Някъде в града

First topic message reminder :

Да измъчваш най - добрата си приятелка бе забавно и отпускащо. Чувствах се развеселен, затова се разхождах енергично по улиците на Мистик Таун. Ако Линали успееше да се измъкн от там, където я бях оставил, вероятно щеше да предприеме някакви мерки. Не ми пукаше за това, никой не може да ме спре. Хората ме гледаха странно и уплашено, защото след мен на няколко сантиметра от земята, в изправено положение се носеше големия ковчег - странното, но доста силно анти-акума оръжие на скъпия ми Генерал.
Реших да пробвам дали мога да се държа като истинския. Извадих една цигара и я запалих. За разлика от неговите, на моята половината съдържание беше от марихуаната, която си бях купил. Колко ми пука, че наоколо има хора? Малко. Да дойде Зеро да ме арестува.
В единия малък парк, който се използваше главно за разходки на кучета, видяхедна позната фигура да крачи по алеята. Спрях хода си в обратната посока. Усмихнах се широко и я настигнах. Изпречих се на пътя и с леко зловещата си усмивка:
- Здрасти, Александра. Скоро не сме се виждали.
Да, знаех, че не би могла да ме разпознае, но така ми беше по - забавно. Сдържах истеричния си смях.

За разлика от нея, аз не се обърнах назад. Не мога да им помогна. Дори да носех останалите ми мехлеми от Книжовника, те нямаше да стигнат до никъде. А и по - добре да си ги пазя за себе си при нужда..
Не и бях обърнал внимание, като каза, че вината не е само моя. Аз не чувствах вина. Но очевидно красивата ми Александра вероятно изпитваше и за двама ни.
Слез известно време се забихме някъде в гората. Тя ме попита дали знам къде сме.
- Не знам дали мястото има определено име, но познавам околността. Доста често идвах да трепя Акуми тук.
Седнах на едно доста удобно място с мека трева и свалих робата само от лявата си ръка.
- Така и не успях да те попитам. Какво ново при теб? - казах със жизнерадостен тон, все едно преди малко не бяхме станали свидетели на мини гражданска война. Зачаках отговора, докато разучавах лявата си ръка.

Отговорът на Алън не закъсня. Той не знаеше с точност името, но пък познаваше околността, защото често имал битки с акума тук.
Продължих да се оглеждам, а той се настани удобно и свали робата си, но само от лявата ръка. Погледнах го за миг. Изглеждаше сякаш я изучаваше.
В следващия миг бях като стъписана. Скляпах с очи на въпроса, който ми зададе. Отговорът, който ми бе на езика, "Ами нищо, ако не броим кървавата свада, на която бях свидетел допреди малко.", не го каза.
-Нищо особено..-промърморих.
Седнах и леко обвих ръце около коленете си. Гледах го внимателно. Искаше ми се да знам какво точно прави, но ме бе срам да попитам.

Момичето се позамисли, преди да отговори, а аз не обърнах внимание на това колко лаконичен бе отговора и, защото бях погълнат от заниманието си.
- Така значи. - казах в отговор.
С периферното си зрение забелязах, че тя също седна.
Добре. Ръката си беше същата и на мястото и. Защо не се активира чистата сила? Имах бегъл спомен за Коронования Клоун, но дори да не стигна все още до него, първото ниво на Чистата сила трябва да се включи. Съсредоточих се.
- Innocence! - казах спокойно.
Нищо.
- Къде си тъпа Невинност? - процедих през зъби, след което нахвърлих няколко тихички проклятия върху собствената си невинност. Ударих лявата си ръка в земята и усетих как гнева размътва голяма част от мозъка ми.
Злобното ми изражение се промени. Предишното ми лице изглеждаше много по - невинно, но и сега го докарах. Съблякох и другия ръкав и просто се наметнах с робата. Тогава забелязах погледа на Алекс върху себе си.
- Какво има? - попитах мило

