се изправих. Беше запалила хубав огън, значи щеше да се погрижи и за поддържането му.
- Чудесен е, благодаря ти. - казах с усмивка, докато минавах покрай нея.
Съблякох си пак робата, събух си ботушите и навих крачолите си. Нагазих в по плиткото на реката, върху едни камъни и се заоглеждах. Имаше доста риба в тази река. И сигурно беше много вкусна.
Изведнъж погледа ми се спря върху отражението ми във водата.
- АААААА КАКВО Е ТОВА? - разкрещях се. Подхлъзнах се на камъка и паднах по задник във водата. Не обърнах внимание на това, а отново погледнах във водата.
- Защо съм лилав, по дяволите???

Явно не само аз бях готова. Алън също бе направил копието и бе готов да го използва. Приближи се към мен и благодари, както и каза, че е чудесен. Усмихнах му се и кимнах. Сега моята задача бе да го поддържам, докато той хваща риба.
Момчето се приготви и влезе в плитката част на реката. Аз на свой ред го наблюдавах с интерес. Уви това, което се случи не го очаквах. Той се разкрещя и след миг се пльосна във водата. По най-бързият начин отидох при него, за да му помогна.
Е сега, благодарение на водата, знаеше, че е лилав.
-Плодчето.-промълвих плахо.
Да определено не бива да се ядат диви плодове, особено такива със странен външен вид.

След секунди Александра бе при мен, за да ми помогне, а аз все още зяпах отражението си. Тя каза, че е от плодчето. Обърнах бавно и заплашително глава към нея и я изгледах с присвити очи.
- И ти...не ми каза още тогава, че съм лилав? - казах бавно.
Наведох се и започнах да греба вода с ръце и да я пръскам, като се хилех злобно.
- Отмъщениеее!

Той се обърна бавно и заплашително към мен. Гледаше ме с присвити очи. Попита ме бавно защо не съм му казала още тогава.
Погледнах го гузно и търсех точните думи, с които да се оправдая.
В следващият миг усетих вода по себе си. Алън се смееше злобно и единственото, което каза бе отмъщение. Аз леко повдигнах ръце, за да се предпазя и поех крачка назад. Уви и аз като него се оказах във водата. Стоях неподвижно и го гледах сериозно.
-Заради теб паднах.-казах и присвих очи.
-Край ще си го получиш!-засмях се и загребах вода със шепата си.
Започнах да го пръскам, без дори да забележа, че цялата бях подгизнала.

Александра вдигна ръце, за да се предпази, но това не и помогна никак. Дори стана още по - зле за нея . Падна и тя като мен във водата и се измокри. Присвих се и се хванах за стомаха:
- Хахахахахахах! - но можех да спра дълго, а тя ме заплаши, че ще си го получа и уточни, че заради мен е паднала. Изхилих се още веднъж и започнах пак да я атакувам, а и тя също ме пръскаше. Няколко минути се занимавахме с това, когато нещо ми прещрака, и реших, че това не е забавно. Започнах да си търся пръчката, намерих я и съобщих.
- Крайно време е да си свърша работата!
Започнах безпогрешно да наръгвам безпомощните рибки с острото и да ги вадя. Налових десет и излязох на брега, където ме чакаше други, по тънки пръчки. По късно щях да се занимавам с тях, сега се заех да махам люспи и да чистя вътрешности.

Той ми се смееше сякаш от сърце. Аз също се смеех, без да осъзнавам как сама си се прецаквам. Не след дълго спряхме да се пръскаме, а Алън се зае за работа.
Аз се изправих и излязох от водата. Огледах се хубаво и установих, че няма сухо място по мен. Намусих се и въздъхнах. Сега и силите си не можех да използвам.
Когато се обърнах към момчето, той вече бе хванал десетина риби и даже се бе заловил с чистенето.
Аз на свой ред все още се чудех какво да правя със себе си. Не можех да стоя така, но не можех и да се съблека, все пак не бях сама. Върнах се при огъня и сложих едно от дръвчетата, които бях отделила.
Подпрях дланта на челото си и поклатих глава, все още чудейки се какво да правя със себе си.

Мразех да си готвя сам, но сега нямах избор. Бързо изчистих рибите и ги набодох на три по - малки пръчки. Свалих си блузата, защото започна да ми става хладно, понеже беше мокра. Погледнах си корема и установих, че Крос няма дори миниатюрни плочици. Като се сетих, че аз имах ми се дорева. Така му се пада като пие и само се чуди как да се забавлява. Започнах да пека рибите. Беше бавен и отегчителен процес. Особено като нямах търпение да ги опитам.
Обърнах се и погледнах към Александра, която ми изглеждаше прекалено потънала в мисли.
- Добре ли си? - попитах

Седнах на коленете си и гледах как Алън прави всичко. Искаше ми се да му помогна, но все път щом мръднех усещах неприятният допир на мократа блуза.
Той явно забеляза, затова и ме попита дали съм добре. Не казах нищо само поклатих глава в знак, че не съм.
Погледнах мокрите си дрехи за пореден път, след което се свих и се опитах да се затопля.

