Irridius Ar. Dreadmaster

Ок, това е не просто история. Това е вътрешно излияние. Това е начинът, по който се вижда живота през погледа на някой, преситен от свръхестественото като такова.
Малко хумор от типа на Реймънд Чандлър
Малко меланхолия от типа на Толкин
Малко екшън, от типа на Блейд
Малко сладки момиченца, понеже това винаги печели
и Образ на един аниме герой, който знаеше как да се облича. (последното може да го пренебрегнете
Това е Иридиъс Дредмастър! Човек, отгледан от вампири, майстор в черната магия и непримирим радетел за парични знаци! Говорим за човек, който може да се облича като благородник и да се тъпче с пица и ягодови мелби.
Може да ви хареса, може да ви отврати, може да ви се стори наивен... но все пак, приемете го - Не съм Стивън Кинг все пак!

Irridius Ar. Dreadmaster
Разкази за развлечение.

*

London. Градът на Джак Изкормвача, на масонството, на Мъглите и от части на Хари Потър...
Нима някой би помислил, че може да се захароса живота? Да се създаде симпатично повествование за живота сред магия? Може! Ставало е, дори е печелило уважение и слава, каквито почти не заслужава.
Моето не е такова. То е сурово, мръсно, черно и покварено. Като магията, с която се занимавам. Прикривам покварата зад елегантни костюми и мантии. Обличам се като лорд, но съм по-жалък и от просяк. Продадох късче от душата си, за да спася хора, които познавах; изтръгнах от себе си всичко, което би ми попречило да стана по-добър. Захвърлих всичко, за да имам сила, а не подозирах, че именно така захвърлям и малкото, което наистина има значение в живота.
Задните улички на Лондон приличат на бордейте, които познават мнозина от филмите. Неонови надписи в крещящи цветове, огряващи нощта, но всъщност така правейки я още по-тъмна. Мракът ни поглъща и ние като пеперуди се понасяме към тях. Но също като пеперуди към пламъка на свещ, ние изгаряме в тези дупки на порока.
Влезнах в един сутерен. Няма да ви описвам пътя до там, за да не го намерите, като четете това. Предверието водеше надолу по няколко стъпала, до вратата. Стъкленият прозорец пред нея беше толкова мръсен, че дори ако вътре имаше пожар, никой нямаше да го види. Бронзовата дръжка се завъртя в ръката ми меко и глатко, без да издаде и звук даже. Влезнах вътре, а мракът ме погълна. Не бе тъмно като в рог, но след неоновите надписи, не можех да си видя дори ръката ако си я размахах пред носа. Примигнах и привикнах с оскъдното осветление без проблем. Пристъпих без да се замислям. Обикновен бар с маси и столове, долавящи се повече като силуети, отколкото като истински мебели, сякаш бяха сенки или кълба дим. Черни сенки на трима мъже, играещи карти в ъгъла. Голяма мръсна лампа над всичко това, като черешка над торта. тазгях а зад него мъж в престилка, по черна и мръсна от сърцето на демон. Мазно лице, меподържани, рунтави мустаци, оплешивяващо теме.
Каква Пародия!
Седнах на високо столче пред бара, каквито има навсякъде в Лондонските пъбове. заметнах наметалото за да не седна на него, и да прикрива положението на тялото ми. Тъмновиолетовите ми очи се впиха в бармана, сякаш беше шеьовър на Пикасо, но не го виждах. Мислех за друго, надявах се, че не усещам нещо погрешно, че не съм тръгнал по грешна следа. И тогава я видях.
Точно над лампата. Впита като отровен цирея в кабела. Голяма, тежка, оловносива нощтна пеперуда. За някой колекционер би била красива, но за мен беше нещо зло и грозно. Точно както очаквах.
Грозния барман се приближи и изръмжа като настъпено куче:
- Какво ще обичаш?
Свалих погледа си към него и за известно време го гледах с безизразен поглед.
- Имаш ли мелби? Ягодова Мелба?
Онзи докато говорех се обърна с гръб и се зае да бърше с един сякаш никога непран парцал една чаша. Щом Чу и разбра какво му казвам, спря обърна се и ме погледна.
- Това е бар, човече. Не сладкарница, тук не е за деца.
Подлъга се по младежкото ми лице. Приличах на хлапак с мантията на баща си. Непокорна черна коса се спускаше на кичури около лицето ми. Тънки ръце и слабото ми лице го караха да ме мисли за пораснал прекомерно непълнолетен.
- Какъв е този бар, да нямате мелби. - заядох се аз.
Винаги се заяждам. Това ми е станало навик и понякога обиждам и без това малкото си приятели така. Бармана се обърна и без да ме изчака да поръчам друго, пак почна да си лъска мръсната чаша. Явно не ме смяташе за заплаха.
Стратегията да се правя на безопасен ми беше печелила много битки. Като дебнеща котка, седях си и се правех, че си дремя или си ближа лапите и после "хоп!" - удрях и бягах. Не се гордея с похватите си, тъй като показват повече хитрост от колкото доблест и смелост. Но всеки с номера си.
- Сетих се за мелба - започнах аз по-високо от предпазливото - понеже усещам някаква сладникава миризма във въздуха.
Загърнах се по плътно в наметалото си и по сгърбих рамене, сякаш ми е студено. привличах вниманието и сега се надявах, че с щом се приближат, ще са по лесна мишена.
- Макар, че трябва да се съглася, че това повече ми прилича на вонята на мърша сега.
От покерджиите се дочу мърморене. Не се обърнах. Високата яка на плаща, тип "Дракула", винаги ме е предпазвала от вятъра,а враговоте си мислеха че не ги виждам от там. Но аз понякога нямах нужда да виждам за да разбера къде е злото. просто се оставях то само да ме доведе до него.
- Това ми напомня, че преди време чух нещо за някакво помещение наблизо. В него се правели сделки. Хора плащали на дуги да убиват трети, ако първите платели определена сума. Но никой не чувал повече за никой от тримата след този слух... Малко плашещо, не мислиш ли?
Барманът не се обърна, не трепна даже. Нима това не го плашеше, а скачаше като ужилен като чуе за мелба с ягоди?
От покерджииската стая се чу ръмжене. Един от тях изтърси: "Съжалявам, прости ми, приятел." Чух зад себе сишумолене на плат, разместване на столове. Не помръднах само се свих още и подпрях лакти в тезгяха. Знаех какво предстои и се приготвих. Нямаше смисъл да се опитвам да избегна нещо, което сам бях предизвикал.
- Роял Стрейт флаш- заявих без да се обръщам,- нали, "приятел"? Такава ръка може да убие човек, ще знаеш...
- Ей сега ще видиш какво значи някой да бъде убит... - започна той.
Изправи се рязко, в тъмното не знаех колко е висок или как е сложен, а и да виждах нямаше смисъл. Щом стана се насочи рязко и бързо пое към мен. Отласнах се с крака и столчето под мен се завъртя на единствения си крак. Наметалото се разтвори и облечената ми в ръкавица ръка сепротегна напред.