Гледах внимателно всяко негово движение. Той изглеждаше някак учуден. Не спираше да оглежда ръката си, докато най-накрая не повтори отново думите от по-рано - Innocence. Знаех, че това е неговото оръжие срещу демони, но някак не разбирах защо не се активира.
Сепнах се когато той удари ръката си в земята. Посегнах, за да го спра, но забелязах нещо в него, което ме спря. Изражението на лицето му стана някак невинно, нещо което бе присъщо на старото му аз.
Алън съблече робата и я наметна отгоре си, след което ме попита какво има, но с наистина мил тон.
-Аз..-започнах несигурно.
Ту поглеждах него, ту ръката му.
-Да не би нещо с невинността ти да не е наред?-попитах със загрижен тон.

Примигнах няколко пъти неразбиращо, докато чаках отговора и. Точно в този момент изпитвах чувство на щастие, усмихвах се и не ми пречеше нищо. Това чувство е по - хубаво дори от това, което чувстваш, когато си пушил джойнт. Алекс попита дали нещо с невинността ми не е наред. Преместих неразбиращия си поглед върху ръката и прокарах показалеца си по кожата.
- Очевидно е така! - заявих енергично
Свих крака си и облегнах брадичката си на него.
Сега като се замисля, Невинността и оръжията на Мариан Крос са наистина необикновени, но моята Невинност ми липсва. Дали моята не се е разсърдила защото съм приел и друга? Това значи ли,че специалното ми око няма да се активира повече? Като имам силите на Крос то не ми е необходимо...
- Ако работеше, досега трябваше да ми е пораснала ръката...
Видях една маргаритка. Протегнах лявата си ръка и я откъснах. Вдигнах поглед към Александра и този път отново протегнах ръката си с малкото цветенце, но този път към нея. Черните ми нокти блеснаха. Със сигурност Алекс получава по - малко, отколкото заслужава. Като повечето, което бих могъл да и предложа. Нито ръката ми е красива, а цветето в нея е съвсем крехко и обикновено. Очите ми се напълниха със сълзи.

Погледът му бе неразбиращ, но все така мил и невинен. Стана ми миличко само като го гледах. Той се усмихваше и бе толкова необяснимо щастлив.
Когато зададох въпроса си, той премести погледа си върху ръката си и с доста енергичен тон заяви, че наистина нещо не е наред. Той се подпря на нея и потъна в размисли. Аз не спирах да го гледам, но от време на време отклонявах поглед на някъде, но не за дълго.
Гласът му ме накара да втренча очите си право в него. Алън сподели, че ако Невинността работеше ръката щеше да му се промени.
В следващият миг момчето протегна лявата си ръка и откъсна една маргаритка. Отново се протегна и ми подаде цветенцето. Нямаше как да не забележа черните нокти, които блеснаха докато ми подаваше крехката маргаритка.
Взех го от ръката му и вдигнах поглед към него. Усмихвах му се нежно, но нещо бавно започна да трие тази лъчезарна усмивка от лицето ми. Очите му се напълниха със сълзи, а аз не разбирах защо.
Изведнъж, бързо и дори неусетно, той се озова в прегръдките ми. Бях обвила ръце около него и го държах някак си силно, но и внимателно, също като крехкото растение. Усетих как по бузките ми се стичат сълзи. Някак си ме болеше, когато го виждах тъжен.

Тя започна да се усмихва, но това се промени, когато ме забеляза. Не можех да сдържам сълзите както не можех да сдържам честата смяна на настроението и държанието си.
След малко обаче тя вече беше обвила ръцете си около мен, а аз бях отворил очите си широко заради изненадата. Бавно дигнах и своите и я прегърнах леко. Сълзите ми преляха.По принцип никога не съм ги сдържал, независимо пред кой. Истинските мъже всъщност плачат, но предпочитат да е когато са сами. И аз така. Просто имаше някои случаи...а напоследък съвсем.
- С-съжалявам - казах тихо
Не знам и аз защо се извинявах, но някъде в мен в момента се освобождаваше тъга и болка. И те с неизяснен произход.
- Какво да правя? Искам да спра, но не мога!