Намръщих се. Обърнах се напред. Колкото и да се бях променил, нещо ме човъркаше. Обърнах се пак и я погледнах загрижено. Добре че сега не гледаше към мен. Не исках да си мисли, че съм същия слабак като преди. Не исках и да изглеждам като такъв. Да, да си загрижен те прави слаб. Изправих се и взех захвърлената си роба. Нея бях съблякъл, защото е дълга и щеше да се натопи във водата като вляза. пристъпих към Алекс и и я подадох.
- Вземи. Върви в гората и свали тези мокри дрехи от теб. Достатъчно голяма, дълга и плътна е, за да ти свърши работа.
Усмихнах се леко и се върнах да доопека рибите. Вече бяха започнали да миришат уникално.

Забелязах, че Алън малко се намръщи. Докато седяхме и мълчахме, аз се опитах да повиша температурата на тялото си, но опитите бяха напразни.
Погледа ми се спря на момчето, когато стана и отиде да вземе робата си, която бе свалил по-рано. Върна се обратно при мен и ми я подаде. Каза да отида в гората и да махна подгизналите дрехи. Робата му щеше да ми свърши работа, докато моите изсъхнат.
Аз поех дрехата в ръце и малко се изчервих. Станах и се отдалечих от мястото. Най-накрая се спрях до едно огромно и старо дърво. Оставих робата на един от клоните и се съблякох. Когато останах само по бельо, бързо облякох робата и я закопчах. Седеше ми доста голяма, но поне щеше да ме топли и закрива.
Взех дрехите си и се върнах при Алън. Оставих ги да съхнат на един клон, на едно дърво близо до нас. Настаних се близо до огъня и до приятелят ми.
-Благодаря ти.-казах мило и се усмихнах нежно.

Тя се отдалечи нанякъде, а аз следях рибата и за малко да ми изгасне огъня. Това не стана, защото побързах да сложа друго дърво. Дори след като станеха готови, ни трябваше огъня поне малко да хвърля топлина към дрехите. Бях си оставил тениската наблизо, за да може да съхне.
Алекс се върна, а робата и стоеше доста голяма. Но в такива моменти кой те гледа как изглеждаш. Важното е да върши работа. Когато седна близо до мен, се обърнах към нея и казах.
- Осъзнаваш ли, че в момента носиш златен кръст-роза, а това значи, че си един от най - силните екзорсисти на света? - подметнах
- Какво е чувството? - попитах с усмивка, докато слагах последните няколко риби над огъня.

На въпроса, който ми зададе аз само скляпах с очи. Явно златният кръст-роза бе най-уважаваният символ за един екзорсист. Попита ме и какво е чувството.
Аз погледнах към кръста-роза и леко помръднах муцунка.
-Голяма чест бих казала.-отвърнах с учтив тон.
При мен такива неща нямаше и единствения начин да покажеш, че си по-силен бе чрез битките. Да нося такава значка, макар самата да не бях екзорсист, наистина си бе вълнуващо.
Леко придърпах ръкавите нагоре, за да ми се покажат поне пръстите. Погледнах към огъня, който започна да отслабва. Смятах да го подсиля като изсъхна, но на първо място да заситя глада, който ме налягаше.

Отговора и ми хареса. Аз...някак не изпитвах пълното задоволство да го нося. Той не е мой, а на Мариан-сама...
Пак ли започнах да се пречупвам? Не! Няма да стане!
- Освен сребърни и златни има и бели! - споменах, докато въртях пръчката с рибите.
След няколко минутки свалих и тях доволно от огъня.
- Готово. Нападай! - казах щастливо. Дори и с този новопридобит характер, любовта ми към храната си оставаше същата.
Взех една риба и я омахах за минута. Глътнах няколко костички, но бях прекалено гладен да мисля за тях. Взех втора, след нея трета и т.н.

Той спомена, че освен сребърни и златни има и бели. Стана ми интересно, но преди да успея да попитам, той свали и последните риби от огъня и каза, че мога да нападам. Усмихнах се и придърпах една към себе си.
Не се изненадах от краткото време, за което Алън изяде първата. Докато момчето бе вече на третата, аз още се тутках на първата. Честно казано мен и първата си ме засити, но взех още една по-малка.
Когато бях готова отидох до реката да се измия. След това отново се настаних до огъня.
-Много си добър в готвенето. Аз не бих могла да се справя в такива условия.-казах похвално.
Доближих ръка до пламъците и те изведнъж се разраснаха. След това отново върнах погледа си, който бе някак си доста спокоен, върху събеседника си.

