Irridius Ar. Dreadmaster

First topic message reminder :

Ок, това е не просто история. Това е вътрешно излияние. Това е начинът, по който се вижда живота през погледа на някой, преситен от свръхестественото като такова.
Малко хумор от типа на Реймънд Чандлър
Малко меланхолия от типа на Толкин
Малко екшън, от типа на Блейд
Малко сладки момиченца, понеже това винаги печели
и Образ на един аниме герой, който знаеше как да се облича. (последното може да го пренебрегнете
Това е Иридиъс Дредмастър! Човек, отгледан от вампири, майстор в черната магия и непримирим радетел за парични знаци! Говорим за човек, който може да се облича като благородник и да се тъпче с пица и ягодови мелби.
Може да ви хареса, може да ви отврати, може да ви се стори наивен... но все пак, приемете го - Не съм Стивън Кинг все пак!

Кати вървеше тихо през тъмната зала. Тези места ги наричаха фоайе. След като минеш през тях, идваше трапезарията, където възрастните пиеха алкохол и ядяха ордьоври през интермедиите. После имаше стълбища... Но Кати не се интересуваше от тях.
Красивата песен а обгръщаше като топло одеяло, толкова много тонове, толкова продължителни и едновремнно с това , някак ненатрапващи се. Сякаш беше не песен, а ромолене на поток в Ла Минор...
Кати стигна до вратите. Високи, позлатени, с две богато украсени крила. Толкова близо и едновременно с това толкова далеч. Като не спираше да крачи, момичето вече се протягаше към дръжката на вратата. Някакво необяснимо радостно чувство я изпълваше. Сякаш очакваше че утре е Коледа, сякаш вече идваше моментът да пристъпим в селения отвъд...
И Кати отвори вратата. Не сигурна тя чу какс е засилва песента. Как звукът буквално блика от вратата и как вибрира в стъпалата й. Тя притеснено пъхна глава вътре, сякаш беше малко момиче, което наднича в гардероба... и Я видя!
Очите й се разшириха и тя замръзна, преизспълнена от радост. На сцената, осветена от единствения работещ прожектор в залата, единствения източник на светлина в цялото помещение, стоеше с разперени от страни на тялото си ръце жена в красива бяла рокля. По раменете й се простираше красивата й, вълниста руса коса, като водопад от злато. Кати не издържа и по лицето и плъзна радостно изражение. Очите й грейнаха от радост... и не само те. Като във драма, един-единствен прожектор я обля в ярка светлина. Осветена от всякъде, Кати Лоуъл-Овъртоп хукна като че я гонеха. Тя се затича по пътеката между седалките. Макар да бяха празни, Кати не им обърна внимание. Тя тичаше. Тя тичаше към майка си. Толкова години, толкова скръб... и ето че отново са заедно. Красивият божествен глас на майка й я беше призовала тук. Момичето тичаше към майка си.
Без да обръща внимание на каквото и да било, тя скочи на сцената. С викове, започнали още на пътеката между местата за гости, Кати се покатери на сцената, препъвайки се, задъхвайки се за да се добере до любимият си човек. С вик „МАМО!” тя се хвърли и прегърна певицата през тънкия кръст и я притисна силно. Сълзите рукнаха на тънки струики по бузите й, докато вече плачеше, опряла чело в майчиния корем.
- О, мамо! – почти виеше от радост и облекчение момиченцето, - О, мамо, толкова одавна те търсех, толкова време... о мамоооо...
Тих, почти ангелски глас проговори над нея.
- Извинявай, Кати – мълвеше тихо тя, - няма да
направя нищо, което би те направила самотна отново. Тук съм, не плачи, Кати, тук съм...
Чифт нежни ръце обгърнаха глават на момиченцето и я притиснаха нежно в майчина прегрътка. Преизпълнена с радост, Кати вдигна глава нагоре и се усмихна лъчезарно:
- О, мамо, обещаваш ли?
И тогава радостта изчезна. Прожекторите изгаснаха, и всичко потъна в синкав, блед мрак, донякъде разсейван от няколкото светлини от гримьорните. Но онази светлина беше синкава и леденостудена, по-скоро правеща сенките още по-черни и плътни, едва ли не призрачни. Усмивката на Кати изченза, когато видя лицето на майка си. Ужас скова мускулите й и тя се втренчи в главата на раменете на красивото женско тяло.
- Обещавам, разбира се, глупачето ми – заговори нежният глас, който внезапно започна да изтънява и скрибуца, като изпъната жица на цигулка. – Защото няма да доживееш сутринта, за да се почувстваш самотна!
Декорът падна с ужасен трясък. От въжетата на реквизита, от всякъде, сякаш от самите сенки започнаха да изпълзяват ужасяващи, движещи се на силни тласъци и нервни помръдвания същества, чийто двожения напомняха насекоми. С невероятна скорост, те сякаш плуваха като акули към нея през мрака.
Ужасната зъбата и изцъклена глава на певицата се беше ухилила зловещо и сега, нежните ръце, се бяха превърнали в цели костеливи остриета, които се вдигнаха. Кати отстъпи назад, неспособна да се защити или да бяга. Беше в капан! Изпищя немощно, докато се опитваше да се проумее какво й се случваше... и сед това последва гръм. Чудовищен залп от мрак се плъзна наоколо, поглъщайки синкавата светлина. Демоните отстъпиха назад. Някаква невидима сила подхвана самата Кати и я накара да отстъпи назад също. Задъхана, и почти без живот в себе си, Кати видя само как завесите паднаха пред нея и скриха от очите й създанията там.

Лъскавите ми, заострени отпред ботуши зачаткаха по пода. Стъпалата отекваха шумно в залата. С калъфа за китара през рамо и наметало, сигурно изглеждах тъпо. Е, какво пък, не съм на модно ревю!
Кати тряпереше на сцената и се опитваше да се пребори вътрешно с това, което беше преживяла. Ако не беше заклинанието ми, сега щях да обирам останките й с лъжица от кадифения под.
- Ей, привет! – провикнах се хладно, докато се приближавах бавно към нея. – Не си свикнала да виждаш такива неща, а? Детското въобръжение е толкова развинтено понякога...
Тя възкликна не вярващо, а аз още по-невярващо долових по гласа й че се радва да ме види. Това не може да е истина, честно!
- Дред! – почти изплака тя, - Аз си мислех... Помислих, че майка ми е...
Едно от създанията протегна лапа между гънките на завесата и посегна към нея. Тя се обърна и се втренчи в чудовищния крайник, протегнат и надвесен над нея като гелотина. В следващия миг бях до нея и изртах силно създанието назад за да потъне между гънките на тежкия плат.
- Ей, аз не съм по много нежните работи, трябва да си го забелязала вече! – изръмжах и теглих още един ритник към едно от създенията вътре.
- Съжалявам малката – промърморих и смъкнах калъфа за китара от рамото си и се пъхнах между тежките завеси, - Но вече ти казах - това шоу не е за деца.

Кати остана на място и зяпна завесата, От вътре се чу трясъ, после предсмъртен рев и болезнени крясъци. Светлина във всички цветове на дъгата засвяткаха от вътре, сякаш някой си играеше с фишеци.
Тя внезапно замръзна, когато една ръка падна на рамото й. Някой леко я придърпа долу от сцената. Втора ръка се присъедини към първата и я прихвана за другото рамо. Нечии устни с дъх на престояла бира, я накараха да изтръпне от ужас.
Думите допълнително я уплашиха.
- Много се извинявам, госпожице – зашепна той в ухото й, - но мисля че е време да умрете.
Тя замръзна на мястото си и се вцепени. Онзи продължи да шепне едва доловимо и заради шума зад завесата и заради едва доловимият шепот на нападателя. Очите й се опитаха да потърсят нападателя, но мрак беше прекалено плътен. Все пак успя да различи малко от лицето му, и главното което се наби в очи, беше грозно изкривен чифт очи – мъжът от рецепцията в мотела.
- Нищо лично, де – хъхреше той, - Просто знам, че господарите ми ще ме възнаградят богато, ако те убия, ако останалите се провалят.
В следващия момент се чу силно свистене и металически звън. Студено усещане премина по бузата й и Кати замръзна, като че я... и видя едно понзато лице. Дред се бе надвел над нея и лявото му око тлееше в полумрака.
Острието на меча ми се беше плъзнало точно между двамата. Преспокойно изгледах слугата, който се беше втренчил ужасен в мен. По лицето му бавно се прокрадваше ужас. Аз не му се усмихнах, не му се намръщих... просто го изгледах студено и го изчаках сам да разбере какво да прави. Все пак беше избрал да бъде от „умните” да му видя сега сивото дали е достатъчно.
- Хващай пътя – казах, сякаш исках да ми подаде солта на вечеря.
Той сгърчи лице издаде някакъв нечленоразделен звук, сякаш го бяха настъпили и пусна Кати. После пое назад и се обърна. Побягна, препъвайки се като плъх през купчина боклук. Противна гледка представляваше, честно казано.
Оствих го да се изнизва. Прибрах Меча под наметалото си и подкарах Кати пред мен. Не се обърнах, но знаех че сега по сцената се стича кръв... черна като мастило и вече изтиваща. Но на сутринта нямаше да има и помен от нея.

На следващия ден последните слънчеви лъчи започваха бавно да отмерват последните следи от този ден. Скоро щеше да е изтече срока, когато Кати Лоуъл, трябваше да се появи и да си прибере наследството от семейство Овъртоп.
Мълчаливият брат пак седеше срещу прозореца. Той гледаше залеза. Притвори леко очи и се наслади на звука. Големият часовник с махало във всеки дневната отброи шест след обед.
- Времето изтече! – обяви той тържествено, сякаш беше нова година.
Едрит набит брат от Овъртопови сразмаха победоносно юмрук над главата си.
- Успяхме, братко! – подвикна той доволен и грабна едно писмо от масичката пред себе си, - Това се оказа глупост. Само ни изкараха акъла.
Но съдбата има грозния навик да поставя много неприятни изненади за хората. На вратата се почука и тримата овъртоп наостриха уши, като че бяха кучета на лов. Нещо не беше наред... дали пък?
Вратат се отвори и от вън се чу гласът на камериера:
- Господа, имаме гост.
- Гост! – едва не получи удар едрия и оголи зъби, досущ като куче.
- Благодаря ви – обърна се към иконома младата гостенка.
Беше около метър и шейсет, на не повече от 24. Елегантен костюм от червено кадифе, в комбинация с бяла риза с отворена яка. Късо подстригана, руса коса придаваше делови и едновремнно с това кокетен вид на младата дама. Лицето й беше може би хубаво но някак с измити черти, сякаш беше винаги с престорено изражение.
Що вратата се затвори след нея, тя посрещна челно трите втренчени в нея погледи. Желязното й спокойствие издържа техните, показвайки им превъзходството си над тях тримата.
- И коя сте вие, ако смея да попитам? – проряза със студения си въпрос въздуха младежа до прозореца.
- О, извинявам се! – възкликна стреснато тя и се усмихна на тримата. – Забравих да се представя! Приятно ми е, аз съм Кати Лоуъл – Овъртоп.
Тримата възкликнаха като един от неприятна изненада
- Какво! Не е възможно! Кати Лоуъл е дете!
- О, съжалявам, че трябва да ви разочаровам господа. Момиченцето, за което знаете, не е нищо друго освен хитра измама. Понеже подозирах, че няма да ми се размине, особено като знаех за колко пари става дума, предпочетох да отвлека вниманието от себе си. Наложи се да намеря момиче със име точно като моето, което да служи като отвличаща маневра или по-точно като примамка за да успея да дойда тук безпрепятствено.
Тя ги изгледа студено като адвокатка.
- А сега... ако нямате нищо против, да зарежем формалностите и да преминем към сериозната част.
Най-младият брат, онзи до прозореца, се изкикоти студено. Обърна цигарата , която смучеше преди малко, в ръката си и я смачка. Гласът му проряза въздуха между тях като нож.
- Прекалено късно е за това, госпожице – промърмори той, - За съжаление сте били всичкия този път напразно. Загубихте във време. Последният срок беше до днес в шест след обед и тази линия беше премината.
- О, нима? – вдигна вежда тя, - Не искам да ви разочаровам, но в завещанието пише, че ще ми бъде изплатена сумата точно една седмица след смъртта на моя баща. И съм повече от сигурна, че баща ми умря в седем, не в шест. Макар че така пише в акта за смъртта му, по простата причина, че се е наложило да го таксуват за предишния ден, за да не излезе, че е случай на нощната смяна...
Тя се усмихна победоносно и се опита да разбере какво става по мрачния профил на мъжа да прозореца.
- А сега! – потри тя доволно ръце и пристъпи навътре в стаята, - Къде да се подпиша за да приключим това?
- О, не се притеснявайте за това , госпожице – отново се разнесе студеният глас, - Това въобще не е нужно.
- Не е нужно ли? – вдигна тя вежди и се закова на място, - Какво имате предвид?
- Защото никой няма да знае, за съществуването на Кати Лоуъл повече.
Той се обърна бърз като светкавица. Противна зъбата муцуна се разтвори и нададе нечовешки рев. Създанието се хвърли към Кати, превръщайки се във все по-едро и противно създание със всеки изминал миг.
- Братко! – извикаха ужасени двамата на канапето.
- Аз не съм вашия брат! – изрева той, - Наследството! Богатството! Всичко това е мое! И няма да го предам на никой друг!
Последва серия от замаси. С първите два удара уби и двама Овъртоп. Смъртта им беше бърза, кървава и болезнена.
След като се отърва от тях, косматият звяр обърна огненият си поглед към Кати Лоуъл и сега решително я нападна. Спусна се в нестроен галоп. Приближаваше с хриптящ рев и скочи като връхлитащ лъв. Кати покри лицето си с ръце и се присви, пищейки.
В следващия миг се разнесе силен и адски неприятен металически звук. Щом Кати вдигна очи... видя...