Усетих как ме прегърна леко. Стоях така и се опитвах да спра сълзите си. Не ме бе срам то тях, но често ги криех, за да не ме мислят за слаба. Да бе глупаво, но и някак смислено, поне в моите очи.
Думите "Съжалявам" ехтяха в ума ми. Защо се извиняваше? Не бе виновен за нищо.
-Недей.-казах нежно и тихо.
Седях си мирно и го слушах. Момчето искаше да спре, но не можеше. Разбирах го и то много добре.
-Знам какво е чувството.-споменах.
Бавно преместих ръце върху неговите и се отделих. Когато го погледнах, Алън също плачеше. Моите бузки бяха мокри, а и нова вълна от сълзи се надигаше.
-Сякаш имаме две лица.-започнах леко неясно.-Едното, колкото и да иска да спре, не може, защото другото винаги го възпира.

Гласът и беше много успокояващ. Не плачех с глас, нито хлипах, но сълзите ми продължаваха да се стичат. Спомних си, че в първия ден след заклинанието, ревах пред Деница през пет минути. Айде десет..
През другото време или се смеех истерично или заплашвах всичко живо и мъртво.
Момичето спомена, че познава чувството. Това, което каза след това също беше много вярно.
- Права си.
Всъщност бе седнала, но аз го казах образно.
- Описа го много добре. А аз дори нямам оправдание.
Деница има, аз - не. Нея я е обладал зъл дух, мен - не. Това съм си аз.
- Започнах да наранявам точно приятелите си. Какво ще правиш, ако вляза в конфликт и с теб?
Сега не можех да кажа как се чувствам относно станалото преди време.
- Знам само, че не мога да спра. И ще продължавам да ги наранявам. - подсмръкнах за пръв път и погледнах надолу.

Алън се съгласи с казаното от мен. Спомена, че той няма оправдание за действията си. Тогава за миг се замислих.
Онзи ден, когато подпалих къщата си и оставих баща ми да изгори заедно с нея, аз също нямах оправдание за това. Просто гледах отстрани и колкото и да ми се искаше да го спра, аз не можах.
Отърсих се от мислите си, когато момчето спомена, че е започнал да наранява приятелите си. Попита ме какво ще прави, ако възникне конфликт между нас.
Преди да успея да отговоря, приятелят ми каза, че ще продължи да наранява другите, защото не може да спре. Той подсмръкна и сведе поглед.
Аз също сведох поглед и погледнах маргаритката, която ми подари преди миг. Най-накрая вдигнах глава и леко поставих ръка под брадичката му. Леко надигнах главата му, докато не бяхме лице в лице, буквално.
-Повярвай ми Алън, нищо няма да застане между нас двамата..-казах нежно.-...както и между приятелите ти. Те те обичат такъв какъвто си и няма да се откажат от теб.
За миг отклоних поглед, но после пак го върнах на него.
-Аз те обичам и няма да те изоставя, никога!-казах със сериозен тон.
Осъзнах, че току-що изрекох нещата, които винаги съм искала да му призная, но осъзнах също, че той най-вероятно ще ги приеме в приятелския смисъл.