Алекс изглежда не искаше повече от две, затова аз изядох осем. Имах място за още, но поне сега не бях в тежко положение. Може би по - късно щяхме да попаднем на някое плодче в гората. Усмихнах се при мисълта.
Докато приключвах с последната, тя ми каза, че съм много добър в готвенето. Всъщност доста често ми го казват, и то не само за готвенето.
- Благодаря. Това е заради непрестанните ми пътувания. - отговорих и
- Случвало ми се е да ям и сурови, но сготвено винаги е по - хубаво - усмихнах се
Усетих, че огъня се беше позасилил и седнах малко по - близо до него. Ммм...топличко. Толкова беше успокояващо.

Алън доста добре се справи с останалите осем. Аз и да исках не можех толкова.
Той благодари и обясни, че е заради постоянните пътувания. Добави също, че е ял и сурова, но сготвената е по-хубава. Усмихнах се и кимнах.
Той се приближи към огъня, за да се стопли, а аз се сгуших в робата и се загледах в небето. Най-вероятно слънцето скоро щеше да залезе. Не ми се искаше да се връщам в града, затова и смятах да пренощувам тук, далеч от суматохата.
-Някога искало ли ти се е да си като птиците? Имам предвид да можеш да летиш като тях?-подметнах.
Аз самата се замислих над въпроса си. Та аз бях подобие на тях, но много по-могъща. Впрочем отдавна не бях усещала това вълнение.

В главата ми имаше порой от най - различни мисли, които минаваха една през друга. Бях се загледал някъде надолу, и вероятно изглеждах доста съсредоточен. Добре че Александра подметна въпрос и ме разсея. Въпроса беше неочакван и доста интересен. Инстинктивно погледнах нагоре. После бавно свалих погледа си и загледах нея.
- В нашия свят можеш да срещнеш доста създания, които могат да летят. Мисля че...долу горе знам усещането, защото са ме носили...
Спрях за момент. Някъде в дебрите на ума си намерих спомена за това как завършената ми форма на Клоун ме прави по - лек и като се засиля мога да намаля гравитацията. Разбира се това не може да се сравнява с истинско летене, просто някаква първостепенна форма на левитация.
- Не съм и се замислял върху този въпрос. Детството и живота ми досега винаги са преминавали в съвсем други мисли. Но сега като помисля...сигурно е хубаво. Не да те носят, а да летиш. Да се наслаждаваш на небето, а не просто да улесняваш битката си...-усмихнах се
- Тимканпи можеше да лети! - досетих се аз
- А на теб? - попитах. За да попита мен такова нещо, следователно нещо и се въртеше в главата.

Алън бе доста съсредоточен, когато го попитах. Явно въпроса ми някак си го разсея, защото отмести погледа му нагоре в небето. Най-накрая ме погледна и отговори.
Бе абсолютно прав, че в нашият свят се срещат всякакви създания. Честно казано се изненадах, когато спомена, че знае какво е усещането. Тъкмо да си помисля, че има нещо което може би крие и той добави, че са го носели.
Явно е имал късмета да усети и малкото от това удоволствие. Да те носят сигурно е вълнуващо, но вълнението, което изпитва едно летящо създание при първият си полет, вятъра, който сякаш минава през теб, висините, които можеш да достигнеш, това бе далеч по-вълнуващо и до някъде опасно.
Момчето ме откъсна от мислите ми, като добави, че не се е замислял над този въпрос преди. Въпреки това, той предполагаше, че е хубаво. Усмихнах му се, защото знаех какво е да се носиш в небето безцелно, просто за удоволствие.
Събеседникът ми отправи същият въпрос към мен. Изобщо не се замислих. Вместо това отправих поглед към небето и се усмихнах, сякаш на птиците.
-Не е нужно да го искам. Знам какво е усещането. Невероятно и вълнуващо.-казах и затворих очи за миг.
-Страхът, когато се отделиш напълно от земята, вълнението преди да разпериш крила, вятърът, който те издига все по-високо и по-високо.
Отворих очи и спрях погледа си на приятелят си. Отново му се усмихнах и с тих и приятен глас добавих.
-Кой не би пожелал това усещане?

На нея не и се наложи да се замисля много. Предположението ми беше в грешната насока. Тя със сигурност не си е мечтала да полети, гледайки небето от някой хълм, а е летяла...
Когато спомена думата "крила" я погледнах само с малко по - широко отворени очи и наклоних тялото си назад, представяйки си я в образа на някоя харпия, страховито митично създание или сукубус. Мне..не е е последното защото те са демони, а аз усещам всякакви демони.
- Някои със страх от височини, или някой на който му става лошо.....? - изтърсих олигофренски и провлачено на последния и въпрос.
- Ами...звучи доста интересно! Доста добре го описа.
Усмихнах се широко. Аз нямаше как да и измисля такъв поетически въпрос, защото моите умения бяха....ами можех единствено да и опиша великото чувство, когато със сетни сили си победил Акума от 4-то ниво!
- Искаш ли да се поразходим в гората и да си намерим още магически плодове, и да видим как действат? - надявах се действието на този да е временно.