Виолетово и черно се смесиха със сивия мрак на помещението. Тялото на мъжа се изви назад... и продължи да се извива докато се гърчеше под волтовата дъга между пръстите ми. Отпуснах хватка за да скоча от столчето, пелерината се разтвори и за части от секундата изглеждаг по едър от другите наоколо, което накара противниците ми, другите двама картоиграчи да се зачудят с какво си имат работа. Тези ценни секунди ми дадоха време да разтворя пръсти и да освободя силата в себе си. Заклинанието работеше без отказно. Виолетово-черните светкавици разкъсаха пространството между нас. Телата се свлякоха в обезобразени купчини. Но това не беше края. Никога не беше лесно. Никога. Защо? – Не знам!
Първата ми жертва се изправяше вече на крака. Сивата нощтна пеперуда бе разперила крилцата си и фин сивкаво-черен прашец се спусна върху трупа му. Тялото се изправи рязко, кожата му се разпадна, а дрeхите се разкъсаха на парцали посипаха като едри люспи. Изкривих лице и понечих да се бия с него. То се нахвърли върху мен и ме притисна силно в бара. Усетих зловонен дъх и сякаш целия свят се беше превърнал само в паст и зъби. Но глупакът беше допуснал по-голяма грешка от колкото си мислеше че може да си позволи. Сякаш съм полудял, прегърнах създанието и го притиснах силно в себе си. Така не му давах възможност и място за да ме захапе. След това беше въпрос само на няколко думи и малко концентрация...
Имулацията е дервно-демонично заклинания, което обвива The Caster - заклинаващия в огнен пашкул. По този начин той не се само жертва в името на битката, но и унищожава мн повече противници, от което и да е друго единично заклинание за близък бой.
Резултатът беше незабавен. Около нас се завихри кълбо от жълто-зелен пламък, които обгори не само противника, но и столчето и бара. Създанието се загърчи и замята като обезумяло, но аз не пусках. Висях на него като катерица на fдърво и чаках заклинанието да си свърши работата. То не се съпротивлява много дълго. В носа ми нахлу вонята на горяща плът, в съзнанието ми веднага се появи представа за печено месо на скара. Най после пуснах горящото тяло и то се свлече в димяща купчина на пода. Огънят не ме нараняваш, но ми беше гадно от мисълта какво върша. Но ако се пречупвах всеки път когато ми се случваше такова нещо, одавна щях да съм мъртав. Без да се отпускам и за миг се обърнах към другите два трупа. Телата се бяха трансформирали вече в някакви върколакоподобни създания. Прашецът по пеперудата беше много силен изглежда. Чудовищата обаче само ме обикаляха, търсейки откъде да ме захапят. На жълтеникавото сияние на огъня около мен, виждах как се въртят в кръг около мен като гладни вълци - никога в позиция да мога да виждам и двамата едновременно. Знаеха, че не мога да подържам заклинаннието вечно. А ако не спрях веднага, щях да изхабя силите си и да не мога да се защитавам повече. Трябваше да се действа и то веднага.
Стеганах се и освободих магията около себе си. Пламъчния пашкул около мен изчезна рязко както беше избухнал. Внезапната разлика в осветлението ги накара да замръзнат и тогава пометох първия със черно-виолетовата светкавица.
Обърнах се веднага, без да дочакам да видя, дали онзи е мъртав и се озовах очи в очи с третия демон. Бях преценил грешно, смятайки че чудовищата щяха да се забявят достатъчно за да убия и двете. Онове ми се нахвърли, скачайки като лъв над мен. Нямах време да правя магии, за това, като всеки на моя място, посегнах към хладното оръжие.
http://tomopop.com/ul/11437-/IMG_4638-550x.jpg
http://zettaiweeaboo.files.wordpress.com/2010/01/code-geass-r2-25-large-29.jpg
Мечът бе принадлежал на много по-талантливи фехтовчици преди мен, но сега бях благодарен, че не го оставих в къщи. Макар да е учудващо дълго и тънко това острие, то бе много по стабилно от колкото изглеждаше. Въпреки бутафорната си външност, оръжието блесна и проникна като нажежен нож в масло. Създанието замръзна. Ако продължеше да навлиза в нападение, само щеше да продължи да се нанизва на острието. То сега можеше само да стои и да се блещи със пурпурно червените си очи. То може би не можеше да се приближава, но аз можех. Пристъпих рязко и забих оръжието до масивния ефес. Чудовището потрепера и се отпусна в ръцете ми. Черна като катран кръв потече по пода, разля се и аз изтеглих оръжието, обляно в тъмната течност. Отстъпих назад и оставих тялото да се свлече на пода и да се сгърчи в последни конвулсии. С рязко движение изтръсках меча, с рязкък замах на страни, и го прибрах в нижницата с тихо свистене.
Огледах помещението. Към мръсотията и черната кръв по пода се добавяше сериозно количество потрошени столове. Горящото тяло на мътвеца вече палеше дъските и скоро този адски бар щеше да е изпепелен, заедно със всички доказателства за случилото се тук. Поех с бавни крачки към вратата, вече чудейки се как да махна отвратителния коктейл от миризми, с които се надишах тази вечер.
Докато вървях към вратата, изтеглих меча си отново. Никога не оставяй недовършена работа ми казваше завареният баща, вампир от чистокръвното семейство Дредмастър. Забих Меча във вратата. Острието потъна в дървото без затруднения. Кръв бликна от дъските. Стъклото се счупи и трупа на бармана увисна през него, с меч стърчащ от корема. Изтеглих го отново без проблеми и оставих тялото да си виси на вратата. Отворих я и прескочих през краката на мъртвеца. Качих се на стъпалата към чистия нощен въздух и се молех, да имам късмет всяка вечер до края на живота си. После се присмях на себе си - наистина щеше да ми върви до края на живота ми, защото щом късмета ми изневери в такъв момент, ще съм труп почти веднага.
Усетих движение край себе си. Гигантската пеперуда прехвърча над лявото ми рамо, от страната на прокълнатото ми око. Но това нямаше значение вече, не можех да я хвана в нощта. Обърнах се и вече знаех какво щях да видя. Щом бе излетяла, то непременно беше паднал прашец от нея върху бармана. Резултатът беше бърз и прецказуем. Той се трансформира в зъбато и космато чудовище за няколко секунди и се обърна. Но вече беше късно. Бях протегнал ръка напред и заклинанието ми вече се оформяше около върховете на пръстите ми.
- Никога не е лесно - промърморих на себе си, докато гледах създанието как се сгърчва в акония сред черно-виолетовото зарево - и никога не оставяй работата си за после.