Вдигнах очи и я погледнах. Тя се беше замислила над нещо, най - вероятно неприятно. Реших да не я питам, може би момента наистина не бе подходящ. Затова отново наведох глава. Не се знае дали скоро изобщо ще има подходящ момент.
Тя повдигна брадичката ми и започна да ми говори. Аз я погледнах със влажните си очи и я изслушах. Това, което каза беше наистина много мило. В предишното си състояние бих оценил тези думи в пълния им потенциал. Сега не чак толкова, но пак ги разбирах.
- Наистина ли? - попитах невярващо. Защо тя би искала такова нещо? Направил ли съм толкова специални неща, за да не ме остави?
След последното със сигурност бих се изчервил, но сега бялата ми кожа си остана бяла. Вероятно имаше предвид приятелска обич.
- И аз така - казах бавно. Тя не бе приятелка за мен. Ако беше, вероятно нямаше да ме притеснява да се държа гадно и с нея. Но ето, че просто не мога така.
- Ако оцелеят...-казах по - твърдо. Очите ми отново започнаха да придобиват празния си вид, а лицето ми започна да става по - сериозно.
- Тази, която нараних...това е най - добрата ми приятелка. Няколко пъти сме си спасявали живота в люти битки. Оставих я в ужасно състояние. Направих Тимканпи на парчета...- поех си дълбоко въздух и избърсах сълзите си.
- Следващият е човек, е не точно човек, с който се познаваме от деца. И на него няма да му се размине. Според теб...наистина ли ще ме обичат такъв, какъвто съм, дори да оцелеят?
Спокойствието ми вече се беше върнало. Очите ми все още бяха влажни.

Първоначално момчето не ми повярва и това си личеше от думите му. Но за да го убедя, аз се усмихнах и кимнах в знак, че казвам самата истина.
Относно последните ми думи, той каза, че също се чувства така. Бях права. Наистина го прие като приятелска любов, но това също ме накара да се чувствам значима в очите му.
"Ако оцелеят" каза Алън и отново придоби онзи сериозен вид и празен поглед. Сподели ми, че е оставил най-добрата си приятелка в ужасно състояние, а Тимканпи направил на парчета. Изражението ми взе да става леко притеснено.
Планът да нарани и най-добрият си приятел също не ми се понрави, но когато ме попита дали ще го обичат такъв, ако оцелеят, аз го погледнах сериозно.
-Те са ти приятели и са те приели със всичките ти предимства и недостатъци. Аз съм сигурна, че няма да те оставят и винаги ще те обичат. Точно затова и ще се борят да оцелеят, за да ти помогнат.
Леко стиснах лявата му ръка, а с другата обърсах последните следи от сълзи по бузките му.

Съветите и бяха доста хубави и мъдри. За момент се зачудих дали не е от онези същества, които живеят дълго и затова имат толкова богат житейски опит.
- Може и така да е..- кимнах
- Той вероятно ще се справи - съгласих се
Зеро винаги е бил по - силния от двамата, дори като бяхме малки и той все още не бе станал вампир. Единствения му момент на слабост бе, когато ги нападна онази дива, чистокръвна вампирка и уби родителите му, отвлече брат му, а самия него превърна във вампир. вероятно и сега е по - силен, макар Невинността да е опасна не само за демони.
Но това не значи, че ще му се дам. А и не се знае дали аз самия ще оцелея. Може да реши, че съм заплаха, както вампирите, които убива.
- Преди със сигурност предимствата ми бяха много повече от недостатъците - лепнах си една усмивка
- Какво ти се прави сега?

Той се съгласи с мен, дори предположи, че приятелят му ще се справи.
За миг се замислих. Ами, ако сред всички тези битки Алън пострада? Какво ще стане тогава? Само при тези тревожни мисли усещах ужасен страх. Със сигурност нямаше да го позволя. Щях да направя всичко, стига да знам, че той е добре.
Момчето ме разсея от тези болезнени въпроси, като спомена, че преди предимствата му са били повече от недостатъците. Усмихна се, както и аз.
-Не знам. Аз те приемам такъв какъвто си и винаги ще е така.
В крайна сметка, това че се бе променил нямаше да промени нищо в мен. Приемах го такъв какъвто бе преди, приемам го и такъв какъвто е сега.
Най-накрая тотално смени темата, като ме попита какво ми се прави. Позамислих се малко. Искаше ми се да се разсеем от тези сложни мисли.
-Хайде да се разходим из гората, ако искаш естествено.
Нямах нищо против да си седим и тук, но просто ми се искаше да се поразходим наоколо. А и кой знае, може би щях най-накрая да му покажа какво съм.