Стърчах със вдигнат право на горе меч. Все едно че държах знаме. На върха се беше нанизал онзи урод, който беше нападнал жената. Погледнах студено към гадината.
Гневът ми не беше насочен срещу него, но нищо не пречеше той да го отнесе.
- Значи ти си Кати Лоуъл – Овъртоп – изръмжах гневно. – Мислиш се за много умничка,а? Да хвърлиш момиченцето на демоните, докато ти прибираш парсата. Умно, но подло до погнуса!
Замахнах ядно и пуснах силен заряд от чернилка през острието. Магията премина през тялото на демона и го разтресе като електрошок. Волтови дъги от виолетово черно заиграха по мръсно сивата козина.
- Аз си скъсах задника от работа и се оглеждах с очите на четири само за да пазя примамката... Това беше меко казано минавка, малката...
Последва силен заряд и сред силен заклинателен звук, като от разкъсване на стомана. Демонът се разпадна на прах около мен. Не можех да отрека, че изглеждам драматично... и че ме чакаше много чистене на прах от врата, когато се доберях до баня и много сърбеж докато това стане.
- В това отношение си по-зла от повечето демони. Дори те имат капчица милост и доброта в себе си... само хората могат да живеят от чиста алчност и омраза.
Окото ми загоря в ярък пламък в полумрака на здрачаващата се стая.
- Ако беше демон, щях да те убия, без да се поколебая... но само убийство ми липсва на главата сега.
Свалих меча си и потърсих с хладен поглед Кати Лоуъл. Моята Кати Лоуъл. Онази без пари, без родители, без нищо...
Момиченцето се беше присвило на вратата и се беше облещила широко и уплашено. Беше жалка картинка. Няма пари, няма си никой... само дрехите на гърба си и измамени надежди да получи наследство и да открие роднини... наистина толкова тъжна гледка...
- Е, госпожице Овъртоп – едва не изплюх аз и я погледнах мрачно, - Желая ви приятен ден. Надявам се да не прекратите отношенията с адвокатската кантора Уиспъруинд, защото в противен случай... ще нарушите една традиция.
Поех към вратат, мятайки дългата тънка рапира на рамо като че е тояжка. Няма пари, Дред, стари приятелю, няма пици, няма сладолед... само кола, чийто наем трябваше да платя, а да взема пари от Малорн на заем, си беше подпис на смъртна присъда.
Минавайки покрай малката Кати, аз й хвърлих безизразен поглед. Момичето беше облещило насреща ми. Колкото и да е малко... добре де, не е чак толкова малко. Явно осъзнаваше, че надеждите й са измамени...
- Но аз... – едва успя да каже момичето и се втренчи в мен.
- Няма аз – изръмжах. – Да се изнасяме, преди да са ни захвърлили на улицата като мръсни котета.
Закрачих по коридора към стълбището за долния етаж. Високите прозорци по продължението на стената бяха почти толкова скъпи че да се издържа цяла кохорта малки момичета и гладни вещери. Какво сравнение, а?
- Почакайте! – чух глас зад себе си и погледнах зад себе си.
Кати Лоуъл, истинската Кати Лоуъл, онази със мангизите и жестокото отношение сирачетата стърчеше на вратата. Изглеждаше направо ужасно, малко разскубана и с с изражение, сякаш е видяла призрак.
- Аз... аз... трябва да направя нещо! – почти проплака. – Не искам да останете така...
За миг си помислих че изпитва съжаление. Но истината е съвсем съвсем друга. Съжаление има, но то въобще не беше насочено към мен...

Малорно Ашторн се понамести неудобно на мястото си. Старото канапе беше удобно за седене по принцип, но сега беше пренаселено с един адвокат и половин дузина плюшени играчки. Лакътят на Мал опря в корема на едно от мечетата, бяло и розово,което веднага писна истерично „МАМА” и накара изнервение юрист да подскочи като че го бяха напръскали със светена вода.
- И тя каза, че иска да ви се отблагодари? – едва успя да изрече той с немощен глас.
- Точно така! – изчурулика Кати и се заклати на старинен столот времето на първите Дредмастър. – Каза, че не мобже да остави такова сладко момиченце като мен на произвола на съдбата.
Последните думи произнесе високомерно и пресилено успешно имитирайки гласът и маниерите на голямата госпожица Лоуъл.
- И пред тази невероятна възможност, ти си избрала да получиш цял магазин плюшени играчки? – попита с все повече изтъняващ глас вампирът.
- О, не само. – продължаваше да цъфти Кати с вид на джудже на дядо Коледа, - Освен това получих и много радост. И дузина рокли. И достатъчно десерти, че да е пълен хладилника за седмици на ред.
- Имате хладилник?
Въпросът беше насочен към мен. Аз тъкмо влизах то към банята. Бях гол до кръста, с кърпа на главата и най-тъжното изражение на мутрата, което може да се види след това на Квазимодо.
- Наложи се да купим – заявих мрачно, - Освен това Мис Алчна Малка „Красавица” ми позвили и да си платя дълговете за пици. Даже имам и една ягодова мелба. Казаха че ще ми я пратят. Най-сложно направената мелба, която може да се купи с пари.
Кати хлъцна и наведе глава. После се смъкна от стола и закрета на някъде в снежнобялата си рокличка. Но остави след себе си и веществено доказателство – празна чаша с високо столче и облизана лъжица.
- Не ми казвай, че.... – едва успях да промълвя, зяпнал жялките останки на мелбата си.
- Как смееш! – ревнах и гласът ми трябва вече да се е чувал извън имението.
- Но беше толкова хубава! А и кой ти е виновен, че трябваше да се къпеш точно тогава. Нямаше да стане ако не беше такъв педант.
- Мен ли ще обвиняваш, че съм педант! А кой пищеше, че колата ми е мръсна?! Само преди някакви си две седмици ме наричаше мърльо!
Кавгата можеше да продължи още няколко дни. И щеше да продължи поне няколко месеца, понеже малаката гадинка щеше да ми яде пиците и сладоледа още много време. Поне осем години, когато най-после щеше да е пълнолетна... Дяволът да отнесе всички адвокати!

И с това завършва Първото и многото приключения на Иридиъс Дредмастър. Надявам се да ви е харесало това въвведение в творчеството ми. Предполагам, че следващото произведение, което ще започне да излиза следващата седмица ще ви хареса не по-малко. В него ще се запознаете с Мерилин Сантяго (посвещавам го на сестра си)
Благодаря за вниманието.

Песента към разказа е:
Hero - Skillet - Singel

Звездата на Магистралите


Ревът на моторите пълнеше душата му. Има хоря, които търсят смисъл на живота от самото начало до самия мия му край и пак никога не го откриват. Има обаче хора, които откриват смисъла му именно там, където винаги са искали да бъде – в екстремното усещане да бъдеш господар на скоростта. Да се движиш като вятъра, дя изпреварваш всеки, когото пожелаеш. Да си нещо повече от другите.
Именно това караше този младеж да набира скоростта, която би убила нормален човек. Той и двамата човека, каращи с него набираха бясна скорост. Двата красиви „звяра” под тях ревяха като диво. Тримата мотористи изхвърчаха от тунела като куршуми и с бесни викове на ликуване и радост. Скоростта растеше с бесни темпове а рева на моторите се смесваше с едни познат ритъм. Беше направо божествено как газта набира мощ.
Когато по мостта на околовръстната магистрала тримата прехвърчаха, даже не обърнаха внимание на двамата мъже с костьюми, които ги наблюдаваха с бинокли от парк, на около няколко стотин метри от пътя.
Тримата вече бяха стигнали предела. Стрелките на скоростомерите трептяха над лимитираната граница, като струни на предела на скъсване. Вторият в редицата чу нещо. Притеснен от познатия скърцащ звук, той хвърли бърз и притеснен поглед към огледалцето за обратно виждане. В лявото успя да го различи ясно.
Третият се беше подхлъзнал и загубил контрол над возилото си. Мотоциклетът се обърна и рокерът падна лошо. Вторият хвърли и притеснен поглед назад, през рамо. да гледа там беше равносилно на самоубийство, понеже и една грешка щеше да го запрати в асфалта така, както това се беше случило с човека зад него.
- Мишел! – извика той, надявайки се, моториста пред него да го чуе – Мишел!
- Какво?! – извика в отговор първия.
- Много бързо караш тази вечер! Може да пострада някой! Намали или ще те събираме от магистралата!
- Ако искаш да зарежеш състезанието, намали! –ревна Мишел и леко измести глава назад за да крещи на втория.
И натисна отново газта. Моторът изрева като нападащ варварин и се изстреля напред като от дулото на оръдие.
- Мишел!!! – ревна вторият оставайки далеч назад.

Мишел не се отказваше. Скороста му беше опасно висока. Колкото и да се дървеше пред момчетата, самият той знаеше , че това не може да прдължи вечно. Рано или късно, щеше да се разбие.
Но не днес. Танцуваше по ръба на бръснача и се плезеше в лицето на смъртта. Никой не можеше да застане на пътя му! Никой друг от хората от неговата тайфа не можеше да стигне такава скорост и да не се разбие. Това го правеше Номер 1!
Натисна отново газта. Чувството беше невероятно! Беше недосегаем. Никой не можеше да го настигне. Щеше да финишира с пълна скорост и да отави най-дългата следа от изгорена гума, която някой можеше да види.
И тогава го видя. През мъгла от арогантност и адреналин, Мишел го видя. Ярко зарево от червена свелтлина. После рев на мотор. Колкото и висока да беше скоростта на неговия мотор, някой го настигаше с още по-висока скорост. Друг мотор пореше въздуха зад него и го настигаше. Дори с тази си скорост, Мишел беше подминат като пътензнак. Червеният преден фар блесна за миг край рокера и го остави далеч зад себе си.
Мишел не можеше да повярва на очите си! Някой си, просто се появи от нищото и го подмина! Изпревари го както се изпреварва бабешка количка! Педалът на газта изскърца под кубинката му. Набра невероятна скорост. Мишел полетя вече прекалено бързо.
- Искаш гонка! Копеле!
Стрелна се напред. Съзнанието му едва успя да му прошепне, че вече и без това беше прекалено бърз и че ако увеличи, дори той няма да се справи.
Но да се остави да го изпреварят! Да остане назад от някой дребен червенофар скапаняк! Това беше повече от непростимо! Това беше унижение, което не можеше да се понесе. Кракът му едва не изтръгна газста от корпуса. Моторът ревна някак болезнено и... после мрак. Червената светлина на мотора пред Мишел беше единствената му цел. И той се провали.
След по-малко от пет минути имаше малко огнено кълбо на мостта. Тялото на Мишел се търкаляше, недалеч от горящия мотоциклет. А червената светлина на другия моторист продължи нататък по магистралата без да среща проблеми.

Дъждът валеше буквално като из ведро. Да останеш на вън в такава нощ си беше равносилно на договор със грипна епидемия. Мъж в сивкав шлифер и с очила тичаше с разтворен чадър към близкия завет. Беше малко изнесен надпис „Бинго Клуб”.
Под него имаше красиво момиче. Дълга златисто руса коса и двете най-красиви очи, които могат да се видят. Бяха различни по цвят, но това само подсилваше привлекателното й излъчване. Едното синьо като сапфир и другото – изумрудено. То си стоеше на завед и само гледаше отнесено на някъде.
- Ужасен дъжд, а? – опита се да се присламчи очилатия, - Направо бих си разменил едното око за топло време. Но се налаше да се изнеса за малко от вкъщи.
Тя го погледна малко наивно. Той си помили, че това момиче беше по-разсеяно и наивно от първолак. Не напразно се виждаха пред бинго зала. Беше ударил джакпота.
- Кого чакаш на тоя студ, малката?
Тя не отговори. Сигурно беше прясно зарязана и сега се самосъжаляваше на дъжда. Мдам... много удобно за работа. Направо шанс за милиони. Който и да я беше забравил тук, беше адски тъпо копеле.
- Ей, няма да те тормозя.... но знам едно сухо местенце, където двамата с теб ще можем да се изсушим...
Още докато говореше, момичето се обърна и пое на някъде.
- Ей, почакай малко! – възкликна объркан очилаткото и се спусна след нея.
Успя да я настигне едва след няколко пресечки. Тя зави рязко и влезе в склад. Беше един от онези наемни помещения, които можеха да служат за дребни складчета или за гаражи.
- Ехей! – подвикна объркано той след момичето – Къде отиваш?
Без да отговори, тя отвори врата към по-малко помещение, встрани от основния склад. Врата се отвори лесно и нещо зад него изтрака. Беше череп. Човешки череп, който се изтъркаля покрай крака на момичето.
Мъжът се втренчи в него и после пак в нея.
- Какво значи това? – попита той притеснено.
- Напоследък... – започна момичето с много плътен и приятен като мека кожа глас, - се носят слухове, че момичета изчезват без причина.
Без да сваля омайните си очи от него, тя се усмихна леко.
- Казват, че момичетата просто идвали например в някой бар, където после излизали с някой доверен на вид младеж. После той ги водел в местно мотелче, винаги различно от предишното, и ги убивал. После криел останките в местен склад под наем. Този склад.
Очите и бяха като две красиво оформени кубчета лед.
- Това правиш с момичетата, нали?
Онзи зяпаше объркано момичето и нервно си играеше с очилата си. Накрая ги свали и се усмихна нервно.
- Стига, де... да не мислиш, че аз... ама сериозно! Да ти приличам на такъв човек?
Тя присви очи и вдигна ръка.
- Ти даже изобщо не приличаш на човек!
В този момент, той се нахвърли отгоре й. Във въздуха се превърна в грозно рогато създание с противна външност, което можеше да накара и закоравели почитатели на филмите от серията „Пришълеца” да повърнат.
Без да се замисля, тя вдигна ръка към него. Струя кафеникава светлина засия между тях и нещо, приличащо на пясък от златистокафяво и тъмнооранжево заля демона. Чудовището беше отхвърлено като че го бяха блъснали със пожарникарска струя.
Той се сгърчи и се сви, опитвайки се да отстъпи и да се зъби едновременно.
- Не може да бъде! – просъсъка нещото и се опита да нападне отново, - Пясъците на времето! Това не емагия, която смъртните биха понесли... Тогава ти трябва да си...
Тя скочи срещу него и го посрещна със силно сияние от златна светлина. Чудовището не успя да се защити и беше поразено на място. Тосе изтърколи почти до входа. Ако успееше да се изниже на вън... може би имаше шанс да издрапа и да побегне. Но само на крачки от входа на склада, тя го изпревари и нанесе нов магичен ъпаркът. Главата на демона се отметна и със грозно хрущене, вратът му се скърши. Чудовището се олюла и рухна в краката й.
Тя само изпука с пръсти и въздъхна отекчено. Даже не можа да извади тежката артилерия. Този даже не се постара!
- Впечатляващи умения – чу се похвала от към изхода.
Тя се извърна рязко и го видя. Двама души в костюми, зяпащи от прозорците на малък служебен на вид черен Линкълн.
- Кои сте вие, по дяволите, момчета? – попита с почти дружелюбен тон момичето и се усмихна лъчезарно.
Двамата даже не трепнаха. Единият явно говореше а другият го бяха сложили само за разкош.
- Аз и колегата ми представляваме Департамента по Магистрален и междущатски транспорт. По точно нашият отдел е... състояние на пътищата. От ивестно време търсим прочута жена. Доста млада... но само на външен вид.
- Ловкинята на демони. Пазителка на Баланса я наричат някой. – продължи, за да си заработи свота заплата вторият от безименните костюмари, - Тази, която е била безгрешна във поръчките, които получава и е изпълнявала невъзможното за да постигне резултати. Жена, която никога не се е проваляла. Мерилин Сант...
- Какво искате от мен – попита с досада Мерилин.
- Да кажем за сега само, че имаме малка работа за теб – каза тихо първият.
А дъждът продължаваше да се сипе шумно и обиллно по павираните улици.