1
Иридиъс от рода Дредмастър
*
Ако кажа, че красиво имение като Малефицио е често посещавано от гости, ще е повече от лъжа. Семейство Дредмастър се занимаваше с това да лови и убива гостите си, бяха чистокръвни вампири с чувство за превъзходство, подобаващо на хилядолетната им семейна история на безсмъртни. Но те се оттеглиха, като познавам майка, ще да е в Ада. Аз не наследих нищо друго от тях освен тонове литература, базирана на черната магия, тази къща (1/2 е на брат ми Джаспър Спайдюд), и дългове колкото да потопиш самолетоносач с фактурите. По време на странстванията си натрупах достатъчо състояние за да изплатя дълговете, а повярвайте, това са тонове злато от съкровища, които намирах, кога с брат си, кога сам.
Сега беше точно така: нито грош, заплатата ми като учител още не бе дошла, понеже не бях преподал и редче. А данъците и таксите вече чукаха на вратата, а единственото с което можех да посрещна инкасаторите от Банка Йахой бяха купчина неплатени сметки от близката пицария. За това единствения човек, които идваше и го пусках да влезе, освен брат си, беше Малорн Ашторн.
Малорн бе с вампирски произход, работеше в адвокатска кантора Уиспъруинд. Проличаше на тарикат или професионал лъжец на карти. Беше добър с картите и вечната му мазнишка усмивка ме караше да се чувствам по-добре, дори в депресията, когато мислех, колко престъпления срещу природата съм извършил, за да стана черен магьосник.

https://2img.net/h/i302.photobucket.com/albums/nn115/Delaneyse/Malorn.jpg

Сега седеше в прашното кресло до вратата, което колкото и да го канех по-навътре, не искаше да остави за нищо на света. Аз си седях пред бюрото в кабинета си и спорех с пицаджията.
- За бога! Това са само 15 долара! Как така ми е превишена сметката? - помълчах и почаках, - така... така... така... о, да прави сте. Извинете ме, не съм сметнал вярно, много се извинявам, да, превишил съм лимита си... до чуване
Омърлушено погледнах слушалката. За разлика от повечето магьосници, аз си служа добре с телефона на мъгълите. Пуснах слушалката от високо и тя иззвъня шумно щом се стовари на ввилката си.
- Мъгълската храна не струва чак толкова много - казах на света като цяло, но Малорн изглежда мислеше че се оправдавам.
- Всички трябва да се храним - гласът му беше приятен и плътен, но аз долавях винаги някаква мекота и нестабилност в него, сякаш стъпвах върху плаващи пясъци.
- Не ми дреме какво мислиш, Мал - изстърга гласът ми и аз прочистих гърло. - Защо ми досаждаш сега?
- Това, за което ти досаждам - започна той, - сега е долу и си играе със комплекта ти за шах от 16ти век.
Скочих като ужилен. Ако някой съсипеше шаха, щях да му се види тесен света. Заобиколих адвоката-кръвопиец (какво съвпадение представете си) и изхвърчах в коридора и после завих на ляво към салона.
Нахлух вътре като лятна буря и веднага видях малко момиченце, което си редеше кротичко красиво оформените фигури за шах-мат.

http://1.bp.blogspot.com/_PlxhANSW-Io/RoU3JRIwQ3I/AAAAAAAAABM/t-OMmAwMYUY/s200/DevilMayCrySidekick.jpg прилагам снимка, тък като тя остава при мен доста време.

Засилих се към нея и се постарах да я отдалеча, колкото мога повече от масичката.
-Коя си ти и какво искаш? - започнах да я обсипвам с въпроси. Тя ме изглада с презрението още на първи и с вирнато носле се отстрани от мен, сякаш бях отровна пипокула. Останах като гръмнат, като я гледах как важно-важно се засуети из стаята. Поглеждаше едно, пипаше друго, сякаш притежаваше всичко в къщата. Тъкмо си мислех да я нашамаря, когато Малорн влезе и започна да ме обсипва с информация като че му я иска въобще.
- Това е Кати - редеше той бързо и се опитаваше упорито да застане между нас. Вампир да пази момиченце? Да, може, но не и Малорн!
Загледах се в него и после седнах на един стол и замислено взех един от офицерите. Гибсовата отливка на архиепископ беше изработен с такова майсторство, сякаш всеки момент щеше да се размърда в ръцете ми.
- Тя е дъщеря на Вивиан Овъртоп, благородна дама, чието семейство служеше на моето през последните 400 години. Истината е, че Овъртоп вече нямат наследник, а Kати е незаконна дъщеря на Вивиан, преди брака й с Лорд Овъртоп. Според завещанието, парите на стария Овъртоп ще отидат при един човек, негов бизнес партньор. Ако обаче, компанията ни докаже, че има негови живи роднини, сумата от завещанието ще отиде у този наследник, а моята компания ще получи 10 процента от наследството. А ако ни помогнеш и момиченцето пристигне на уречената среща след 3 дни, за теб са 40 процента от сумата предвидена за компанията от завещанието.
Той спря и се задъха - досмеша ме. Той не можеше да диша, но чудесно можеше да заблуждава противната страна със въздишки и пръхтене в съдебната зала. Беше актьор от класа.
- Защо въобще си мислиш, че ми дреме? - продължавах да зяпам офицера.
Погледнах момиченцето. Беше хубавичко и малко нахакано, особено кaто за сирак, както чух от Мал по-късно.
- Не ме интересува. Може би след около 10 години може да я поканя на среща, преди това е незаконно.
- А аз ще откажа, защото не се занимавам със по-възрастни мъже - изтърси момиченцето като че някой я питаше.
- Нямам нужда от парите ти, Мал - заявих важно-важно, - чудесно се оправям и без тях, благодаря.
- Да, виждам - измърмори той, - нямаш пари дори за мъгълско ядене.
Погледнах го презрително, но си замълчах.
- А какво ще кажеш за един бас? - попита Малорн, все още стърчащ на сред стаята като побит камък, - Ези - тура?
Поглендах го този път изненадан.
- Моля?!
- Един бас - повтори той и извади сребърна сикла от джоба си, - ези-тура. Избери си.
Загледах се в сребърната монета в ръката му. Дори не димаше. Дали не е фалшива?
- Знаеш, че не мога да устоя на предизвикателство, нали?
- Ези или тура - повтори той, сякаш не ме е чул.
- Знам, че ще ме метнеш, така че... ези.
Монетата полетя във въздуха и се завъртя като луда
- 10 процента за вас, от които ще получа 40 процента, така ли? - завъртях фигурката на офицера между пръстите си. - И колко са останали на стария Овъртоп?
- 20 милиарда в златни галеони - заяви високо и ясно Малорн, сякаш бяхме на изслушване в предварителното следствие.
Ръката ми се сви конвулсивно и красивата фигура, която пазех от момиченцето (което нещо ми бърникаше в кристалния сервиз сега пък) се разпадна на гибсов прах в ръката ми.
А монетата падна в дланата на вампира и той я стисна силно...