Разсмях се на отговорът му, който впрочем прозвуча като въпрос.
Момчето отбеляза, че звучи интересно и, че доста добре съм го описала. Леко присвих рамене и направих сладко изражение. За един феникс това бе нищо работа, особено след като го е преживял.
Алън ме попита дали искам да се поразходим из гората и да намерим още магически плодове, които да опитаме. Усмихнах се и леко наклоних глава на ляво.
-За разходката съм навита, но за плодовете, ще видим.-помръднах леко с муцунка.
Изправих се и поотърсих леко робата, след което се отправих към дървото, на което висяха все още влажните ми дрехи.

Тя се разсмя на отговора ми, но съм сигурен, че тия дето им става лошо няма да рискуват да си повърнат червата. Но и аз се усетих, че прозвуча смешно и се изкисках леко.
Прие предложението ми, изправи се и тръгна към клона с дрехите и. Аз си взех блузата и също се изправих. Протегнах се и я окачих на върха на ковчега. Имаше още място там.
- Дай си дрехите, да ги прострем на Гроба. Така ще сме сигурни, че няма да ни ги свият! - провикнах се
Тялото ми свикна и не усещах нито студ, нито топлина. Крос ме каляваше като малък. Първо стоях с часове под падащата вода на един водопад по студено време и след това ме оставяше ограден от огън в Червената долина. Имах и рани от магма, но благодарение на един от мехлемите на Книжовниците, си ги заличих без да ми останат белези. Като стана дума за белег погледнах тялото си. Още ми беше странно без дебелия разсичащ белег.

Бавно закрачих към Алън, който се изправи и окачи блузата си на ковчега. Каза да му дам и моите. Кимнах и ги подадох.
Бях изненадана, че не показва признаци на студ, макар и да не бе кой знае колко студено. Аз си бях добре така, макар че все някога трябваше да му върна робата.
Огледах се наоколо. Имаше три пътечки. Едната бе тази, през която дойдохме, другата водеше надолу по реката, а третата изглеждаше някак несигурна и мрачна.
-Е, накъде?-погледнах момчето.
Оставих той да води, тъй като тази част на гората ми бе непозната.

Алекс ми връчи дрехите и аз ги сложих до моята блуза. Ако Крос ме видеше как използвам Гроба на Мария за сушилня или простир, щеше да ме заколи.
Момичето се огледа и ме попита накъде. Вярно...тук имахме избор.
- Мрачната! Мрачната! Може да срещнем нещо интересно, което да убием! - казах развълнувано
в действителност никога не бях ходил по нея и нямах представа накъде води. Тази надолу водеше до една доста красива полянка и едни скали.

Той остави дрехите ми, след което избра една от пътеките. Не бях изненадана от избора му. Кимнах малко несигурно и недоволно от коментара му за убиването.
Тръгнах бавно към пътечката, като гледах да се движа или до Алън или на крачка зад него. Не мога да не призная, че тръпки ме побиваха.
Дърветата бяха леко оголени и изглеждаха сякаш се протягаха към нас и се опитваха да ни сграбчат. Слънчева светлина почти нямаше. Вървях бавно и внимателно. Леко придържах робата на момчето, за да не се влачи по земята, която впрочем бе доста рохкава.
От време на време се чуваше шумолене из храстите или короните на дърветата. Имах ужасното чувство, че някой ни наблюдава. Приближих се към приятелят си, като не спирах да се оглеждам.

Кимна и заедно тръгнахме по пътеката. На нея може би и беше малко некомфортно, но аз се забавлявах и се оглеждах доволно и с усмивка. Толкова бързо се смени пейзажа! Дърветата протягаха оголените си клони и от време на време имаш усещането, че те се движат, но в следващия момент разбираш, че не е така.
Чуваха се шумове от време на време. Имах гадно усещане, все едно сме открити мишени, но го оставих на заден план и съвсем скоро не ме притесняваше.
Излезе някакъв вятър. Той предаваше илюзиите на гласове. Може дърветата да са живи като по филмите. Наоколо всичко бе мрачно и не знам дали щяхме да намерим каквито и да било плодове.
Видях сянка, криеща се зад едно дърво. Спрях се и я погледнах, а силуета бързо се скри. Присвих очи и проточих врат. Не исках да се приближавам още. Може би след малко щеше да се покаже пак.