Имението Мелфицио изглеждаше като че беше забравено от бога и хората. Нали се сещате – от онези порутени сгради, дето ги има на върха на някой хълм и карат писатели с очила да се чешат по носа и да си мислят – Ъхъ, май ще изкарам няколко хиляди със някоя драсканица.
Кати Лоуъл, все още в една от множеството рокли които беше докопала с изнудването на последния ни клиент се катееше упорито по една стълба. Подобни стълби обикнвовено се оставят за библиотечни рафтове, високи по няколко метра, но малката беше откачила тази от релсата й и сега се мъчешеда закачи някаква джувка. Беше украсила, да не кажа обезобразила кабинета ми с всевъзможни панделки и джунджурии, които аз наричах „пошибалки” и то с основание. Така и не можах да я накарам да разкара плюшените играчки от дивана в хола, а сега ми тъпчеше и кабинета с тракачии. Не бях направен да живея с дете, с момиче още по-малко.
- Това място е отвратително – нареждаше като стара баба Кати докато се мъчеше с нещо розово, покачена на вече споменатат стълба. – Нищо чудно, че никой не идва. Да не говорим за клиенти.
Мълчах си. Бях й казал, че се занимавам с лов на гадове, като тези, които бях уловил преди повече от месец. Сега момичето си живееше при мен и с малко помощ от Малорн бях осиновил момичето.
Вярно Кати остана Лоуъл, но не бях толкова тъп че да й дам фамилията Дредмастър. Беше си като да й закача на гърба надпис „Ритни ме”.
Вик от към входната врата я накара да подскочи. Аз спокойно си прелистих дебелия том, от който си преговарях едно заклиняние, което мислех че може да ми е полезно. Станах и тръгнах към вратата.
- Клиент! – почти писна Кати като бързо слизаше от стола.
Не бързах. Просто слязох по стилбището и отворих. Момче на не повече от двайсет облечено в жълточервено яко стърчеше с най-хубавата кутия която бях виждал до сега.
- Двойна Коатро Стаджони... – той се сепна като видя костюма ми. Сигурно ме помисли за театрален фантом, защото си глътна езика и взе да мига на среща ми, сякаш щях да го ударя.
- Благодаря – казах и му я взех от ръцете, - Сметката ми е платена до края на месеца. После пак ще отворя сметката си.
- Какво е това? – изтърси той и посочи. Помислих, че ще ме пита за дрехите, той сочеше зад и над мен.
Погледнах с безразличие. Гирлянд във формата на хванати на верига зайчета от цветна хартия пресичаше на няколко пъти помещението като полицейска лента.
- Дойдоха от Мъпет полицията – заявих с каменно изражение, - Едно плюшено мече – съдист разфасовало гаджето си в хола. Искаш ли да видиш?
Той се усмихна леко и побърза да махне с ръка и забърза към мотопеда си. Определно му бях изкарал акъла.
Върнах се с пицата в кабинета си и я оставих почти с благоговение на бюрото си. Топлата картонена кутия беше на мястото си върху абаносовата мебел, сякаш отлята за нея.
- Пак ли пица? – попита разочарована Кати и ме погледна мрачно. Пак се цупи – скоро щеше да се отучи от този си навик.
Въздъхна и наведе глава,докато си махах ръкавиците и започнах да отварям кутията.
- Та кога мислиш, че ще дойдат клиентите? – попита отново. – Ако все още ги няма, ще се наложи да украся къщата и отвън.
Хвърлих и поглед изпод тънките си вежди – това момиче започваше да става алчно. НАли не вършеше тя работата, смяташе че отивам, махам с ръце като плашило и демоните бягаха... Глупаче.
Въздъхнах и събрах пръсти под брадичката си.
- Не се обиждай, но видя реакцията на момчето от пицарията. За съжаление никой не оценята таланта ти като декоратор. А сега ще съм ти адски благодарен, ако оправиш всичко, както си бепе преди...
Вратата на кабинета се отвори с ихо скърцане. Без чукане, без викове от площатката пред входната врата.
Кати по навик се обърна и още преди да е видяла кой е, започна да се усмихва и да се кланя. Ухилена до уши започна:
- Добър ден, здравейте!
Тихо и малко презрително сумтене от към вратата накара Кати все пак да се вгледа по-внимателно в новодошлата. Очите и попаднаха на най-красивото момиче... жена, която беше виждала. Беше нито твърде слаба, нито твърде разлята. Някак си беше уцелила толкова точно формите на тялото си, че приличаше на статуя на древна богиня. Две очи с различен цвят се втренчиха в нея със лека насмешка.
Лека риза и къса пола, удобна за да се маневрира при всякакви обстояртелства, включително и битка, придаваха на Мерилин Сантяго вид на палава чаровница. Това имаше за цел да прикрие истинската й същност, но всеки, който имаше опит щеше да види, че високите до коляното ботуши бяха здрави и можеше да се пререже гърло с тока им.
- Трябва да ти призная едно, Дред – подметна леко Мерилин Сантяго, - Стилът ти е претърпял страшно крушение от последния път когато се срещнахме.
Дамата влезе и с леко поклащане пое през кабинета. Спокойно подмина Кати и леко й се усмихна за поздрав, малко навеждайки глава и притваряйки дългите си мигли. Тя внимателно се огледа наоколи и се зае да изследва нововъведенията в интериора. Аз си мълчах пак. Бях зает а не се говори с пълна уста. А и е светотатство да се разсейваш докато ядеш пица Куатро Стаджони.
След като дълго врем разглеждаше дантелените завеси... а може би това, което се виждаше през тях... Мери се обърна рязко към момиченцето в роклята.
- А ако не греша ти трябва да си Кати Лоуъл.
Кати цъфна като че беше видяла Снежанка на живо. Момичетата са толкова лесно за покваряване...
- О, нима знаете за мен! Защо, да не съм нещо като местната звезда или нешо подобно?
Естествено че мисли за себе си. Малка гад...
- Момиченцето, което стой в сянката на един от най-могъщите черни магьосници на нашето време... да може да се каже че в нашите среди си доста известна.
- Е, не искаш да ми кажеш, че си била път, чак от Каролина до тук само за да видиш това дребосъче, нали? – попитах студено и си избърсах пръстите в салфетката, която даваха заедно с пицата. – Защо си тук? Ако е за работа – мерси, но няма нужда – имам достатъчно за да си мързелувам в къщи до края на месеца.
Кати се нацупи ядно и ме изгледа, но единственото, което можеше да направи, беше да седи и да се дразни, защото иначе щях да изям и нейната половина от пицата.
- Виждам, че все още си студен, както винаги – отвърна също хладно Мери.
- Понеже всеки път, като ми предложиш работа – става грозно. Когато ме крати в Кайро, в Лондон, в Едо, в Стокхолм... навсякъде ме насаждаш на някоя гад, дето трябва да пречукам... и някак си все ме минава и съм се охарчил а нямам хонорар на края.
- Я, не ме изкарвай кучка – вдигна ръце на страни събеседницата ми, - А и не забравяй, че ми дължиш много пари. И съм тук за да си ги изкам. Понеже знам, че докато дойда, вече си похарчил всичко. Предлагам да се стегнеш, понеже има начин да ми се разплатиш без да харчиш мангизи.
Тя пое бавно от прозореца, към тъмната част на кабинета ми. Скоро там се чу пращене и гаовите лампи по стената осветиха шахматната ми масичка. Седна от едната страна.
- Ако искаш да се обзаложим. Победителят ще направи каквото иска. Може да поиска всичко.
Тя ми се усмихна дяволито иззад белите фигури. Без да се замислям, станах и седнах зад черните.
И загубих. Бях дисквалифициран, понеже няма една фигурка. Преди седмица я бях смачкал... помните я, нали? Черният ми офицер беше станал на гипсови отломъци.
Мерилин Сантяго ме би служебно и през цялото време знаеше, че ще го направи. А аз се нанизах на капана й като първия тъпанар.
Кимнах и приех победата си. Знаех, че ще загубя. Тя беше по-стара и много по-опитан от мен. А и много по-силна. Понякога не знам, защо кара мен да върша нейната работа.
- Добре – кой е горкия кучи син?
Отговора беше прост и предвидим.
- Демон.

Касетофона набиваше силен рязък тон, и караше няколкото присъстващи да се гърчат в нещо средно между секс оргия и епилиптичен припадък.
Макар да бяха на сред голо поле, тази група трябваше да се преследва за звуково замърсяване. Множество мотори, скорошен залез и един-два огъня, запалени в празни варели предстваляваха купона на групичката мотористи. Просто мотане по магистралата и после спиране за да се покефят на музиката. Това беше живота им – без демони, без магии. Почти им завиждах.
Една групичка се забавляваше като палеха фишеци и сред роя искри друга група минаваше с моторите си под дъжда от искри.
- Какво е това подяволите... – измърморих недоволно.
Някак си се бях съгласил да се преоблека. Мерилин имаше особени естетически вкусове към облеклото. Според нея кльощав вещер с прилепнали кожени панталони и яке изглежда примамливо. Даже си мисля, че веднъж се облиза, но може просто да си харесва вкуса на гела за устни. Кати поне изяде един ягодов така.

http://1.bp.blogspot.com/_eiFzGU8iEjY/R1ISc-FJ0aI/AAAAAAAAACY/HQrRcqKeNSg/s1600-R/%5Blarge%5D%5BAnimePaper%5Dwallpapers_Code-Geass_Ongaku(1.33)__THISRES__68862.jpg

Във всеки случай, не ми обръщаше внимание вече. Даже не знам защо ми направи впечатление, но предполагам, че дългият ми опит ме беше научил да се пазя от всички и всичко. Може да е предпазливост... или просто бях параноик. Все пак живеех сам в голяма къща. А и миналото ми не беше розово...
- Ще бъда пределно честен – заявих като се обърнах към Мерилин, - Тия тъпири не може да са демоните, за които ми говореше. Тия са толкова кухи, че едва ли ще уцелят вратата ако им я посоча.
Мери се разсмя свежо. Направо ми лазеше по нервите така.
- Я се вгледай по-внимателно.
Я ми сочеше един младеж с кожено яке. Погледнах го с презрението, което пазех за хлебарките и мухъла по кориците на книгите ми. На якето с големи оранжево червени букви пишеше „Дяволско Леговище” (Devil’s Nest). Изглежда това беше името на бандата мотони плъхове, които живееха по тези места.
- Това наричам истински дяволи – изкикоти се силно Мери.
Подозирах, че това не е истински смях, а просто маскировка на момиче, което се задява по купоните. Така трябваше да се внедри сред тези отрепки, а аз трябваше да й върша мръсната работа, докато се кършеше на музиката. Нещо, което си заслужаваше да се види, но не правеше в момента.
- Я не ме занасяй – подметнах мрачно, - Аз съм ловец на демони. Не мога да повярвам все още, че ме нави да се занимавам с банда мотористчета, които са избягали от университета с парите за следването си и се мотаят, радвайки се на живота по най-саморазрушителния начин.
Звучах като старче, което поучава младите. По дяволите, мразех да се правя на многознаен, но Сантяго ме искарваше от нерви на моменти.
- Именно за това – заяви тя весело. – Понеже може да са университетски комплексарчета... но някой от тях не са. Хората, които ме наеха, твърдят,ч е е трябвало именно мен да наемат, което предполага, че има нещо гнило все пак.
Когато ме погледна... ме нямаше. Обърна се и погледна назад, Аз си се отдалечавах, мятайки на рамо старото прикритие на жезъла си – калъфа за китара. Чувствах се като кожена версия на Ел Мариачи от Десперадо. Самоче бях много по-кльощав. И грозен. И блед. Добре де, не приличах на Антонио Бандерас, но какво пък. Чувствах се като такъв.
- Изчезвам – заявих високо, без да се обръщам. – Ще се прибера в къщи и ще сваля тези мачкащи задника гащи. Няма да вадя желъза си за да се разправям с улични бандити. Може да ти дължа пари, но все пак имам някакво достойнство, Мерилин.
Погледнах я през рамо, спирайки за миг. Предпочетох да й тегля дясното, което не се променяше. Някак си така се получи, но си мислех, че така ще е по-драматично.
- Ако имаш малко ум, ще разбереш, че истинските демони са реалната заплаха и че си имаме достатъчно проблеми с тях – обърнах се и я погледнах намусено.- Не знам, защо са те наели за подобна работа, но ако бях на твое място, щях да им покажа най-дългия си пръст и щях да си завия края на някъде. Чао.
Тя ме гледаше изпитателно известно време, после навед глава и се подсмихна.
- Да, и аз се зачудих, защо трябва да се позлват жезли за да се разправяш с подобни момчета. Така че - идвай
Мери спокойно пое към огньовете в гаснещата светлина на отминаващия ден. Знаех си, че няма да се откаже. Ама че упорита мадама.
Изкривих лице от яд. С тези панталони ми идваха такива думи на акъла. Сигурно заради теснотата на чатала. Махнах с ръка. Какво толкова, щях да разгледам наоколо и да се прибер. Освен това видях опаковка от пица. Можеше да е захвърлена от някой друг, който е минавал по магистралата... но може да им някъде пица на аванта, така че защо да изпускам възможности?