Харесва ми, ще има ли продължение ?

Още утре...

Чудесно! Защо започна да пишеш това и какво те вдъхновява ? (ако е удобно да попитам)

Ами истинта е че ме вдъхнови един от героите ми в един от форумите. Понеже всичко наоколо се въртеше около любовни връзки... реших че е време да внеса малко екшън. А освен това малко съм фен на hack n slash геймки от типа на Devil May Cry. Което пък отговаря и на двата въпроса.

Благодаря за споделените отговори. Би ли могъл да опишеш твоят герой с някоя песен? Музика, която да характеризира образа и личността

Не съм мислил...
Ако мога да преценя точно, той е драматичен и изпълнен с желание за убиване, но мисля за нещо като...
Doubt & Тrust на аccess...
Но и ми напомня и някак за She is my sin от Nightwish. :Д
Малко е сложно.

И на мен ми хареса. Даже на моменти се разсмивах. Ще видим как ще се развият нещата. ^^"

Как ще се развиват... грозно

http://files.americar.de/images/2009/08/0fc49154da33dafff6856007c87de5de.jpg

Признавам, че подобен автомобил би могъл само да ви накара да се изсмеете. Но аз трябваше да го карам. По магистралите рядко могат да се види гъмжило от автомобили, за това никой нямаше да се загледа в кола с колекционерска стойност. Слъцето светеше ярко, вятърът свистеше в косата ми и ако исках, можех да натисна гаста и да стигна за по малко от две седмици. Защото ако не подпомагах със заклинания за мобилизация, за да я накарам да си бръмчи сравнително кротко по равното шосе. излезнахме от града и вече можех да се отпусна. Оборудването си седеше в калъфа, покрито с наметалото ми. И нямаше нищо покрай асфалтовото платно, освен много трева и по някое зелено като на картичка дърво. Карах си и се чувствах като в евтин филм.
Бях се научил да шофирам по време на странстванията си сред мъгълите. Моят Брат, Джаспър Спайдюд, беше изгонен от вампирските ни осиновители и се скиташе като джебчия из пиратското Пристанище Порт Роял. После стана причина за земетресението, което помете това селище на разбойници от лицето на земята... , но това е друга история, която няма да споделям с вас точно сега.
Въпросът беше, че докато двамата търсехме начин да се справим с живота, аз се научих на много неща, които повечето магьосници не си правят труда да учат - начина на живот на мъгълите. Така се научих да лъжа на крати, да мързелувам, да се тъпча с пици и сладолед и да шофирам, разбира се. не бях блестящ шофьор, но винаги съм си мечтал, просто да се събудя и никога да не си спомня за ...
Внезапно осъзнах, че Кати ми говори. Стреснато изплюх едно "Ъ?" с което я молех да повтори казаното.
- Казах, че може да гледам шоуто ти - завъртя очи от досада, с което по-скоро ми напомни на разглезено малко момиченце, отколкото за бедното сираче, за което ми го представяше Малорн Ашторн.
Позволих си да допусна в съзнанието си спомена за пеперудата и бедните бандюги от Ийст Енд.
- Съжалявам, хлапе - казах тихо, така че едва се чух и сам себе си. - Шоуто ми е само за възрастни.
Прозвуча ми адски мелодраматично, та чак ме досрамя мен самия.
- Предполагам, че жената от онази снимка ще бъде също там?
- Снимка?
Най-боли, когато удара дойде от там от където най-малко го очакваш. Единствената снимката на жена в къщата беше... Отпъдих спомена като досадна муха. С огромни усилия се бях отърсил от спомена за момичето, с което се познавах в Института за Черни Изкуства "Найтсайт". Случилото се беше ужасяващо само по себе си... а и цената която платих за да спася няколкото оцелели беше прекалено... за да си го спомням отново. Тръснах глава и изгоних спомена за нея.
Мълчанието се възцари над бръмчащия автомобил. Надявах се това да е сигурен знах, че момиче осъзнава, че не е постигнало нищо друго, освен да ме ядоса. Но чувствителността не е водещо качество при подрастващите.
- Добре де - зачовърка тя с пръст в раната, - Каквото и да е шоуто ти, надявам се да изкараш достатъчно, че да си купиш нова кола. Тази не е полезна.
Хвърлих и кос поглед, но се стараех да гледам повече в пътя. ях добър шофьор, но всичко се случва, особено ако не си карал отдавна.
- Полезна ли - измърморих само в отговор, - какво имаш предвид?
- Ами не можеш да свалиш момиче с нея. Тя е мръсна и стара и не вози хубаво.
Това момиченце започваше да ми лази по нервите. Съсредоточих се върху пътя пред себе си. помислих че ако гледам само напред, ще спра да й обръщам внимание. Но постоянното й мрънкане, в комплект с нахакания тон ме изкараха извън релси. Тъкмо отворих уста да й кажа да си гледа нейната работа, когато ме връхлетя...
Беше неприятно, тъмно чувство. Коремът ти се свива на топка и вече знаеш, че това е безпричинно притеснение. Поех рязко Въздух и се опитах да се предпазя. Но в главата ми веднага гръмна оглушителен рев.
- Некроманте! - беше големо калибрен телепатичен контакт. Черепът ми сякаш се напука от вътре. Прехапах устни и неприятно изгарящо чувство се заби като шило в лявото ми око. Нещо нечисто и много силно се опитваше да се докосне до съзнанието ми.
Втренчих се право напред. Различих пред себе си нещо едро, като камион или нещо подобно.
- Некроманте, животът на това момиче е мой, не заставай на пътя ми... няма смисъл.
Тръснах глава. Камионът се приближаваше мноог бързо, изглежда караше срещу мен.
- Хей - подвикна Кати от седалката до мен, - ти въобще слушаш ли ме?
Реагирах колкото мога по-логично. Малорн ми каза, че детето не бива да види и една искра от заклинание и нито едно от чудовищата, които го преследват. Ами добре тогава! Момиченцето носеше малко каскетче, с което приличаше на Ленин. Инстиктивно направих най-доброто на което съм способен - Дръпнах козирката рязко надолу, така че да покрие очите му. Признавам че беше малко груб и безцеремонен начин за зрително обезвреждане, но нямах голям избор. Тя започна да се бонтува и да дърпа каскета нагоре, но той се беше заклещил. Тогава пуснах волана и затърашувах с другата си ръка по задната седалка. Напипах абаносовата тояга между платовете. Изваих го и насочих към противника без да се замисля.