Ако беше някоя друга, със сигурност щях да се съмнявам в искреността на думите и. Но това бе Алекс. Трудно да не и повярвам.
- Благодаря ти за това. - усмихнах се
Сега главата започна да ме боли. Случваше се често. На всичкото отгоре...Невинността не се задействаше, но апетита ми да!!!
Представете си какво става, като смесиш моя апетит, и напушване с марихуана. По принцип тя изостря глада. В този момент ми се прииска да си хвана кон и да го изям жив. Каквото и да било, стига да се нахраня. Не оставих да ми проличи външно, но стомаха ми започна да се бунтува както винаги.
Александра предложи да се разходим в гората и аз кимнах.
- Не е никак лоша идея. Тази гора е красива.
Станах, облякох си униформата, подадох и ръка да стане и тя и потеглихме. В гората се чуваха успокояващите приятни звуци. Не ме беше страх от присъствие на Акума, защото бях очистил доста в този район.
- Алекс, ти с какво се занимаваш? - попитах
- Намери ли си някаква работа или се обучаваш за нещо? - осъзнах, че май не сме говорили много по тези въпроси. А съзнанието ми беше прояснено в момента и нямаше никакви психо кризи в графика.

Алън ми благодари, за думите, които казах. Аз се усмихнах лъчезарно, което явно бе доста често срещано при мен.
На предложението ми, той се съгласи и дори отбеляза, че гората е доста красива. Бе прав, наистина бе хубава, особено през сезон като този. Момчето стана, облече униформата и ми подаде ръка. С негова помощ и аз се изправих и заедно потеглихме.
Вървяхме спокойно, а аз не спирах да оглеждам заобикалящата ни природа. Мястото бе идеално за една фото сесия.
Алън ме попита с какво се занимавам. Дали имам работа или съм на обучение. Погледнах го за миг със същата щастлива усмивка като преди малко и отговорих.
-Всъщност все още не работя. Ако трябва да съм честна аз просто практикувам свободна фотография. Снимам това, което ми харесва. Най-вероятно ще го превърна и в професия някой ден.
Не бързах за никъде. Като знам колко хиляди, милиони, а вероятно и повече години на съществуване ме чакаха.
-Знаеш ли, хубаво е да споделям. Досега не съм го правила.-казах малко плахо, като продължавах да гледам насам натам.
-Питай ме още неща.-помолих го с лек ентусиазъм в гласа.

Кимнах и се усмихнах леко на отговора и. Хубаво е да имаш някакво хоби. При мен едва ли се намираха такива. По принцип - яденето, а напоследък - проливането на кръв.
Май и хареса да споделя и ме накара да я питам още нещо, с доста ентусиазъм в гласа. Погледнах я с широко отворени очи. Когато съм гладен ми е трудно да мисля. Освен това осъзнах, че не знам почти нищо за нея. Предишния Алън премисляше какво да попита събеседника, за да не изглежда нахален. Сегашния Мариан не придиряше особено.
- Не знам. Всъщност не знам какво да те питам, защото не знам какво искаш да ми кажеш и какво не искаш. - позамислих се още малко
- Завърза ли нови приятелства? - тя не познаваше лично моите приятели, но и аз не познавах нейните.
Спрях се и вирнах носа си да подуша.
- Нещо печено ли надушвам???

Той само ми кимна и се усмихна. На молбата ми, обаче, момчето леко се ококори. Взех да мисля, че съм казала нещо лошо.
Алън каза, че всъщност не знае какво да ме попита, тъй като не е сигурен какво искам да му споделя и какво не. Тук бе напълно прав. Не че не бих му казала, но може би търсех по-удачен момент.
Въпросът, който ми зададе, бе най-обикновен, но ме накара да се позамисля. В крайна сметка осъзнах, че в града имам едва 4-5 близки приятели.
-Ами да всъщност само едно, но все пак.-засмях се леко.
Изведнъж събеседника ми спря. На въпросът му, който не бях сигурна дали бе отправен към мен, аз само свих рамене. Опитах се да доловя аромата, но нещо ми убягваше.