- Тук ли е? – попита мрачно момчето с кожено яке.
- Няма късмет – избуфтя на среща му един едър моторист с гъсти мустаци. – Що не вземеш да зарежеш тая работа?
- Кво!? – кресня ядно младежа с козята брадичка, - Я посмей да го кажеш пак. Кажи го!
И без да се замисля сграбчи яката на човека пред себе си. Мустакатият се залюля като че го брулеше ураган и вдигна ръце за си прикрие лицето си. Козия брадатко не беше на кеф. Ама никак.
- Я се разкарай, сладур – чу се мъжки глас зад себе си. Посна мустака и се обърна да види какво става.
- Въобще не съм тука да си играя с момченца, дребен – последва отговора на хубавично, миловидно момиче, което изглеждаше толкова не на мястото си тук, че го накра да вдигне вежди.
- Ей, къв ти е проблема, ма, малката – наежи се събеседника й.
- Заведете ме при шефа на тая група олигофрени – заяви наперено хубавицата и сложи ръце на кръста си.
Тъкмо когато на онзи щеше да ми избият чивийте и да се нахвърли на момичето, козята брадичка се приближи и сложи ръка на рамото му.
- Аз съм Винсент. – заяви тихо той и погледна мрачно Мерилин, - аз съм лидера на тези „олигофрени” както ни нарече. Какво искаш?
Без да се замисля, Мери отблъсна на страна досадника, който й се беше репчил до преди малко. Приближи се до Винсент съвсем близо и го погледна от упор. Не бях виждал някое момиче да стой толкова близо до момче и да изглежда толкова не-настроена за целувка.
- Чух че вие сте групата с най-много мотористи на западното крайбрежие – заяви тя тихо, без да маха едната си ръка от кръста.
- Правим каквото си искаме, когато си искаме! – подметна веселяшки един от групата, който наистина приличаше на избягал от вкъщи студент.
- Както казах – подметнах от шосето като си бях бръкнал в джобовете и се опитвах да не приличам на магьосник колкото мога повече. – Пълна загуба на време. Тия загубеняци могат само да се наливат с бира и да дигат гюролтия до тавана. Даже не знаят каква досада са. Извинявай, но ще хващам пътя до вкъщи.
- Какво!? – едва не изтеряса някой от тълпата. Много мразят да им се бърника в здравето тия. Да вървят при рогатия...
Истеричния се опита да тръгне към мен, но Винсент му препречи пътя.
- Не се замесвай в това. – заповяда Винсент. И накара дребосъка да се набие в задните редици. После самият той пристъпи напред и ме поглкедна в очите.
- Не знам за момчетата, но аз няма да се откажа, само защото някой си ни се присмива – озъби се злобно Вини. – А сега е вече и лично.
Той стисна юмруци и мрачно се втренчи пред себе си.
- Въобше не ми се дърви на среща. Преди по-малко от седмица, някакъв се изтърси тука и почна да ни занася. Взе да се прави на голяма работа. Предизвика ни на гонка и брат ми умря в нея...
Вдигна рязко глава и ревна на среща ми.
- Него чакаме още тук! Щяхме вече да сме хванали пътя, ако не беше той. Трябва да е някаква звезда защото, никой който се състезава с него не остана жив.
Изкриви лице в мрачна гримаса. Бях виждал това изражение на други лица. Много пъти съм виждал хора, които са страдали и са желаели отмъщение – страховито и кърваво.
Мери се доближи до него и леко постави ръка на рамото му. Приближи се съвсем близо до него и прошепна в ухото му неюо, което само аз, макар да бях най – далеч долових.
- Успокой се – прошепна тя.
Вини я огледна объркано, но не се отдръпна. Куче...
- Ти и приятелите ти търсите един определен. Но защо не се състезавате с моя приятел.
Вини се облеюи сякаш го бяха шамаросали през лицето. Понечи да каже нещо, но Мери го спря сякаш е едно нищо. Усмихна му се лъчезарно и му намигна отново, доста по-дръзко от колкото го бях очаквал. Не че би трябвало да ме вълнува, все пак... а и от това разстояние едва ли можеше да се каже дали е вярно това което виждам или не.
- Ей, не съм казвал че искам да се състезавам с тия...
- Ако се състезаваш с тях, Дред, можеш да получиш наградата и да покриеш дълговете си. Това е условието ми.
Обърна се към Вини и пак се усмихна. На мен не се усмихваше така... или въобще.
- Вие чакате онзи, който надмина брат ти... ако в състезанието участва и моя човек, онзи непременно ще се появи.
Вини разсшири очи от изненада... но си личеше че не
е недоволен от предложението.