https://2img.net/h/i965.photobucket.com/albums/ae132/LuminaOnasi/Kitsu%20Moonshadow/NecromancerStaff.jpg

Насочих го, поставяйки го плътно по автомобила, опирайки го в страничното огледало. Зачаках. Секундите се се разтеглиха в минути, зачаках бавно да се придвижи времето напред.
В този момент го видях. От страничното платнище се разхвърчахакъсчета платнище и от там изпълзя някакво противно на вид създание, донякъде паяк, донякъде гъщер, порази дори от това но черно като катран и с очи, чийто смразяващ поглед ме разстояние. Изкривих лице грозно и се съсредоточих. Трябваше да се получи, а свеки момент, нареждащото дивотии момиче щеше да си махне шапката от очите и щеше да види гадината.
Инстинктивно натиснах педала на гаста и колата зарева под мен. Трябваше да скъся разстоението колкото мога повече. Вятарът навлезе в очите ми и те естествено се насълзиха. Усилието ме накара да ги присвия. Пареща болка в лявото око ме накара да погледна в огледалото за обратно виждане. То грозно светеше в огнено червено. Тогава, гледката на осакатенния ми зрителен орган, ме накара да си спомня ужасите от “NightSide”. Стиснах здраво и силно зъби и се постарах гнева да измести страха.
И заклинанието проработи. Върхът на жезъла засия в яркочервено. Светкавица от кърваво сияние се стрелна като змия между нас с демона. Чудовището се сгърши грозно и изви от удара. Заклинанието започна яростно да разяжда плъртта му бързо.
С бясно движение хвърлих жезъла обратно на задната седалка и го заметнах с края на наметалото си. Погледнах към момичето. По дяволите, тя си вдигаше вече шапката!
Възможността ми се откри точно когато камионът, от който бе пропълзяла онази твар връхлетя върху колата ми. Извъртях рязко волана и минах буквално на косъм край предната броня на другото превозно средство.
Кати изпищя и се сви , скривай ки лице в шепи. Завъртях отново волана силно и се постарах да се върна отново в правия път. Метнах поглед към огледалото за задно виждане инстинктивно. Камионът си продължи пътя, а звярът се изниза от дупката в платнището като парцалена кукла.
Карах си щастлив нататък по безкрайния на вид път и дори не се ядосах когато малката се разпищя:
- Какво си мислиш, че правиш? Какво искаше? Да ме убиеш ли?

В имението на семейство Овъртоп, двама души се караха. Седяха си в полутъмно помещение със най-посърналите физиономии, който можеш да видиш на север от Оклахома, а убий ме, не знам защо мислят за хората от Оклахома такива неща!
Въпросът е, че и двамата изглежда щяха да получат удар след като получиха новината от адвокатската кантора. Единият, едър мъж със злобно изражение, удари юмрука си в другата си длан и от яд вече едвам се побираше в кожата си.
- Наистина ли не можеш да направиш нещю по въпроса, братко? Ти си адвокат, нали?
- Нищо не може да се направи по въпроса! – отвърна едновременно високо, успокоително и гневно гласът на втория мъж. – Ако това момиче, за което ни пишат адвокатите на баща ни, Кати Лоуъл, наистина съществува, тя притежава част от империята на семейството, колкото и ние. Дори би могла да поеме всичко, понеже се оказва първородно дете на татко...
- Ти сигурно ми се подиграваш – изръмжа първият. Дебеловрат, облечен с яке и дънки, по – скоро приличаше на монтьор от колкото на член на богата фамилия.
- Спокойно, братко... – гласът долетя от към висок прозорец, няколко метра по далеч от двамата седящи на кадифено канапе господа. Светлината създаваше непробиваема пелена, която скриваше цялото му същество, оставяйки видна само изящната му фигура. – Ако това завещание не е фалшиво, тази Кати ще дойде в дома ни в шест утре след обед.
- Точно в това е проблема! – кресна дебеловратия. – И в двете завещания се говори, че трябва да се изчака една седмица след прочитането им! А утре в 6 става точно една седмица! Така не можем да оспорим нито едно от тях и оставаме с празни ръце!
- Дааа... – проточи вторият мъж на канапето. Той бе облечен със риза и пуловер и имаше красиво лице, но някаква грозна жестокост в израза на очите издаваше че може да е успешен бизнесмен, уолстрийтска акула... и сериен убиец. – Нашият толкова сериозен татко имал извънбрачна... или по-точно предбрачна връзка и дете от нея. Кой би повярвал?
Двамата погледнаха към мъжа на прозореца. Той вече им бе обърнал гръб и гледаше красивата гледка на гората на иманието и планината в далечината. Имаше удохотворен и благ израз на лицето, което контрастираше със червеникаво-кафявата му коса на хлапак, но никой дори не си помисли, че може да се е разсеял. По-скоро бяха склонни и двамата да се съгласят, че той е замислен над проблема, далеч по-дълбоко и вероятно с по-голям успех от тях.
- Ако - натъри той, - ако пристигне утре в 6... иначе ще изпусне срока... нали?
Двамата зад него се спогледаха и се усмихнаха злобничко. Но той остана загледан над дърветата сякаш се опитваше да види... не, сякаш знаеше, че някъде там е Кати Лоуъл и напредва по пътя си към тях.