- И без това не ти трябват по много приятели. Стават много интриги. - отговорих и, докато се вкопчвах в едно дърво и продължавах да душа.
Заскърцах със зъби, след което изрекох няколко остри псувни на родния си език.
- Определено надушвам, но не е тук..- казах през зъби.
Започнах да тичам наоколо, като се спънах в корен на дърво и паднах по лице. Повдигнах недоволно глава и от гледката пред мен очите ми светнаха. Скочих на крака и казах силно.
- Я! Плодчета! - предпочитах нещо по - засищащо от плодове, но сега е критичен случай и нямаше значени. Имаше нещо като храст, и не знам как се задържаха на него, но плодовете бяха огромни и лилави и много странни на вид. Откъснах един, седнах по турски и отворих чудовищна уста, за да го захапя. Гризнах си и сдъвках с доволна физиономия.
- Мммм, толкова е в....- усетих, че се давя, пуснах плода и се хванах за гърлото. Започнах да се задушавам по незнайни причини и лицето ми стана лилаво.

Алън ме успокои, че не ми трябват повече, тъй като това води до интриги. И тук нямаше как да не се съглася с него.
Погледа ми бе някак изненадан от действията на момчето. Той се вкопчи в едно дърво и каза нещо, но не го разбрах. Явно обонянието му не го будалкаше. Продължи да тича наоколо, но уви се спъна. Побързах да го настигна и да му помогна, но когато се появих, той бе седнал и гризеше някакъв странен плод.
Преди дори да успее да си каже мнението, той изпусна плода и се хвана за гърлото. Задушаваше се, а аз се паникьосах тотално. Приклекнах до него и погледнах към лилавият плод. Не знаех какъв е, но явно бе отровно.
Отново прехвърлих погледа си на Алън, но вместо да се чудя какво да правя взех, че го тупнах по гърба, ама доста силно. Не се получи от първият път затова пробвах отново.

Александра се приближи и ме потупа по гърба. Бяха започнали да ми текат сълзи...лилави...а тя още малко щеше да ми зачерви гърба. Къде я побираше тази сила. Не беше момента да обмислям това.
Прилазих малко напред, защото от помощта и болеше, а аз продължавах да се задушавам. Усетих как ми се замайва главата и как всичко пред очите ми става черно...всъщност лилаво...
Паднах назад и си помислих, че припадам, но секунди след това отворих широко очи и вдишах. Огледах се неразбиращо и спрях погледа си върху Алекс. Всичко си беше както преди. Поне така се чувствах, но тя ме гледаше доста странно.
- Добре съм..- казах без да усетя, че косата и очите ми са ярко лилави, дори кожата ми имаше лилавеещ нюанс. Кой да знае, че в горите има не само отровни плодове, но и магически.

Усетих, че той малко се мръдна. Сигурно го болеше, но това бе единственият начин да му помогна. Той не спираше да се задушава, а аз не знаех как да помогна. Алън падна назад, а аз ококорих очи. За миг помислих, че това е краят, но след като отвори очи, аз някак си се успокоих малко.
Нещо в него, обаче, не бе наред. Той ме погледна, но аз някак си не можех да отклоня поглед от ярко лилавата му коса, очи, че дори и кожата му взе да се променя.
Момчето ме увери, че е добре, но аз не спирах да го зяпам изненадано. След минута успях да промълвя нещичко.
-Сигурен ли си?-попитах, като го огледах хубаво, макар, че нямаше огромна промяна. Все още бе лилав.