Атмосферата се промени за по малко от няколко минути. Истината беше че когато ви кажат в някой роман, че след споменаването на името на някой много страшен злодей всички замълчават и започват да се огледжат и че „въздухът сякаш се променил”, това е малко вероятоно да ви се случи.
Но името на злодея може да не промени въздуха, но думата „гонка” можеше да го направи в това лагерче. Само казваш – „Гонка” – и изведнъж всичко замира. Огньовете изгасват, бутилките изчезват, усмивките ги последват и всички започват трескава подготовка, приличайки на паникьосани мравки или на наркомани, които бързат да си бият следващата доза опият.
Моторите забръмчаха и от ауспусите започнаха да излизат зловещи кълба дим – смес от изгорели газове и горещ въздух, които ставаха на облачета около нас, създавайки мъгла, за която всеки майстор на сценични специални ефекти би си дал лявата ръка.
Мери се приближи до мен и моя мотор с неустановен произход и марка с нещо в ръце. Погледнах го мрачно и вдигнах вежди – беше каска. Хубавичка лъскава синя каска. Вдигнах очи към момичето, несигурен, дали това не е някаква форма на доброжелателство или дори на някакви симпатии...
Тя ми я подаде учтиво, но аз просто вдигнах рамене. Прехвърлих крак през мотора и се наместин на седалката.
- Не... не ми е нужна.
- Оо... да – Мери се усмихна сякаш искаше да каже : Ех колко съм глупава.
Това обаче сякаш направи впечатление на Вини, който се приготвяше до мен, на съседния мотор. Думите ми изглежда го подразниха, защото той гневно смъкна собсвената си каска, хубавичка, бяла с британското знаме на нея. Захвърли я на земята с гневно ръмжене.
- И на мен не ми трябва това.
Каската изтропа на земята и сякаш това накара всички в бандата да се смръзнат. Един даже събра смелост и тихо промърмори:
- Ей... играеш си с огъня Вин...
Вин не отговори само се навъси още по-сърдито и ми заприлича малко на дете, което го карат да си връзва само обувките. Изглежд искаше да си строши врата и да пукне, но да победи. Аз сямия го разбирах, но бих си сложил каската, ако няма мягия на своя страна. Не съм от най-предпазливите, но предпочитам да си взема мерски за сигурност. Но какво да го правиш – мачо! Един кльощав аматьор не иска каска, та той ли – майстора.
Въздъхнах тежко и хванах кормилото, сякаш си слагах ръцете на гореща печка. Ако Мери подозираше, че мога да карам мотор, колкото и да летя... е аз можех да летя точно като да карам мотор – с известна помощ от едно две заклинания.
- Добре, Мери... Сантяго – поправих се бързо, - Какво замисляш?
- Замислям – предъвка думата Мери, - Като го казваш така звучи грозно. Аз просто вземам мерки, да спечелиш малко мъгълски пари за твоята мания по пиците и сладоледа. Да не пукнеш от глад.
Въздъхнах отново, някак обидено на света.
- Е изглежда нямам избор – казах сякаш на света като цяло, като забих поглед в пътя пред себе си. – Няма връщане назад. Добре – ще играя по твоите правила за известно време.
Смъкнах калъфа за китара, в който криех меча и жезъла и й го подадох. Мери вдигна вежди учудено, сякаш и давах отровна змия. Сякаш не беше пипала жезли през живота си, хах.
- Изглежда това няма да ми трябва за сега – отвърнах мрачно и не отделях виолетов поглед от очите й. Не личеше да е много впечатлена.... но ако една богиня не може да се скрие....
Все пак взе предпазливо снаражението й, сякаш вземаше чувал с кристални чаши.
- Да, прав си – отвърна тя тихо и едва я чух от ръмженето на моторите, - За момента няма да ти трябва.
Момичето се отдалечи от нас с бързи отсечени крачки, като не пропусна да полюшне дупе. Момичетата душата си дават за да го правят тоя номер, да ги питаш защо – и те не знаят. Погледнах пътя и хванах ръчките за газта и спирачката на двете страни на кормилото.
Мери стря на средата на платното събираки крака върху бялата линия. Стиснала в ръка калъфа ми, тя вдигна ръка и се напрегна за да замахне. Усетих как Вини се нежва от напрежение и не отделя очи от нея. Чакае момента да замахне, за да натисне газта до дупка и да отхвърчи. А аз от своя страна въобще не бързах. Дайте ми причина да го направя де.
После ми светна. Той не гледаше Мери, а мен. ИЗглежда искаше да научи повече за уменията ми на мотор, като изследва начина ми да седя на мотора. Макар че седях точно като по филмите, се почувтсвах толкова нестабилен, че сигурно всеки би ми се присмял. Може би ми се смееше на ум...
И в този момент ръкат на мери се спусна като меча на палач. Двамата натиснахме едновременно педалите и се чу зловещ гръм на мотори, сякаш два побеснели звяра се нахвърлиха на купчина храна. Моторът ми се изстреля напред , почти повличайки ме. Не нзаех, че ускорението е толкова силно. Без усилия се задържах за него. Какво пък токова страшно. Все пах беше впечатляващо, как оставих Мери и онези диваци зад себе си. Може пък да ми харесат такива състезания...
Вини обаче не си играеше. Преди сигурно е започнал заради адреналина, заради тръпката и заради престижа... а сега просто искаше отмъщение, жажда, която тровеше удоволствието от състезанието. Натискаше газта до дупка и се напъва буквално, сякаш ако напрягаше мускули, щеше да е още по-бърз.
Доближих мотора си до неговия, като следвах същата скорост. Опитах се да же да го позакача:
- Ей! – подвикнах и се наведох, за да ми рбули лицето вятъра. – Как е?
Онзи ме погледна като че го бях напсувал. Облещи се на среща ми и изръмжа в отговор някакво проклятие, което не схванах, но се надявам да не беше нещо, което ще подейства. Просто някакво „по дяволите”. Натисна газта пак и се изстреля като че го мятаха от прашка. Дали не превключваше на скорост по-бързо, от колкото можех да аз? Или това ставаше автоматично за мотора? Ех, тези нови технологии...
За да не ме изпуска от поглед, Вини даже се обърна за да види как ще остана назад. Това обръщане ми беше достатъчно. Когато се обурна вече не се виждах. Сигурно си мислеше че ме е издухал. Докато не поглена напред. Точно пред него се мотаеше като опашка на някакъв дребен мутирал папагал, стърчеше регистационния номер на мотора ми. Аз си гледах пътя и не се обръщах да видя какво иска вини, сямо извиках за да ме чуе.
- С тази скорост едва ли ще можеш да отмъстиш за брат си...
Аз и голямата ми уста. Трябваше да извия леко волана, в противен случай щеше да ме отнесе като куцо пиле домат. Това вече не можеше да е реакция на нормален мотор. Или противникът ми знаеше заклиняние за ускорение... или просто имаше ускорител. Днес беше много модерно да си имаш азотен ускорител. Беше на принципа на ракетния двигател и резултатът беше незабавен. Може би това беше причината че се изстрелваше напред рязко. Това, от друга страна всеки с неговите малки трикове. Щях вече да съм далеч пред него ако можех да изпозлвам и ръцете си, за заклиняне... но пуснех ли волана при тази скорост, трябваше да ме стържат с лъжичка от асфалта.
И в този момент го почувствах. Лявото ми око пламна в ярко сияния и зеницата ми беше пресечена от подобен на разперила криле птица символ. В мен се надигна болката на осакатената ми душа и чувствителността ми към черната магия се засили, сякаш бяха завъртяли копчето докрай Където и да беше този, когото с Мери гонехме, то той ни гледаше точно в този момент. И мен и Вини.
Започнах да излседвам наоколо за да съм сигурен, че ще засека чудовището. Нямах и много възможност, защото ако се разсейвах от карането, щях да се шибна в мантинелата като идиот.
Вини ускоряваше бързо пред мен и се наложи да позлвам отново стария си трик за да го настигна. Появих се почти зад него, за да не ме види пряко. Подвикнах с надежда въпреки рева на моторите и вятъра, свистящ в лицата и ушите ни да успее да ме чуе.
- Не схващаш ли... тъпанар.
Засилих се след него. Погледнах скоростомера и с недоволство видях как стрелката трепти над максимума и едва ли не иска да изскочи от прозорчето си и да ме удари по челото. Засилих се за да настигна Вини, но в този момент видях лицето му.
Лявото ми око улови огледалцето му за задно виждане. Лицето на Винсънт беше изкривено в гняв и омраза, сякаш го деряха. Знаех какво чувства. Мъст. Отмъщението беше плъзнало на мястото на адреналина във вените му и тровеше душата, тласкайки го като азотния му ускорител към безумие.
Пред нас се появи мост. Според очевидци, това беше същия мост, на който братът на Вини беше целунал асфалта за довиждане. Ако демонът се появеше тази вечер – то това беше мястото.
Аурата на демона ме връхлетя като вълна. Така се бях заблеял в ужасената мутра на Вини, че въобще не бях се подготвил. Е, само малко.
Протегнах ръка и в нея се оформи бавно виолетово черна сфера от енергия. Понечих да я освободя и да посрещна демона право между очите. Но тогава се сблъсках с проблема – точно на среща ми имаше невинен. Може да бях най-коравосъредечния магьосник в окръга и да бях видял ужаси, които биха накарали мнозина да побелеят... но проклет да съм ако пожертвам някой човек, заради целите си.
НО Вини реагира различно. Изглежда аурат на демона нямаше за цел да атакува мен... а него. Той извика нещо, което едва различих от свистенето на вятъра и бръмченето. Но каквото и да каза, нямаше да го чуя защото в този момент той отново натисна дяволското копче за ускоряване и ме остави далеч зад себе си.
- Какво си въобрасяваш... – изръмжах дрезгаво.
След това изревах колкото ми глас държи.
- Спри!
Все едно че си бях мълчал. Ама че тапир!
- Няма да спра! – гласът можех да доловя сякаш през памук, Не и докато се нося по този вятър... с брат си.
Едва сега ми светна. В мрака пред мен беше демона, нощта се беше спуснала веднага след старта и до сега се бяхме състезавали с включени фарове и играта на сенките ме беше заблудила. Демонът пред мен беше пуснал невидими пипала от омайна магия, която караше Вини да мисли че е с брат си и се състезават за кеф. Нямаше да спре дори да зависеше живота му.
ИЗкривих лице от гняв. Емоните крадяха надеждата и после я използваха като примамка за да скапят човешкия живот. Искаха души, с които да се хранят.. искаха живот, който да унищожават...
Искаш разрушение,а, твар на сенките? Тогава грабвай колкото искаш от това. Освободих заклинанието в свободната си ръка, но не към демона, а в страни – към подпорите на моста.
Буря от виолетово и тъмносиньо се завири около мен. Магията погълна всичко, което успя да срещмне и подпорите от страни поддадоха. Късове метал се посипаха по земята. Металните подържащи въжета се скъсаха и като камшици се размахаха край нас.
Целта ми не беше да събарям моста... но след разпадането на няколкото подпори край мен, последва верижна реакция, която накара цялата колона от мостови подпори и въжета да се разхвърчи и да запада по платното. Демонът загуби влиянието си, беше използвал тунелът от подпори като канал за противното си заклинание.
Демонът, Вини и аз изхвърчахме, последвани от порой падащи метални отломки. Все пак освен че бях развалил заклинанието, бях наложил забавяне, което да спаси кожата на жалкия ми противник в състезанието.
Изравних се с него и го погледнах изпод вежди.
- Стигна толкова далеч... Какво ще постигнеш ако следваш стъпките на брат си, Вин?
Вини нямаше сили... беше загубил инерция, беше загубил сили, беше загубил надеждата си... просто забави... и излезе от пътя. Сред прахоляка и крайпътните храстълаци той се просна на една страна а моторът продължи само малко по нататък. Нямаше му нищо. Демонът не го уби, нито успя да го вплете в мрежите си. Нека си поспи, на сутринта ще се мсили за късметлия или махмурлия.
Натиснах газста още веднъж. Бях за бавил малко и сега трябваше пак да нваксвам. Къде се дяна онзи скапняк на моста?
Вдигнах очи нагоре. След мостта, по който се бяхме гонили, успоредно на пътя се наместваше надлез, който след около няколко километра имаше една-две отбивки надолу, към нашето платно. За моя не особена изненада гор имаше още един моторист. Червен хубавичък мотор с много по-симпатичен вид от моето желязно чудовище тип Харли Дейвитсън на анаболи.
А дори да не се сетих кой е горе, щеше много да ми помогне големия калъв за китари на гърба на шофьорчето. Мери Сантяго. Хм... защо не съм учуден?
Видях как ръката и се стрелва над противоположното рамо и как златно копие полита към мен. Вдигнах тъка и в следващия момент дланта ми се обви около красиво оформената дръжка на Аврора – мечът, който пзех винаги за такива случай.
Мери се опита да ми мине с номера за вдигнатия пале... хм, да бе, само така. В следващия миг двамата се оказахме рамо до рамо. Беше впечатляващ начина по който тя преодоля мантинелата и се прземи до мен, но истината е, че мен ме впечатли почти токова колко и вас би ви впечатлило, някой да се прехвърли през оградат на училището ви.
- Значи това е целта й... – промърморих под но, като държах меча пред себе си. – Е, жалко за мен. Тази жена...
Мери ускори и вдигна ръце, като пусна волана. Далеч пред нас демонът се набираше като страховита гъсеница и едва сега ми светна какво иска Мери. Ръцете и се извиха изящо и струи от пясък се надигнаха от земята. Изглежда беше приготвила тази част от маршрута с Пясъци на времето за да подготви капан за противника ни.
Резултатът беше като че го прекарват през автомивка. ПЯсъкът го обля, но не го накара да спре или да забави.
- Това няма да подейства – извиках от мястото си. – Знаеше, че няма да подейства, за това ме повика, нали?
Изгледха я мрачно. Нямаше как да видя лицето й. За разлика от мен беше с каска. И то онази – синята. Гадина...
- Като знаеш – чух гласа и то не особено приглушен. Сигурно позлваше магия – какво чакаш? Изпревари го и действай! Сигурна съм, че можеш да го направи бързо и лесно.
- Какво, да не би да е трудно? – отвърнах хапливо и набрах скорост.
Задействах заклинание, което бях готвил от самото начало на гонката. Около мен се засили самата магия и искри от виолетова светлина се заявихриха около мен, оставяйки дълги дири след мен, като опашка на комета. Едва сега успях да видя, че искри в пурпурно и алено имае около самия демон. Ако аз бях комета... то той беше звезда. Магистрална звезда.... но падаща.
Последва силен тласък, мощно ускорение, което сякаш искаше да ме разкъса, но на което устоях. Стиснах здраво волана с една ръка а другата с меча извиха назад за да намаля съпростивлението. Засилих се още, давайки всичко от себе си и от машината. Въздухът се цепеше под напора ми и налягането би обили всеки нормален човек. Но аз не бях обикновен. Не бях вампир или елф или джудже... Бях човек.
Ускорението се засили още. Вече знаех с какво си имам работа и за това ми беше лесно. Засилих се още. Всичко ставаше бързо, трескаво, неудържимо. Засилвах се още и още... Стъкълцето на скоростомера се пръсна и няколко късчета пластамаса се разнесоха край мен.
И вече се бях изравнил с демона. Вече следвах темпото и го погледнах. Размазаната червена сянка имаше формата на обикновен моторист с каска и плътно кожено яке. Не се виждаше и частица кожа. И нямаше как.
Ускорих още и се засилих напред помитайки границите като нищо. Беше безпроблемно за мен да се засиля по този начин и вече нищо не стоеше на пътя ми.
Веднага щом изпревари демона, той разбра, че няма смисъл да се крие повече. Повече усетих от колкото видях как демонът се променя зад мен. Все още имаше формата на мотор, мака и чудовищно осормен със стърчаща напред глава с остри зъби от мястото на фара и с дълга зловещо заострена опашка зад него. Демонът се засили и скочи като тигър над мен. Беше неминуемо и невъзможно да се спре.
Последвалите събития станаха адски бързо. Блесна ярка виолетова сетлина и аз стоях с просвити крака, опрени в седалкатаза опора и вдигнат меч като едва ли не допирах дръжката до лицето си. Сиящето острие, пропито с черна мягия се беше изстреляло дълго нагоре като копие и само на около метър от мен, демонът се гърчеше. Истинкият ми образ имаше броня по него и за това Пясъците на Мери не бяха свършили работа. От своя страна, мечът ми беше много тънък и беше минал точно между колелото и калника, забиваки се в меката и незащитена част на демонския корпус.
Напъвах мускули за да не се огъна под напора и оголвах зъби за да издържа на напрежението. Вдигнах страшно намръщеното си лице към звяра и окото ми проблесна застрашително.
- Знаеш как е – процедих през зъби, - Скоростните надпревари често водят до жертви по пътищата.
Демонът знаеше че няма избор. Бронята му се разглоби и отделни крайници щръкнаха наоколо. Колелото, което беше пред мен... се превърна в костен израстък, който като острието на цирколяр се завъртя пред лицето ми. Сега чудовището приличаше повече на огромна богомолка, от колкото на мотор. То натиксаше. Изглжда смяташе че може да понесе агонията а магическото ми острие, ако това ще ме погуби. Страховитото назъбено колело пред лицето ми милиметър по по милиметър се приближаваше. Агонизираща болка във врата и раменете ми казваше, че демонът натиска, за да се докопа до мен. Черна като мастило кръв бликна на светлината на сиящети в алено очи на демона. Застича се по острието, по ръцете ми и надолу, сякаш ме заливаше стрия помия от канал. Не издържах вече, ръцете ми се огъваха а магията ми отслабваше заради физическата умора.
Реших че нямам избор и се налага да се освободя. ИЗвих рамене и замахнах рязко. Острието се измъквна, разполовявайки демона от мястото на раната до мястото, което условно бях приел за негово рамо.
В този момент Видях нещо над себе си. В нощното небе се носеше високо Мери Сантяго. Светлината на слънцето я носеше над нас и те се спускаше бързо към нас. Демонът изрева и замахна с единия си преден крайник, като я отблъсна. Тя се завъртя неконтролирано нагоре, но успра да се стабилизира във въздуха и събра ръце. Струя безсцветна светлина се спусна надолу и удари демона право в незащитената рана, която бях отворил. След това продължи да пада надолу и замахна с шиоко движение. Златист камшик се изви от ръката и като опашката на скорпион се заби в противника ни и го събори по гръб на пода.
Поваленият демон не беше в състояние да се защитава, като всяко черупчесто, което е изтъркаляно върху гърба си и размахва безпомощно крака към небето.
Мери направи грациозен лупинг и се приземи на крака, като балерина или акробатка, облечена в кожени дрехи. Хм... шукла. Остана известно време така и се наслаждаваше малко садистично на гърчещият се демон. После вдигна внимателно ръце във въздуха и повтори номера с Пясъците от преди малко. Сега, вече без да е способно да се защити, създанието беше пометено от Пясъците на Времето и разкъсано на стотици малки късчета. Частиците от плътта му щяха да изчезнат в небиетието и иникога вече да не се чуе за Магистралната звезда-демон.
Останах задъхан, с обървавения меч и адски изцапани дрехи, да гледам изчезващия демон. Тялото му беше унищожено, а жизнената му... хм, есенция, се прибираше в Преизподнята където началството щеше да мъмри по особено жесток начин този провал.
- Братко....
Обърах се. На около 20 метра от мен беше Вини. Беше се свлякъл на асфалта и гледаше нещо. Едва сега си спомних, че демонът беше носил и ездач на гърба си. Ездачът беше човек с черна каска, или по-точно труп с черна каска, одавна останал само спомен от миналото. Вини поне имаше нещо за погребване...
Обърнах се към Мери, която с каменно изражение унищожаваше останките от демона-мотоциклет.
- Искаше дада ме използваш от самото начало, нали?
Не беше въпрос. По-скоро констатация. Тя ме погледна с хладно изражение сякап искаше да ми каже да престана да се цупя.
- Извинявай – отвърна с нахален глас, - Магистралното административно бюро искаше от мен да ги отърва от това нещо. Вярно, то беше странно и се бяха опитвали да го премахнат със снайперист, много преди да потърсят мен. За това накрая посегнаха и към ловец на демони... като теб, като мен.
- Ти винаги искаш да правиш нещата с овъртания, нали? – прекъснах я мрачно, - Всички богове са така. Това ти е стар навик от времето, когато си пращала сигнали и символи до жрежите в храмовете си. А сега никой не те почита и нямаш силата, която би ти позволила да се премахне такова създание с щракване на пръсти.
- Какво ми се сърдиш? – отвърна съвсем спокойно Мери, - И ти не си чист. Как така без проблеми се съгласи да приемеш предложението ми?
- Разбира се, че не – съгласих се с тих глас.
Отново погледнах към Вини. Плачът на момчето, го превърнаха от закоравял хулиган, обратно в колежанчето, което бяга хлапашки за да пие бира в близката кръчма. Това сигурно би трогнало дори не-човешко създание като Мери. Дори видях тъгата в очите й.
Спомних си за собстената тъга.
Когато бях малък и бях отглеждан от вампирите Дредмастър, знаех, че демон бе убил родителите ми. Исках отмъщение също като Вини. Вини беше нормален човек. Той не бе учил в академия за черна магия и не беше се възгордял от талантите си, до толкова че да призове демонът, който го бе превърнал в сирак. Не беше и видял и как всичките му съученици умират един по един пред очите му. Нито беше жертвал късче от душата си, за да спаси жалката си кожа.
Докоснах лявото си око. Това беше символът на обречения, на онзи, който сам бе откъснал или нарушил целостта на душата си. Вярно, сега бях по-близък с демоните, бях по-силен от всеки друг черен маг на земята. Но на каква цена. А когато видях отмъщението в очите на Вини бях повече от сигурен... че това е моето собствено лице...
Обърнах се и поех назад по магистралата.

Мери Сантяго се засмя весело и прехвърли слушалката на уличния телефон в другото си ухо, за да си почине първото от виковете на Иридиъс.
- Точно така, Дред – продължи тя разговора си без да се трогне или смути ни най малко от виковете му. – Издествах ти висока надница, но за съжаление се оказа, че си съборил цял метален мост, докато си се гонил с онзи демон. Повярвай ми, приятелю, дори аз мислех че ще получиш тлъста пачка, но се оказва, че тя ще отиде за ремонта на моста. А все пак десет хиледарки... няма д стигнат за построяването на нов мост. И така се оказва, че не само не можа да спечелиш, но и дължиш още пари на хората от Бюрото, освен тези, които все още имаш към мен. А сега, чао, малкия, че трябва да тръгвам.
Докато поставяше слушалката на мястото , Мери долови ясно нов крясък на яд: „Какво? Чакай малко...” Но вече беше затворила и излизаше от кабинката. Нямаше смисъл да се обръща отново към Гарвана, както наричаше Иридиъс на ум.
Излезе под ярките слънчеви лъчи и се протегна. Погледна към превоза си. Сериозния, обръснат и стегнат Винсент чакаше на мястото си. Мери беше трогната от любовта му към брат му и се усмихваше тайничко, че има възможноста да се поопознаят малко по-добре при мирните отношения.
Приближи се до него и му се усмихна.
- Тръгваме ли?
- Веднага, Мери. Можем да идем да си вземем сандвичи. Пак се върнах в колежа... този път ще залягам повече над учебниците. С теб... до себе си...
Той се изчерви и Мери се усмихна лъчезарно. Беше сладък, когато искаше да я впечатли с това, колко се е поправил...