Влакът излезе от тунела със силно свирене на тръбния си клаксон. Светлината на дена отслабваше все повече и повече, а нощта не е момента, в който искам да съм сам навън. Мечът и жезъла си седяха кротко в калъфа на китарата и никой даже не подозираше, че са скрити толкова важни и опасни артефакти.
Но честно казано, и да знаеха и да не знаеха, мен това не ме касаеше. Лежах си на дългата обща седалка, кръстосал краа на едната странична облегалка и със глава подпряна на другата, с ръце под главата. Не е много удообно за някой облечен в пардесю ама сега, човек се нагажда колкото му е удобно.
Кати си седеше и замислено се бе загледала в нещо в ръката си. С времето се бях опитвал да пробия арогантната й обвивка, но нито се стараех особено, нито ми се искаше да видя какво има вътре.
Арогантното и нахакано държание е знак или за глупост или за страх. Момиченцето едва ли бе гений, но определено не беше тъпо като гьон. Така че оставаше втората алтернатава.
Малкият предмет беше окачен на верижка на врата й и бронзовот кокритие постепенно се бе истрило и олющило. Сега имаше жалък вид на протъркана стара вещ, която никой не желаеше да притежава, но тя я пазеше и тайничко от мен, често я преглеждаше. Сега без да се крие, гледаше потънала в мисли.
Реших да пробвам пак стратегията „топене на ледовете”, но резултата щеше да е безсмислен. За това стрелях с най-едрия си и груб патрон.
- Какво толкова интересно има в този медальон, че непрекъснато го гледаш? Снимка ли има?
Момичето вдигна рязко глава и ме погледна. Изглежда се бе стреснала, понеже ме бе мислила з заспал. Да, признавам, че е едва ли някой щеше да се радва ме гледа буден, а едва ли и заспал.
- Да не е твоя приятел? – ухилих се аз и пак затворих очи.
- Няма такова нещо! – извика възмутено момиченцето. – Това е моята майка. Ето виж сам!
Протегна ми медальона и обидено продължи да ме гълчи:
- Пък е далеч по хубава от онази твоя приятелка! – тя седна обратно. Беше станала в изблик на ярост и сега идваше втората фаза. Понеже не реагирах, сега тя щеше да си седне и да заскимти за майка си. Мразех, когато карам други да плачат. И моята болка стигаше за да ми се дореве, но като дразнех други, ми ставаше по-гадно от всякога. И все пак...
- Но...не си спомням нищо за нея. Знам само, че се е резболяла и е починала малко след като съм се родила... Това каза директорът на болницата. За това не си спомням нищо...
Тя загледа снимчицата във медальона, сякаш беше единственото нещо на света. Светлината от залеза я окъпваше в красиво златно сияния и тя ми изглеждаше хубава... толкова малка и невинна, ранима и самотна, че дори моято обгоряло от злото сърце трепна. Не реагирах външно, но си казах, че ако има някой, който има нужда от помощта ми в момента, това беше тя.
-Всичко, което имам от нея е тази снимка...
И отново се гмурнахме в тунел. Мощното трополене на колелетата и внезапния мрак, я накараха да излезе от унеса си. Вдигна глава и започна да се оглежда.
Виолетовите ми очи се затвориха за миг и се опитах да определя кой къде се намира в купето. Ако някой се размърдаше внезапно, исках да знам къде е.
И когато излезнахме от тунела, един навлек вече се беше домъкнал и стърчеше пред нас. Не беше опасен. Не чувствах аурата на някакво зло. Просто си беше досадник. Но толкова тихо се беше придвижил, че застанах на щрек.
- Уоу... – възкликна той, - Каква красива дама?!
Отворих мързеливо око и го измерих. Прилично облечен, може би чиновник, със слабовато тяло и позагоряла кожа.
- Това трябва да е снимка на майка ти. Нали?
Е, добре де. Една точка за новия. Даже не си направих труда да си отворя напълно очите. Зачаках го да каже, че иска да седне тук. Винаги за това ставаше дума когато се опитват мъгълите да бъдат любезни със някого във влак или самолет...
- Ей, и ти си доста очарователна.
Понавъсих тънките си вежди, но честно казано флиртуването със момиченца не завършва добре.
НО като всяка уважаваще себе и дама, Кати реагира адеквато и се поддаде на ласкателството му. Досадник като този ме притесняваше. Положението бавно се скапваше. Ако беше наблизо, не можех да крия от него какво умея, ако ни нападнат. Добре де, можех, но задачата ми се осложняваше. Освен това като са двама непрекъснато щяха да си говорят и да смущават концентрацията ми. Ако не служеше на някой демон, то щеше да ми пречи като истеряса по време на някоя атака и щешпе да ме провали.
Или някой го бе пратил специално да ми отвлича вниманието...
По дяволите това вече направо ме вадеше от релси!
- Може ли да седна тук?
Точно попадение! Сега оставаше да пуснат записан смях от мъгълска комедия на ситуацията.
Надигнах се леко на лакти и почнах с обикновена версия на мъгълско разкарване. Дългата редица от пластмасови пейки можеха да поемат стотина души а общо едва ли бяхме повече от трима други освен мен и Кати. Момичето обаче не мисли като мен изглежда.
Сграбчи наметалото и увития в него калъф и го хвърли върху корема ми най-безцеремонно. Подтиснах болката от изкарания въздух и не се свих на кълбо. Свалих ги до краката си и се понаежих като чух гласа й.
- Ама моля ви се, заповядайте – хвърли ми изпепеляващ поглед, - Хубаво е да има поне един джентълмен наоколо.
Направих се, че не се отнася за мен и пак легнах, наостряйки слух, но сега докато си бъбреха, щяха да ми пречат. Нищо ново под слънцето.
- Благодаря – каза той мазно учтиво, - Надявам се че не не ви притеснявам?
- Не ме притеснявате – отвърнах студено и му теглих един от онези виолетови погледи, с които карах другите да не се залавят с мен. Нека си гука с Кати, за да я разсейва и да не се налага да се напъвам да подържам някакъв разговор с нея на сила. – Но не мога да гарантирам, че ще живееш още дълго.
Кати направо получи удар от възмущение. Наведе се силно напред и кресна така че останалите трима във вагона направо подскочиха на местата си.
Двойката, натискаща се на няколко места пред нас, въобще не ни обърна внимание, нито дремещият старец в ъгъла.
И пак тунел. Тъмнина и непронизаема шумотевица...
- Какво трябва да значи това! – наежи се малката, след като излезнахме от тунела, - Имам предвит, кой иска да чува дори на шега нещшо подобно...
И устните й замръзнаха ан средата на изречението. Мъжът се свлече напред с огромна дупка в черепа от коята она тънка струика се стече мозък и кръв.
Даже не помръднах. Предвидимо – все пак никой не иска навлеци по време на работа.
Тя изхулца нечленоразделно и се отдръпна от трупа, вдигайки крака на седалката и почна да скимти несигурно. Тялото се смъкна ничком на земята.
- Е не е като да не го предупредих – измърморих под нос.