Тя ме попита дали съм сигурен. Очакваше се да попита, защото преди малко все пак се гътнах на земята. Но всъщност се чувствах дори по - добре от преди.
- Уникално! Жив съм! - отново бях на крака и се радвах на състоянието си. Приближих се до нея ухилен.
- Ако не смятаме зверския ми глад. Някъде наблизо трябва да има рекичка. Хайде да отидем да си хванем риба. Изключително добър съм! Веднъж хванах и изядох 57 сома с еййй такива големи мустаци!
Хилнах се, защото вече си представях аромата на риба, препечена на открит огън.
Погледнах към храсталака с плодове. Поне да ставаха за засищане щеше да е хубаво. Дали пък да не пробвам да си хапна още от него, може да не ми подейства пак дата и да ме нахрани.

Отговорът му ме стъписа. Кимнах в знак, че се радвам и се изправих.
Алън все още бе гладен и затова ми предложи да отидем до реката. Усмихнах се, когато ми се похвали колко сома е изял.
Когато погледа му се спря отново на храстчето с плодове, аз го хванах за ръка и го дръпнах.
-Хайде, да тръгваме.-казах мило, като внимателно следях погледа му.
Щеше да е забавно да го гледам как гони рибата. Аз лично не можех, а и не ми бе позволено. Нямах право да убивам каквото и да било същество, но не ми пречеше да хапна от него, ако е умъртвено от друг.
Без да му мисля много, тръгнахме. От време на време поглеждах към небето, по-точно към птиците. Сякаш си комуникирах с тях. Благодарение на това, стигнахме доста бързо до реката, която впрочем не бе никак малка.
Приближих се до брега й и се вгледах. Водата бе бистра, а вътре се забелязваха леки отблясъци на люспи.

Вероятно се притесняваше да не взема да налетя отново на тези плодове, защото ме хвана за ръката и ме дръпна напред. Аз се усмихнах в отговор и кимнах.
По пътя се оглеждах за подходяща пръчка, която да наостря, но не открих такава. Стигнахме до реката, а аз се приближих до най - близкото дърво.
- Judgement - извадих пистолета си и започнах да стрелям дървото. То бе съвсем малко и бързо падна. Меча на Екзорсизма би ми помогнал много в правенето на пръчка, но нямаше как да го използвам сега. По принцип преди не го ползвах за нищо друго, освен за битки, но сега бях на мнение, че храната е по - важна.
- Ако носиш запалка или кибрит, би ли запалила огън? - провикнах се към Александра.
Седнах по турски с гръб към нея и извадих един голям нож и започнах да дялкам
- Оо да! Щях да забравя - станах и и занесох несиметричните парчета дърво, които ми бяха останали и се върнах на мястото си. Заех се с пръчката. Ако нямаше запалка, щях после да използвам пистолета, той има способност да взривява куршумите си. Трудно е, когато го няма дракончето ми за да бълва огън. Реших да не мисля за този надут пуяк Зеро и се съсредоточих в заниманието си.

Екота от куршумите, които отправи към едно младо дърво, ме накараха да се изправя и да обърна поглед към Алън. Явно бе избрал от какво да направи пръчка.
Помоли ме да запаля огън докато той се занимава с това, аз само кимнах.
Започнах да се оглеждам за сухи съчки за огъня. В крайна сметка, приятелят ми пак ги осигури. Той седна с гръб към мен и започна да дялка.
Докато се занимаваше с пръчката, аз наредих парчетата дърво, които ми даде, а около тях наредих речни камъни, за да не вземе огъня да се разпространи.
Внимателно погледнах към Алън и с успокоение видях, че все още се занимава с дялкането. В следващият миг ръката ми бе пламнала, а аз само я поставих в основата на купчинката. След броени секунди дърветата пламнаха.
Усмихнах се доволна от себе си. Пламъците, които обгръщаха ръката ми, бързо бяха абсорбирани обратно в тялото ми.
-Огънят е на лице.-провикнах се ентусиазирано.