Тръшнах слушалката след сигнала за затоврено и апарата издрънча мъчително, сякаш биех живо животинче.
- Тази жена не ми дава и минута покой! – креснах ядосано и се върнах мрачно на мястото си. Седах и злобно се втренчих в отсрещната библиотека.
Кати посмя да се покаже иззад цветята и ме погледна с безизразно лице.
- Късметът пак те изостави, а?
- Млъквай! – лавнах в отговор аз.

Седмица по-късно у нас пристигна момче на около 19, с униформата на Мейнски колеж. Беше Винсент.
Изглежда беше хубав за момичетата, защото Кати направо се разтопи като го видя и побърза да му донесе кафе, сякаш някой я караше. Не мен не би ми подала и солницата на вечеря. Макар че вечеряхме пица и нямаше нужда от солници.
За негова чест, той не се опитваше да ми благодари. Вместо това ме погледна право в очите, както седеше в стола пред бюрото в кабинета ми.
- Научих къде живееш от Мери.
Вдигнах леко едната си вежда, като го чух да я нарича Мери. Рядко някой научаваше името й. А и гласът му беше един...
- За това дойдох... да ти благодаря.
Браво, тъкмо го бях поздравил, че се държепе като мъж и... и се държеше като лигльо. И на такъв Мери беше позволила да я нарича по малко име. Какъв майтап. Но рапонът не млъкваше.
- Блгодаря ти.
Гласът му отекна в помещението и в ушите ми, сякаш ме удряше с чук. Беп неприятно да знам,ч е ми е благодарен, а не мога да му искам и стотинка. Беше си шиво разхищение.
- Ако бях продължил, - не се отказваше Вини, - Сега сигурно щях да съм мъртъв. Не знам какво стана онази но, но сякаш чух гласа на брат си... да ме вика. Сякаш казваше любимата си реплика преди гонка.
Очите на младежа се напълниха със сълзи и гласът му изневери. Беше трогателен... ако имаш сърце.
Спомних си за моя собстен брат. Джаспър Спайдюд. Макар че той успя да се спаси от това да бъде кученце на двамата Дредмастър, той ми липсваше. Не се знаеше къде се подвизава... но ако чуех че е мъртав едва ли бих бил толквоа хладно кръвен както когато слушах Винсент.
Внезапно той стана и ми каза в очите:
- Аз няма да ходя повече след брат си. Вече се върнах в колежа. Боря се стипендия и ще успея да стана по-добър. Зарязах моторите. Все ще карам за удоволствие, но повече няма да карам по пътя на брат си. Но преди това, моля ти се...
Очите му пламнаха като от треска.
- Състезавай се с мен още въднъж!
Дори Кати се учуди и ме погледна. През времето на целия разговор бях седял зад бюрото си и бях сплел облечените си в ръкавици пръсти пред лицето си иго фиксирах с аметистов поглед. Не потделях очи от него, но вместо да пременя физиономията си, аз най-спокойно му посочих в страни. Към малката ми масичка за шах.
- Нали каза, че вече не си на пътя на брат си? – попитах го безизразно, - Няма повече да се доксваш до мотор, Вини. Сега си колежанин. Започни да се държиш като такъв. Ще играем шах.
Погледнах право в очите му и станах. Отодох до масичката и по пътя подхвърлих.
- Но да се обзаложим....
- Залог? – учуди се Винсент.
- Точно така – отвърнах със същия студен глас, - Ако успееш да вземеш дори една моя фигура, през тази партия, ще приема да се състезавам с теб.
Настъпи тишина.
- А ако не успееш да ми вземеш даже и една пешка...
Седнах зад черните фигури и най-после си позволих усмивка.
- Ще ми купиш обяд!

И с това завършва и втората история за Иридиъс Дредмастър. Новата започва от следващия понеделник

Песен към произведението:
Alll Hail Shadow - Crush 40 - Sonic The Hedgehog OST

Не Любов
/Как би трябвало да изглежда Здрач\

Анджелина тичаше колкото и краката държат. Беше се заговорила за известно време с иструкторката си по балет, но само за около 20 минути. Но за съжаление автобусчето замина, наложи се да чака още няколко минути за да дойде следващото, което да я откара до вкъщи и дори след това чакане, се оказа, че има ново разписание и това автобусче спираше на около 30 мин път пеша от дома на Анджелина.
С други думи беше закъсняла здраво и баща й щеше да я накаже като едното нищо. Токчетата й тракаха леко по паважа, докато тя бързаше колкото може към заветната цел. За съжаление не успя да стигне преди определеното време. Спусна се по стълбите край надлеза за да поеме каъм тихите учички където е дома й. Но ако сте се опитвали да тичате с токчета по стълби веднага ще се досетите какво става, ако токут ти се закачи за по-горно стъпало, а останалата част от твоято стъпало продължи да се спуска. Точно това стана със Анджелина и тя изпищя тихо и залитна застрашително напред. Инстинктивно сви крака назад, но беше твърде късно.
Момичето се изтърси по задник на стълбите, но болката от сблъсака с каменните стъпала не можеше да се сравнява по сила и болезненост с непоносимото за нея извиване на една жила над стъпалото.
Анджелина изплака отчаяно. Вече беше сигурна че ще бъде наказана. Баща й просто нямаше да понесе, че е закъсняла и че се е и наранила, докато бързаше за вкъщи. Надигна се и погледна крака си. Обувката се беше изхлузила и се беше изтъркаляла до дъното на стълбата. Не личеше никакво извиване или сериозно нараняване, но болеше сериозно и тя с почти скимтене допря ръце до болното си краче.
Сянка падна отгоре й и тя вдигна стреснато глава. По ринцип е много плашиво създание, а този мъж... Беше висок, около глава над нея, с издължено лице и много красиви очи, макар и зад стъклата на кръгли очила.
- Добре ли сте?
Гласът на мъжа беше топyл и тежък, като сироп. Не очакваш такъв глас от човек, облечен като колежаниn излязъл след часовете да се раходи. Но изглеждаше по-набит от обикновен учен.
- Аз... да, добре съм – смотолеви Анджелина. – аз само, малко...
Тя се сви, сякаш очакваше той да я удари.
Новодошлият просто се наведе и погледна крака й. Сякаш можеше да види през кръглуте си очила с телени рамки всичко, като на рентген. Протегна дългата си ръка с доста издължени нервни пръсти като на пианист. Постави ги внимателно върху нараненото място и Анджелина трепна като от електрошок.
Но ръката не се дръпна, макар че спря само докосвайки с възглавничките на пръстите си . Лека, зеленикава светлина засия под пръстите му, сякаш бяха намазани с тънък слой фосфор. Внезапно, сякаш някой грабна болката й, Анджелина примигна и с учудване установи, че се чувства както преди. Дори болката в гърба и дупето след падането се бяха изпарили. Тя зяпна едва ли не благоговейно момчето пред себе си, сякаш виждаше лично Исус, слязъл от небето за да й помогне.
- Ъ – измърмори объркано тя.
Студентът просто стана и разкърши рамене, сякаш беше носил кашон надолу по стълбите няколко етажа.
- Опитай се да стъпиш на него.
Анджелина не сигурно се опита да се изправи. Първо се сгъна и после стана внимателно, сякаш беше едва проходило еленче. Тънките й изящни крака потрепериха несигурно, но се задържаха изправени без проблем.
- Вече... вече въобще не боли – възкликна учудено момичето.
Младежът се усмихна и започна да прави нещо там долу. Анджелина се облещи, но усети само как кракът й влиза внимателно в обувката, която се беше изхлузила след падането.
- А, щях да си я сложа сама....
Думите и заглъхнаха тихо като песента на славей в мрачината. Непознатият само се усмихна и се отдръпна внимателно от нея, сякаш танцуваше с плавни движения, а не се движеше в нормалното ежедневие. Изправи се като че израстваше от земята. Не проговори, не каза дори дума.
- Извинявай, но... Какво беше това преди малко? – едва успя да прошепне Анджелина, - Някакъв фокуснически трик? Или магия?
Младежът се усмихна леко, сякаш гледаше малко дете, което се опитва да се покатери по крачола му. Чистотата на този женствен поглед почти го трогваше с невинноста си, такава невинност не може да се види никъде другаде.
- Чао – отвърна тихо той в полумрака, като че искаше да каже, че никога повече няма да се върне по тези места. Бавно мина зад нея и продължи бавно нагоре по стъпалата, за да ичезне завинаги от живота на Анджелина. Да не го види повече, дори да не знае името му.
Накрая дори тя не издържа, макар че бе приучавана към въдържание от самото си раждане до ден днешен на сдържане и мълчание.
- Моля ти се, почакай – възкликна тя и гласът се издигна повече от колкото й се искаше. – Кажи ми поне как се казваш.
Това накара младежа да спре и да се обърне. Лицето му беше леко учудено, сякаш го бяха стреснали от дрямка. Погледна я сякаш я виждаше за първи път в живота си.
- Брад....
- Брад – повтори тихо момичето, сякаш се опитваше да го вкопае в слуха си. Но това като че ли звучеше толкова приятно. Като звън на камбанка. Двамата станаха по-дълго от колкото очакваха втренчени един в друг. Двамта се усмихнаха едновремнно, сякаш бяха стари приятели или си имаха своя собствена шега, която двамата споделяха тайно.
- Ще те видя ли някога отново?
Беше глупава реплика. Но някак си на мястото си тук, сякаш беше предназначена именно за такъв момент. И в този миг уличната лампа светна в ярко зелено зарево, много приличащо на светлината от пръстите на Брад.
И от този миг нататък всичко се промени. Това вече не бяха стълби каквито ги знаем днес. Не бяха просто купчина подредени дялъни камъни, а място което всеки би пожелал да посети, макар и тайно. На върха им, на площатка не по-широка от десет на дест метра стоеше само седмица по късно самотен Брад и гледаше тъжно и малко меланхолично малко жълто цветенце. Дали беше гербер или нарцис, дори той не знаеше. Просто го видя и се сети за Анджелина.
Брад дочу зад себе си трополене. Обърна се и видя Анджелина, която бързаше колко я държат крака за да го настигне. Тичаше. Брад не знаеше, но момичето, срещу него никога не беше тичало до сега. Беше слабо, нежно и ранимо. Баща й беше тираничен и никога не й беше давал да тича. Това беше едно от железните му правила. А сега – за първи път в живота си, Анджелина нарушаваше това правило, съзнателно. И то заради някой друг, освен за самата себе си.
Когато стигна до него се сви и задъхано допря едната си ръка до гърдите, а другата опря на коленете си, разтреперана, слаба. Бард се доближи внимателно до нея и пъхна цветето в косата й. Объркана, Анджелина вдигна очи към него и се облещи невинно, сякаш беше не кое да е момиче, а дух.
Тя вдигна учудено очи към него. Едно ново чувства прониза и двамата, щом на втората им среща очите им се срещнаха. Двамата бяха заедно, сякаш винаги са се чакали. А това, че след уговорката се срещнаха, този път – наистина... това вече беше достатъчно, за да знаят и двамата, че вече са съучастници в едно на пръв поглед слабо престъпление, но все пак... престъпление.
Двамата несъзнателно протегнаха ръце един към друг и бавно сплетоха пръсти. Сякаш всичко си дойде на мястото в този момент.. всичко беше решено в този момент.

Виковете на майора изпълниха къшата като лай на ядосано куче. Макар че беше едва осем вечерта, майорът беше в бяс, че дъшеря му се е прибрала след определения вечерен час.
В стаята и пламна лампата, сякаш по заповед на майора, сякаш някой имаше инструкция да го чаа. Нищо не се опъваше на майора. Никой не можеше да оспорва думите му. В своя до той беше единствен владетел и господар, главнокомандващ на своето семейство, прислуга и финанси и към всичко пристъпваше като майор от запаса – с крясъци и понякога с насилие.
Анджелина нахлу в стаята и се оказа на сред стаята си, преди да е осъзнала че изпълнява макар и не съзнателно заповедите на своя баща. До такава степен беше подчинена на него.
- Чу ли мен, Анджелина! – крещеше той сякаш, искаше да запечата думите си не в ума а в дупата й, - Не искам повече да говориш за този човек, или да се срещаш с него.
Но за първи път в безкрайно дългото си мълчание, от 25 години за първи път тя се обърна и го погледна не с покорство нито в гласа, нито в очите й.
- Защо? – питаше сериозно и малко с бунтарски нотки в гласа, толкова не свойски за нея, че дори тя самата се учудваше на дързоста си, - Брад е много добър човек. Хубав човек...
- Независимо от това, няма да го видиш повече – отвърна гневно мустакатият мъж и й метна злобен поглед през рамо докато излизаше от стаята й, обърна се на врата и погледна дъшеря си.
Макар да беше сравнително висока за момиче, тя беше плашещо слаба и крехка, вероятно в резултат от действията на самият й родител. Лицето й бе бледо и изпито а болнавият поглед на воднистосините й очи сега гореше с познат на майора поглед. Беше виждал такива очи само в онези невъзпитани отпадъци, които не му се подчиняваха и дезертираха в резултат на това. Майорът презираше такива нещастници.
- Няма да напускаш стаята си, докато не си готова да ми обешаеш никога повече да не говориш с този мъж!
След това с почервенял дебел врат, мъжът излезе и с трясък затръшна вратата на спалнята на дъшеря си. Ядно бръкна в джоба си и извади ключ, който използва за да заколючи вратата. Никой друг не би сложил на вратат на дъщеря си катинар, но майора беше подготвен. До сега никога не го беше ползвал, но сега му се наложи. Майорът се поздрави за далновидността си.
- Това е за твое собствено добро – кресна ядно бащата и се обърна със зачервено лице с гръб към вратата и повлече крака към високия среброкос с жилетка от сиво кадифе – икономът на дома.
- Оставям това на теб – изръмжа майора и пъхна ключа в ръцете на иконома си. Другият мъж спокойно го взе. Като всеки камериер приемаше спокойно всяка прищявка на господаря си и това му беше спечило само славата на блюдолизец на майора.
- Много добре, сър – поклони се среброкосият. Майорът го подмина като пътен знак.
В това време анджелина ги слушаше. Не че искаше. Просто стоеше в средата на стаята си по дълга нощница и се беше втренчила ужасено във вратата. Не способна да каже каквото и да било, тя просто зяпаше дъските, сякаш имаше някаква надежда в тях.
Но след това се свлече на пода и зарида с лице в шепи. Дълго време не можа да се успокои и плачеше на колене в средата на спалнята си.
И повтаряше името му: „Брад, Брад...”