Страхотен си! Продължавай да пишеш

До Мел Евънс - Слушам и изпънявам!
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Той е мъртъв! – хрипкавият глас на стареца, долетя до мен. Старите хора винаги имаха навика да заявяват очевидното. Странно, наистина... Но човек на неговата възрасте лесно се впечатлява от такива работи.
- Не просто мъртъв – обясних спокойно.
Единствените оцелели в дългия вагон се бяха събрали до нашето място и зяпаха ужасени сгърчения пред кракат ми труп.
- Черепът му е бил промушен – говорех бавно и спокойно сякаш на ученици. И то не много схватливи ученици. Да не кажа направо тъпанари. Но както е винаги след такъв шок, хората спираха да мислят и се връщаха много назад в умствено отношение.
- Ти... ти ли го направи? – поршепна старчето и се втренчи в мен ужасено, сякаш виждаше някой побеснял маниак. Винаги обвиняват най-елегантно облечения в групата. Пак съвпадение, а?
Но преди да съм отговорил ни прекъснаха най-безцеремонно.
- Насам! – момичето, от двойката, която се натискаше само до преди няколко секунди, сега тичаше насам почти влачейки един кондуктор за ръката, като майка невръстен непослушен хлапак. После го пусна пред трупа и се хвърли да си крие лицето в гърдите на гаджето си, сякаш той беше най-малко Филип Марлоу.
Кондукторът зяпна ужасен трупа, но стисна зъби и ме погледна веднага. Естествено, скочи срещу този, дето седи най-близо до жертвата. Велика логика, няма що.
- Исусе... – провлачи кондуктурът, - какво е това, за бога?
- Труп – изтърсих спокойно и се ослушах за нещо по различно.
- Това го виждам и сам, тъпако – изръмжа той, - Ти какво знаеш за него?
- Категорично, абсолютно нищо. Знам само, че седна на седалката срещу мен, после влакът влезе за около 10 секунди в тунел и когато излезнахме, главата му беше на пюре.
Дори по мойте стандарти се държах гадно. Но бях разсеян, мислейки за нещо друго. Погледнах тавана и се замислих.
- Нека размислим за малко сами кой може да го е направил, искате ли? – започнах аз и изследвах едновременно с това металния покрив над главата си. – Освен мен и момичето...
Хвърлих бегъл поглед към нея. Тя беше напуснала мястото си и се беше свила на кълбо на седалка няколко места по назад във влака. Сега беше отворила медальона си и повтаряше сякаш сама да се оспокои „Мамо, мамо”.
- Освен мен и момичето, бяхме във вагона само още трима души. Първо старецът.
Погледанах стария зяпльо и той ахна уплашен като по команда.
- Той не би могъл да убие и муха. Лявата страна на тялото му е слабо подвижна. Инсулт, нали?
Усмихнах се на стареца и той само изкряка като жабче за потвърждение.
- После двойката ето там – посочих ги ослужливо, - но те бяха заети с някой други дейности, за което свидетелства мокрото петно на блузата й.
Тя се изчерви ужасно и се обърна с гръб към мен. Като че ли ми беше нужно да я виждам. Надушвах миризмата на поход от тях още щом влязоха. Приличаха на гимназисти, избягали заедно, за да се скрият от родителите си.
- Момиченцето, сами виждате, е толкова стренато – посочих я, свита в ембрионална поза, - че не може да ободе таралеж.
- Е, тогава оставаш ти!
Кондуктурът се изду като жабок на камък. Направо щеше да се пръсне от гордост, че е спипал убиеца от раз.
- Тц, не съм аз – изцъках аз и закимах енергично – имаше още един във вагона. Или за да бъдем по точни още нещо.
Кати вдиган очи от медальона. Сълзите и размазваха всичко пред очите й. Погледна към прозреца. Залезът вече напълно изгасваше... какво беше това?!
Някака уродлива глава цъфна пред очите й и се втренчи в нея. В същия миг, щом я видя, влакът потъна в следвашия тунел.
В мрака се чуваше само трополене на колелета в релсите, но тя чуваше ясно и силното туптне на сърцето си. Този звук я накара да се почувства зле. Коремът й се стегна на топка, сърцето й забумтя силно, карайки гърлото й да запулсира силно и непшриятно.
После светлината пак грейна... и та нямаше нищо. Кати се блещеше в прозореца, но там нямаше никого.
И нямаше и да види. Кондуктурът тъкмо понечи да каже нещо и... аз посочих пода с най-невинното изражение на което бях способен. Пред мен нямаше нищо.
- Къде...
- Кое? – попитах, най-невинно.
- Той,.. трупът...
- Ама няма никакъв труп, господине! – засмях се аз. – Няма и няма да има.
Станах и взех калъфа. Хвърлих наметалото на раменете си. Мъгълите ме гледаха като ударени с мокър парцал.
- Какво...? – едва успя да промълчи кондуктора.
Аз вдигнах ръка пред лицето му и заявих:
- Тук нямаше убийство. Не е имало Убийство. Няма да има Убийство и няма в момента. Да виждаш труп?
Той погленда към пода. Кървавото петно, единствената следа, останала само малка локва, която черните пламъци бавно поглъщаха, ве че се стесняваше до размерите на книга и все по бързо намаляваше и изчезваше.
Бях освободил заклинание от черен огън, наречен Гибелен Плам. Заклинанието погълна трансформиращото се Същество на сенките и скоро от него нямаше да остане и следа. Целта беше да се атакува от най-малко вероятното място за атака. Никога не бих помислил само преди няколко години, че може да се атакува от страна на някой, когото мислиш вече за мъртъв.
Но човек се учи от грешките си...
- Но... аз... – кондукторът само изблещи очи.
Скоро паметта му щеше да влезе в релси, но заклинанието за деконцентрация изискваше и време за да подейства. Взех внимателно калъфа от земята и го понесох към другия край на влака. Той вече намаляше скоростта, полицията щеше да довтаса всеки момент след като влака спре на гарата.
Независимо, какво щеше да последва от това, аз и Кати трябваше вече да сме далеч от там.
Скоро двамата бяхме на вън, нощния вятър ни полъхваше. Тя вече не беше онова досадно малко кутре, от което те засърбяват ръцете да си начешеш шамарената краста. Винаги съм подозирал че едно хубаво стресване изважда дяволчетата от главите на всички малки копилета.
Но сега не бях в настроение да злорадствам. Разбирах я. Тя просто беше видяла малка част от живота отвъд обикновените селения. Онзи свят, който кара всички да се тресат от ужас. Не захаросана приказка като Мери Попинз...
Но някак си имам чувството че вече съм ви говорил за това. Истината е, че тя сега имаше нужда повече от някой да й пази гърба от колкото някой който да й промие мозъка и да я остави да забрави видяното. Животът има за цел да поучава. Нека запомни поуката от този житейски урок.
- Знаеш ли какво е убило този човек?
Какво да й кажа? Миличка, това беше демон-сянка от най-тъмните дълбини на ада и е дошъл да ти види сметката, малка кучко?
- Кой знае?
Картък и неутрален отговор. Точно като за момиченце на нейните години. Нокой не очаква от мен да я отварям на тези работи.
- Уби го чудовище, нали? – прошепна тя, - уби го чудовище... може ли такова чудовище да преследва и мен?
Замълчах. Ако се хвърлех да я успокоявам сега това щеше да струва този тежък житейски урок. Момичето щеше да разчита винаги да има някой до нея и да я пази. Не е лошо да вярваш на хората... но ако искаш да бъдеш силен, трябва да се научиш сам. А след това ще си достатъчно силен за да защитиш тези, на които държиш.
Затова просто продължавах бавно нанатък и си мълчах.
- Дред! – настояваше тя, - Дред!
На второто „Дред” беше изказано хленчещо и плачевно. Стархът завладява душата й, до сега невинна и недокосната от подобни атаки.
Но аз продължих да крача. И аз не бях безчувствен но за да я направя силна... трябваше да остоя.
Тя спря и с насълзени очи се втренчи в мен. НО аз продължавах напред... само подвикнах дрезгаво:
- Хайде, ако останем навън, ще настинеш.
Тя остана малко назад. Стоеше и чакаше отговор. Но и двамата знаехме, че нямаше да отговоря.