Това беше една от онези утрини, в които ти се иска да се отпуснеш в някое кресло с книга и да си дремнеш, веднага след закуска. Слънцето огрява полята в ярка светлина, а росата улавя тази светлина и ги кара да сияят наоколо. Всичко би било наред ако си бях сам.
Седях на балкона на кабинета си, към който водеше големия френски прозорец зад бюрото ми. Гледах леката мараня от земята се надига на облачете едва доловима пара. Беше красиво... рядко имах шанса да видя нещо красиво и да му се насладя истниски.
Туп!... „Да му се не види!”...”Туп!”
Рядка сурин в която просто няма какво да те разсее. Всичко беше окъпано в слънце, но свежестта на нощта още не се беше отдръпнала...
„Туп! Туп! ТУП!!”
Не издържах повече. Обрънах се рязко и влязох обратно в кабинета си. Втренчих злобен поглед в момиченцето в ъгъла на кабинета ми. Кати Лоуъл, вече на 15 и толкова досадна че можех да я каталогизирам като най-противното и невъзпитано момиче, родило се в света на смъртните, се беше разположило пред телевизора ми и го млатеше, сякаш искаше да го накаже.
- Престани, по дяволите – измърморих недоволно.
Тя ме погледна обидено, сякаш ми се чудеше как може да съм толкова равнодупен към нещастието й. За три години с мен се беше научила да отстоява позициите си, макар и с цената на много от мойте нерви. Но както е казал поета – няма по-мъдър владетел от цар Ирод – убиецът на младенците.
- Колкото и да го човъркаш този телевизор, от него няма да излезе джин и да ти изпълни три желания.
Тя вдигна очи към мен и ми се нацупи. Кой знае защо се почувствах, сякаш гледам котка в очите.
- Но днес е последния епизод на любимия ми сериал.
Това като че ли щеше да ме трогне. Но нека си каже момичето, няма да я огрее така или иначе. Няма заклинания, който да поправят човешки машинарии. Това е не естествено, като сами те машинарии.
- Твърде жалко – отвърнах с тона на човек, който никога не е и никога няма да бъде подвластен на подобни съкрушаваюи сърцето на тийнейджъра проблеми.
- И аз съм недоволен – споделих мрачно, - Недоволен съм че спокойствието ми е нарупено от бумтене с ръка по телевизор по никое време сутринта, все едно сме на трансилвански празник с тъпани.
Със все още нацупено изражение, Кати заряза дърмолечкането на погиналия (и доста дрвен сам по себе си) телевизор.
- Сега трябва незабавно да купя друг телевизор.
- Ако имаш парите – вдигнах рамене аз, - въобше няма да те спра.
Тя стана от мястото си и започна да обикаля стаята, сякаш искаше да направи вдлъбнатина в пода. Изглеждаше доста ядосана че ще си пропусне сериалчето.
- Не мога да разбера как толкова бързо успяхме да загубим парите си!
Вдигнах рамене и си оправих сакото от тъмносиньо кадифе. Какво да се прави... Кати разбирасе говореше за Мерилин Сантяго, с която бях работил последно. След издънката с моста на магистралата, наградата ми се беше стопила до символична сумичка, която отиде за да си покрия разходите по поодръжката на старата къша и да си покрия дълговете в близката пицария.
- Заради тази проклта дяволска жена с различните очи и ония стиснати кретени от компанията. А Малорн Ашторн допълниелно ми се изтреска в джоба и сега съм толкова беден, колкот и мишка в синагога.
Врата на кабинета ми се отвори в същия миг, когато говорех. Обърнах се натам... и видях тарикатска мутра с леко мазно изражение и кожа, бяла като мъртвец... и си принадлежеше именно на мъртвец.
- Та къде съм те бил ударил? – попита Малорн, щом си пъхна скапаната тиква в кабинета ми. Не беше отварял входната врата, поне бих усетил. Някак си се беше появил точно в подходящия момент. Не знаех дали и това е някакво театрално вродено умение на вампирите или само аз така си мисля.
Изсумтях пренебрежително към вампира от адвокатската кантора Уиспъруинд. Едва ли му се случваше често да му сумтят пренебрежително в лицето.
- Защо си тук, Мал? – попитах го отегчено, - Да не си решил да ми носиш работа, за която няма да ми платят накрая?
Малорн вдигна възмутено брадичка, сякаш искаше да ме кани на дуел, след като съм се изказал неодобрително за леля му.
- Съветвам те да се въздържаш от коментари, Дредмастър. Всяка работа, която ти осигурявам, го правя само от приятелски чувства и носят пари. Понякога дори много пари. Просто ти се дъниш.
Понечих да кажа нещо за да не остана длъжен на адвоката, макра че знаех, че да се спори с векове упражнявал се оратор е равносилно на събарянето на стена с лъжица. Но докато си отворя устата, моето тайно оръжие действаше против волята ми. Кати скочи, затичасе, сграбчи мал за лакътя и започна да го дърпа, сякаш беше кукла на конци.
- Ей, чичо Мал, можеш ли да поправиш телевизора.
Едновременно ми стана тъжно и весело. Не мога да отрека че ми еше доста забавно да гледам как Малорн се пържи в собствен сос, докато Кати го кандардисва да оправи древния ми телевизор. От друга страна се зачудих защо другите станаха Чичо Малорн и Леля Мери, а аз получавах само едно стандартно Дред и нищо повече. Вдигнах рамене на ум – ако пък ми пукаше, да се превърна в солена статуя.
Малорно се опули, сякаш Кати го молеше да разчете ейроглифи на инките.
- Телевизор?
- Счупен е – заобяснява очевидното Кати и посочи изкорубената телевизионна станция в ъгъла на кабинета ми. – Искам го днес да работи, ще дават последния епизод на Пролетно Болеро и ще ми е гадно да го пропусна.
Вампирът пристъпи с известно страхопочитание към апарата, сякаш го беше страх да не изкочи нещо от вътре и да го убие. Суеверието не беше само черта на обикновените хора.
- С кола ли дойде, Мал? – опитах се да проявя състрадание към приятеля си. Надявах се, че ще успея да го спася от опасността да бъде захвърлен сам в дебрите на електрониката.
- Да – отвърна малко притеснено Мал.
- Супер – казах аз и си взех наметалото от закачалката, - тогава ми позволи да спя в колата, докато ме караш до новата работа, която ми готвиш. - Тъкмо ще се отърва от пискането на тийн-средите и от изтезанията на телевизора. Не мога да ис наваксам сутрешното мързелуване от както телевизорът е извън строя.
Метнах плаща на рамене си и го закопчан нна дясното си рамо. Поех надолу по стълбите, оставяйки вампира да се бори с недоволството на Кати.
- Навсякъде е по-добре, от колкото в стаята за мъчение на телевизори...
Чух недоволно ръмжене на момиче, на което се подиграват жестоко. После дочух леки стъпки и прошумоляването на гласа на Мал: „ До скоро, млада госпожице”; последвано от учуденото възклицание на Кати.
- Какво? Няма ли първо да оправиш телевизора?
Мал обаче вече беше до мен на врата и ми подаваше жезъла ми, до сега стоял подпрян в стойката за чадъри до вратата. Вдигна очи нагоре към нея и се усмихна. Беше доста неприятна гледка от моя гледна точка.
- Можеш да помолиш Дред направо да ти купи нов, когато му платят за тази задача.
Двамата излязохем и с учудване видях как Мал пое спокойно под слънчевите лъчи, сякаш нищо не се беше случило.
Мнозина очакват вампира да избухне в пламъци под слънцето, но не само Стефани Майерс си мисли, че това е само мит – всъщност вампирите наистина изгарят на слънце, но... но те си имаха и много начини да се предпазят. Една от тях е елементарната – лазурит. Този скъпоценен камък беше като щит срещу светлината за всеки вампир. Може би за това се наричаше лазорит.
Успяхме да стигнем до автомобила преди Кати да ни настигне и да започва да обсипва Мал с вечното за днешната младеж въпросче, кеото обаче ме вбесява, поне лично мен
– Но чакай за моманет, Мал! Няма да успея да гледам последния епизод на „Пролетно Болеро” ако не го оправиш веднага.
Но вече беше късно. Мал беше в колата, аз даже го бях изпреварил. Моторът замърка и ми направи впечатление едва сега, че беше хубав сребрист Линкълн. Аз можех само да си мечтая да си купя Линкълн и да мога да го подържам, а за Мал беше по-евтино от абонамент за вестник.
Автомобилът бавно пое по черния път пред дома ми и само здравия покрив ни предпази от това да се окажем поразени от зловещите викове и проклятия на разгневената Кати.

Анджелина беше сама. Стаята беше заключена, а да се избяга през прозореца беше малко по-невъзможно от намиурането на лекарство срещу рака. Дори да успееше някак си да да се смъкне до долу, нямаше начин икономът Уолтър или някой друг от прислугата да не я види и да не съобщи на баща й.
Бавно се отпуснах на леглото си. Единственото, което я бе измъчвало до сега беше скуката. В редките случай когато не се беше подчинявала на заповедите на баща си, той я бе заключвал по същия начин.
Но сега беше различно. Не само скуката измъчваше Анджелина. Самата идея да седи заключена тук я влудяваше. По принцип бе слаба и ранима, но сега изпитваше гняв, който я превърщаше в малко момиче.
Внезапно погледът ѝ се смегчи. Погледна тъжно малка делва, от която стърчеше дебелолистно разстение. Внимателно го взе, сякаш беше направено от лед и го сложи на коленете си. Спомни си деня когато го взеха двамата с Брад.
Беше преди цяла седмица, но си го спомняше ясно, сякаш до преди половин час бяха шред онази оранжерия в предградията. Беше някакъв много красив вид орхидея, която щяла да цъфне според градинаря след месеци. Брад я беше купил и я подари на Анджелина, заедно със рекламното листче, с нарисуваните вече цъфнали венчелистчета.
Спомняше си го ясно, сякаш беше само до преди няколко минути само защото... това беше първата им целувка. Беше невъзможно да се опише какво изпита при допира на устните му до своите.
Прегърна делвата и остави няколко сълзи да паднат върху листанцата. Искаше ѝ се това да не е някаква си делва... в действителност прегръщаше своят любим, където и да бе той в момента.
Колко време бе седяла и плакала в леглото си Анджелина, не можеше да прецени. Просто в един момент обичайната тишина беше нарушена от тихото бръмчене на автомобилен двигател. Любопитството и леката меланхолия се разминаха и Анджелина стана за да види кой или какво причинява този шум.
Приближи се до прозореца и погледна с празен поглед към входната врата. Точно пред тяхната къща спря позната кола. Много рядко в дома им пристигаше висок и елегантен млад мъж с професионален вид на писаружка. Автомобилът спря и от него излезе бледият младеж с прилепнала по черепа коса. Адвокатът от семейната кантора.. Последва го друг в театрална на вид мантия от тъмно синьо кадифе и висока яка. Не можа да види лицето му, но някак приличаше на шахматна фигура от мястото, от където гледаше Анджелина.
Чу се тихо шумолене на вратата. Без да се обръща Анджелина се досети кой може да е това. Една от камериерките в дома им беше оторизирана да ѝ носи вечеря някъде по това време на деня. Наближаваше залеза.
- Госпожице, ввечерята ви е готова.
- Не съм гладна – отвърна с отпаднал глас момичето и не отлепяше очи от омотания в плащ човек. Подпираше се на красиво изработен от абанос жезъл или тояга със множество змиевидни сребърни орнаменти около върха. Защо идваше и той заедно с адвокатчето?
- Моля ви се, госпожице – чу се тихият глас на камериерката, - Господарят ще ме накаже ако не се храните.
Отново властта на баща й. Дори в момент като този железният юмрук на баща ѝ стягаше нечие сърце в хватката си.

Мястото беше да не казвам голяма дума – първа класа. Имението на новият ни... клиент беше пълна противо положност на Малефицио. Аз имах спалня и кабинет, библиотека и доста прашасала всекидневна. От целият си дом ползвах само тези няколко стаи. А тук всичко беше излъскано и обзаведено, чак имах чувството, че стените са лакирани. Сигурно стопанина можешеш да си позволи да си позволи да подържа цялото имание в това състояние и всеки ден от седмицата да спи в различна стая. Но от начина, по който прислужниците ни посрещнаха и ни взеха палтата (шлифера на Мал и моето наметало) можех да заключа, че са стягани от човек с желязна ръка.
- Луксозна къщичка, няма съмнение – подхвърлих на Мал, сякаш исках да го накарам да започнем светски разговор на прием.
Адвокатът ме погледна с жалния поглед на възрастен, който трябва тепърва да обяснява на едно дете как стоят нещата с работата на водопровода.
- Интересно колко ли престъпления трябва да извършиш, за да станеш толкова богат, без да се прочуеш.
Поглендах го лукаво, но той ми отвърна само с разочаровано изгръголва не гърлото преди да смени темата.
- Той е майор от армията. Преди около 20 години се пенсионира от армията, за да създаде семейство. Вярно, не е много афектно от негова страна. Но се оказало, че през Втората Световна неговият баща се е награбил с ценни книжа за имоти, които не са стрували нищо през времето на немската инфлационна вълна. Но днес са на милионна стойност. Нещо, което той откри благодарение на нашата кантора...
И отново започна да се държи като адвокатче. Едва ли не на висок глас започна да ми рекламира и възхвалява кантората си. Предполагам, че не го казваше толкова на мен, колкото на Майора, който може би беше в някоя от близките стаи. Не виждах защо си прави труда, понеже ни беше известно и на двамат, че той е на някаква акционерно събрание. Доста се замислих дали Мал не иска от мен да идем направо при пенсията, но той си знаеше...
Внезапно вратат се отвори и влезе достолепен на вид мъж с огромни мустаци и четен брой брадички. Поне си беше направил човещината да надебелее малко, защото иначе просто щях да му завиждам. Имаше дебелашкия вид на вечно недоволен досадник – от онези, които стават дежурни само за да се карат на другите. Беше дребнав и естествено зъл. Не по демонски, а низко, долнопробно. Потъналите в главата му очички показваха, че ако някой незаслужава уважение, това си именно ти.
Лепнах си покерско изражение, защото не исках да ми скача по главата. В замяна полчуих студен поглед и презрително изсумтяване, резултат може би на дрехие ми. Никой не харесва комбинацията от дрехи, с които бях свикнал. Не ми пукаше – такива като него заслужаваха единствено да бъдат перманентно тормозени. Ако той имаше власт, щеше да я упражнява до посиняване. Как ли се бяха чувствали войниците под неговото командване.
- Извинявам се за закъснението – отвърна хладно мъжът и спъхна грубо шапката и палтото си в ръцете на вехтия на вид иконом. – Заседанието продължи по-дълго от очакваното. Благодаря ви, че дойдохте.
Станах, а Мал ме изпревари, сякаш беше една от онези кукли на пружина, дето скачат от малки кутийки. Раболепието на този вампир нямаше граници. Постарах се да не извъртам очи от досада, когато той грейна мазнишки на среща на господаря си. Беше едва ли не трогателно да го гледаш.
- Аз съм Майкъл Найджъл, полковник от запаса.
Протегна ръка за да се здрависаме. Направих го, макар и неохотно. Ръкостискането му беше силно. Изглежда искаше да ме изпита, като види дали ще се извия от болката в ръката – доже не трепнах. Вярно – човек не може да свиква с болката, но нямаше да дам някой като него да ме докосва.
Отстъпих след схватката и се подсмихнах.
- Хайде да оставим любезностите за после – подхвърлих с досада, - Ако не заговорим скоро по причината да съм тук, ще си тръгна.
Признавам че се изразявах доста плоско, но просто днес не ми беше ден за такива изказвания, а не виждах смисъл да оставям тозя скапняк да ме разиграва още дълго. Ако предложеше кафе... беше практически мъртъв в очите ми.
Майор Найджъл ме погледна хладно, сякаш бях куче, което не си изпълнява задълженията. За да го подразня още седнах обратно на дивана, където бяхме чакали толкова време с Мал, кръстосах крака и опрях лакти в задната обелгалка.
- Не съм сигурен в уменията ви още, така че не си позволявайте...
- МОга да гарантирам за уменията му, Майор Найджъл – скочи веднага Малорн. Боже, колко силно можеше да целуне нечии задник? Адвокатите наистина нямат спирачки, - Просто е малко трудно да се борави с него. Своенравен е малко...
ПОгледнах презрително Малорн, но нито той, нито майорът ми обърнаха внимание. За Майора не знам, но Мал имаше нужда от мен и дори да го памаросах, пак щеше да раболепничи пред клиента на кантората.
Майорът въздъхна и пъхна ръка във вътршния джоб на сакото си. Като всеки човек с прислуга, майорът беше изгладен и добре подържан външно. Аз също, но си го правех сам, а не чаках някой да чисти след мен. Може да беше военен, но това изглежда не му беше попречило да се възползва от малко цивилни глезотиики.
Изглежда Майорът ме изтърпя, защото всичко, което направи беше да бръкне във вътрешния си джоб и да хвърли на масичката за кафе някакво парче хартия. Ясно. Искаше да се наведа за да го взема. Някаква дребната форма на домицания. От друга страна този човек искаше да ми плати, така че нямах друг избор, освен да се съглася с него.за ралзика от него, аз имах какво да губя.
Взех снимката ѝ я погледнах. Беше млад мъж с привлекателна външност – лешниково кафяви очи, светла кожа и отнесено изражение на беден студент по изкуствата. Беше направо типичен, като изваден от пародия, а това че беше в размъкната униформа на един от близките колежи, допълнително ме насочваше.
- Какво виждате като гледате снимката на този мъж?
Майорът не ме изпускаше от очи. Поглендах го студено. Подозирах че ме тества. Типичен войник.
- Очевидно е от униформата, че е просто студент или колежанин. Има вид на поет или беден художник.
Погледнах го отново. Знаех на къде бие. А щом се погледнахме в очите... разбрах, че и той знае, че съм го рагадал. Останахме заледани известно време един в друг.
- Прекалено очевидно и подчертано – продължих, без повече да обръщам внимание на снимката. Даже я пъхнах в ръцете на Мал, знаех че му се изка да погледне. – Очевидно не е човек... прекалено добра имитация на такъв във всеки случай.
Майорът кимна с мрачно изражение и ми обърна гръб, дали го бях задоволил с отовора си, не знам, но определено сега беше по-щастлив и доволен. Дали вече бях задоволил желанията му? И защо въобще ми пукаше? И ако е така, какво пък толкова, ако не съм го удовлетворил?
- Това ли е човека, който трябва да убия?
- Моля ти се... отърви се от него.
Гласът на майора стана тих и чист като водка. Седнах отново и го оставих да разказва. Вместо това, той си хвана чукалата и се завлече до прозореца. Загледа се в градината си, сякаш четеше от там бъдещето. Направо му изтичаха очите.
- Имам дъщеря на име Анджелина – започна той с учудващо тих за военен глас, - Тя е единственото ми дете. Когато майка ѝ почина, завещах всичко, което имам на моятамалка дъщеря.
На лицето му се изписа гняв. Невероятно изкривено лице. Обърна се към нас и сенките обгърнаха лицето му, в светлната на прозореца... светлина, която бързо си отиваше и стаята потъваше в мрак.
- Тогава... този мъж, Брадли... се опита да отлече дъщеря ми.. моята незаменима и безценна дъщеря... на далеч, извън града, в друг град...
Гласът му ставаше все по-гневен и отчаяно обиден. Мал си лепна съжалителната си физиономия за случайте, когато четеше завещания. Не отделях очи от него.
- Искате да ми кажете, че просто... просто ви създава проблеми и искате да го премахнете?
Беш крайно нереалистично. Ако просто искаше да се отърве от някой който краде момичета за да дои пари от баща й, щеше да наеме някой друг. Нещо не беше както трябва с този младеж. А Малорн няма просто да ме домъкен ако е толкова просто.
- Няма начин да допусна такъв боклук без корени да прави каквото си иска с Анджелина! – изрева внезапно майорът и гласът му стана като стомана.
Настъпи кратка тишина и аз погледнах новия си работодател в очите.
- И за това искаш да го убия, а? – помълчах малко и продължих, - Това е чудесна история.
Погледнах Малорн с известно пренебрежение. Някой трябва да попита какво значи всичко това.
- Ако го направят на телевизионна драма, Кати ще откачи по нея, без съмнение.
Малорн направи гримаса, но аз го пренебрегнах. Хвърлих презрителен погледн на майора и пъхнах снимката в джоба си.

Анджелина въздъхна и без апетит разбута няколкоот грахчета в чинията си. Апетитът ѝ одавна беше умрял. Мина толквоа време а от Брад нямаше и следа. Ужасена от това, какво би направил баща ѝ за да се докопа до него, караха стомаха ѝ да се свива на топка и да трепери. Камериерката и беше разказала всичко, как адвокатът и наемникът бяха дошли... и за лъжите, които беше наговорил баща й. Брад наистина предложи да избягат, но това нямаше нищо общо с баща й. Той нямаше да се огъне, а като нищо щеше да я зареже, ако нямаше да го одумват съседите.
Или кой знае защо.
Стана от масата с корем, който сякаш беше натъпкан с вата. Бавно мина покрай масата, като машинално промърмори на баща някакво извинение и побърза да се отдалечи от масата. На входната врата, се оказа пред гърдите на мустакат мъж със сериозно изражение – икономът на дома.
- Госпожице... – започна той, но Анджелина побърза да го прекъсне със слаб глас.
- Моля ти се... остави ме поне да се прибера в стаята си сама.
Прислужникът само кимна мълчаливо и леко се дръпна. Андлелина излезе забързано в коридора и забърза на страни. Знаеше, че камериерът я следи... знаеше, че той я гледа в гръб. Не знаеше защо, но бепе убедена, че баща ѝ не му бепе възложил да я наблюдава... но го правеше.

Майорът продължаваше да кръстосва стаята – заниманеи, което беш започнал малко след като слънцето залезе. Малорн беше поел щафетат след него, оставяйки го да си почине от изтощителните обяснения и да се отдаде на друго занимание – тровенето ми с тютюнев дим.
- Ами честно казано в града са станали няколко много грозни случаи... убийства по особено ужасен начин. Говореха за това по телевизията.
Погледнах изпитателно работодателя си, след това отново адвоката. След което пъхнах ръка в джоба си и отново погледнах снимката. Младежът беше някак тъжен и меланхоличен. Като някой намерил кученце на пътя.
Щом чу за убийствата, майорът бързо отиде до другия край на стаята, и бързо извади от едно чекмедже тефтер. Донесего и ни го пъхна под носовете, като учител, който ни кара да четем на сила.
Оказа се колаж с изрезки от вестници. Внимателно зачетох първата от статия. Стваше дума за смърта на човек на име Дан Грийн, умрял в другия край на града. Прелистих нататък и видях, че убийствата са ставали в други части на града, някак хаотично, без съседство или някаква очевидна връзка. Но убийствата бяха винаги описвани с думи като „брутално”, „нечовешко” и „диаболично”. Спрях внезапно и погледнах Мал.
Това беше статия за човек, на име Дънкан Гримуотър. Познавах Рода Гримуотър. Те бяха познати на вамприското семейство Дредмастър, на чиито грижи бях захвърлен. Макра че грижи беше малоко пресилено казано.
- Телевизорът ми е счупен – казах високо и погледнах многозначително към Малорн. – Виждам че една от жертвите се е казвала... Дънкан Гримуотър.
Ако ен познаваш приятеля ми, никога няма да си способен да познаеш какво мисли и чувства. Той използваше своето желязно изражение, за да вижда сметката на свидетелите в съда... и за да крие собственото си презрение към някой клиенти. В момента беше с него и едва доловимо присвиване в края на очите ми подсказа, че Мал е знаел за Гримуотър. Вероятно това беше една от причините да ни събере с Майора. А не, че няма кой друг да го направи...
- Убийствата са описвани като ужасни – каза с безизразен глас Мал, - За това двамата с нашия клиент предполагаме, че този... тази личност не е човек.
- Не е човек, а?
Продължих да чета внимателно, каквото и да ставаше в това градче... не беше както трябва.

Тя побутна с нежелание граха. Обикновено се хранеше с апетит, макар и по малко. НО сега не ѝ беше до това. Храната присядаше на гърлото й, храната нямаше вкус, или по скоро беше като да дъвчеш памук. Камериерката беше зад стола й, готова да я обслужи, но просто Анджелина не можеше да изяде и хапка. Чувстваше се болна, много много болна.
Накрая не издържа и стана. Погледна тъжно камериерката и се отдалечи, промърморвайки някакво извинение за да се отдалечи. Прислужничката се опита да каже нещо, но изглежда и сама се досети, че няма да има резултат и се отказа. Започна безропотно да събира приборите.
На вратата се Анджелина се сблъска с иконома. Висок и среброкос мустакатко, който следваше баща ѝ като сянка. Сега имаше намеренеи да я заведе в стаята й. Анджелина го погледна с тъжни, плувнали очи и успя само да промърмори едно:
- Оставете ме поне да се прибера в стаята си сама.
Икономът се сепна, но като всеки уважаваш себе си иконом, не се смути. Само се поклони и отстъпи в страни от вратата, като направи път на момичето. Анджелина бързо излезе от стаята и след това бавно повлече крака по коридора.
Камериерът се изниза от стаята и се вгледа в гърба й, но тя не му обърна внимание. Просто продължи надолу по коридора, потънала в мрачните си мисли. Тътреше се сякаш беше не наказано момиче, а каторжник. Вече нямаше желание да прави нищо, да мисли за нищо.
Внезапно дочу гласове в страни. Не им обърна внимание. Вече всичко беше загубило значение. Но сякаш съзнанието ѝ още повтаряше тайничко името му.
И изведнъж разбра, че не е съзнанието й. Наистина чуваше името на своя любим, макар че с глас и интонация, които не подхождаше за името на някой толкова важен за нея човек.
Забърза надолу по коридора и спря пред вратат на бащиният ѝ кабинет. Внимателно и тихо се приближи до леко открехнатата врата.

Кимах като навит на пружина.
- Значи вярвате, че не само че ужасен убиец – Пак извадих снимката от джоба си, - Ами че дори е демон?
Прибрах снимката във вътрешния си джоб. Това беше моят условен знак, че приемам задачата. Седнах обратно на креслото и поклатих глава. Вече се чувствах малко по-добре. Поне Мал не ме беше завлякъл до случай, който щеше да доведе до преследване от полицията.
- Това е глупост – заявих високо, - Виждал съм много демони в човешки образ. Може да не мога да твърдя със сто процентова сигурност... но съм повече от убедене,че това момче не е убиец, нито демон.
Бащата се обърна рязко към мен и ме погледна студено. Очите му се присвиха зловещо.
- Но аз го видях...
Вдигнах вежди учудено.
- Както казаха не мога да съм сигурен напълно – опитах отново, - Но какво точно видяхте?
Бащата се навъси.
- Видях го... преди да сложа край на срещите на Анджелина и Брадли... когато дойде, той беше намерил пред вратат изсъхнало цвете. Помня, понеже беше цвете, което вчера Анджелина беше го изтървала от един букет, пак от него снощи. Взего и после с другата си ръка направи нещо. И цветето беше отново свежо.
- Евтин трик – прекъснах го с вдигната ръка, - Всеки уличен фокусник моеж да го направи.
- Не мисля, че беше трик. – отвърна ми спокойно майорът, - да ви приличам на човке, който си въобразява разни неща?
Погледнах го отново... Този наистина ми лазеше по нервите, но нямах избор, трябваше да го търпя. НО не можех да отрека, че беше трезвомислещ, от тези, които не си играят на глупости и не биха седнали да си чешат езиците с разни приказки за магии и други подобни. Ако бепе видял магия – то със сигурност беше истинско заклинание, а не трик на някой измамник... мн притеснително...
- Сигурен съм – прониза ме с думи майорът, - той беше демон. Нечиста сила има в него...
- Виждаш ли? – подхвърли от своята страна Мал, Това вече е случай, който... ти отива.
Май трябваше да е остроумие. Малорн може да беше толкова стар, че да е чел адвокатски книги от времето на френската революция, но беше понякога нетактичен като купчина камъни в торта.
- Имам само една молба към теб – майорът се обърна към мен, - Убий този Брадли.