Браво, браво, браво!!!

Хех, язък че не мога да пиша по-бързо

Внимание Моля
Намерих Песен за историята си.

Брат ми, велик си!

- Шах и Мат – заяви доволен по-малия брат.
- О, по дяволите! – изруга гневно дебеловратия и се отдръпна отвратено от масичката за кафе, където последните останки от фигурите му стършаха в най-неизгодната възможна позиция. – Пак загубих!
- Не се коси – заяви самодоволно по-малкия брат, - честно казано така е от като сме деца. Винаги си бил такъв. Щом стане напечено и губиш овереност. За това те заряза Меги.
- Не, тя ме заряза защото ти се изпречи на пътя ми!
- Тц – одхвърли третият брат, все още загледан в портета на баща им, стария лорд Овъртоп. – Прав е винаги е бил по-добър от теб.
Дебелият врат погледна в страни и изсумтя под нос.
- Това няма да има значение щиом веднъж докопам моята част от наследството. Тогава ще духна и повече няма да чуете за мен.
- Да, това ще е направо прекрасно – изхили се ехидно победителят шахматист и започна да прибира фигурите. – А ти какво ще правиш с наследството.
- Ще живея тук и ще продължа фамилния бизнес.
- А аз ще прибера акции от борсата и ще живея от рентата.
- Аз искам сухо, кеш – изръмжа дебелия врат, - и да се свърши веднъж за винаги.
- Но първо трябва да отбегнем най-лошото – мъжът до портрета се обърна и се усмихна леко и някак вяло, - да не се окажем без пуната пара на края.

- Добре дошли в нашия хотел, господине.
Да кажеш че този гърбав, изкривен, редкозъб и кривоглед дребосък е грозен, беше като да наречеш динозавъра въз големичък.
Самият му образ те караше да изпиташ онованеприятно сърбящо чувство в раменете, което те обзема когато видиш мишка или тлъсто бързо мърдащо насекомо или някой видове плесен под мивките.
Тъмната му кожа можеше да се дължи както на кръстоска с чернокоож предтеча, така и на сериозен пласт мръсотия. Не исках да се задълбочавам в наблюденията си. Вече ми беше лошо от глада.
- Изкам най-евтината ти стая.
Не че бях стиснат, но ми бяха останали съвсем малко мъгълски пари и честно казано, нямах намеренеи да рискувам да остана съвсем на сухо. За Кати щеше да е полезно да се кали в мръсотия и бедност ако иска да стане достойна за уважение млада дама. Но какво разбирам аз...
Самата тя се бе подпряла на стената към стълбището точно под плаката на някакво кабаретно представление, което щеше да се състои скоро или одавна бе отминало.
- До утре тогава – изкряка като дебел стар жабок грозникът и ми подаде два ключа. – Утре в 10 да сте освободили стаята, иначе се смята двойно. Втория ключ е за детето.
- Тя не е дете – заявих аз сериозно докато вадех смачканите банкнитои от джоба си. – Тя е млада госпожица.
- Щом казваш... – промърмори рецепционистът и започна да изправя хартийките, почти неузнаваеми от мачкане.
Поех бавно към горния етаж. Докато минавах покрай Кати я видях, че се е зазяпала във плаката, сякаш е видяла купчина жълтици. Не й обърнах внимание. Нека си позяпа, дете е все пак, пък макар и по-богато от всеки когото познавах.
- Хайде, идвай, Нали каза че си преуморена от толкова преживявание. Какво правиш?
Обърнах се леко, сякаш за да я погледна но се спрях на средата. Нямаше нужда да го правя, сигурно щеше да помисли, че й нямам доверие или нещо такова.
- Това е мама –промълви тихо тя, зяпнала в афиша с очи толкова широко отворени, че ме достраша да не паднат.
- Какво? – сега се обърнах наистина.
- Това е майка ми! – Кати се обърна рязко и се завтече към рецепцията, където грозника се беше обърнал на страни и четеше нещо, може би вестник, ако не и порно списание.
- Кво? – Той вдигна очи за малко, но почти веднага пак заби очи във вестника.
- Къде е редставлението на тази жена! Къде мога да я гледам, да се срещна с нея...!
Гласът й бе толкова развълнован, че сякаш щеше да се разпищи или, не дай боже, разплаче всеки момент. Това като че не трогна урода, защото той само се завъртя с гръб към нас, сякаш търсеше нещо в книжата си.
Но нещо ме притесни в него. Не знам какво беше в началото, но някак ме накара да застана на щрек.
- За какво говориш, дявол да го вземе – измърморих уморено и с досада аз и се обърнах, - твоята майка е мъртва, Кати, ти сама ми го каза. А сега след мен.
И продължих нагоре по стълбите, убеден че тя ще ме последва. Оказах се прав и вече поуспокоен продължих нагоре. Освободеното напрежение се върна в черепа ми като неприятно налягане в мозъка; като тежест, която не можех да махна.
И се сетих какво ме беше притеснило. Ушите на грозника. Бяха се повдигнали няколко милиметра щом се обърна. Тогава бях помислил, че е заради ъгъла, под който го гледах, но сега не мислех така. Беше се усмихнал. Нещо го беше зарадвало и се беше ухилил. Това си беше подозрително. По добре да спях с отворени очи, тази вечер.
Имахме не гласно споразумение с Кати, тя да вземе леглото. Аз оставих калъфа до канапето и захвърлих наметалото си отгоре му. После просто легнах на канапето и... открих че ми е късо. Наложи се да кръстосам крака върху ръждивия радиатор под прозореца. Мракът в стаята беше почти непрогледен, само уличното осветление проникваше в стаята и сякаш правеше мястото да изглежда още по-тъмно от обикновено.
- Съветвам те да си лягаш – измърморих аз, докато безуспешно се опитвах да се насаня удобно върху твърдата мебел, - утре ще ставаме рано, около шест сутринта, по-добре е да си поспиш малко до тогава.
- Дред... – това объщение започваше да ме дразни леко, но си замълчах, - Аз не ти казах цялата истина за майка ми.
- Какво? – отворих едното си око и наместих ръце под главата си.
- Тя не е умряла. Знае се само, че е изчезнала. – тя седна на леглото без дори да си свали шапката, - Веднъж чух лекаря от болницата през вратата да говори с един човек, че тя... тя била преследвана от демон.
Гласът й потрепера и тя щеше да се разплаче всеки момент. Напрегнах се, но се постарах да не мърдам много,иначе щеше да се изплаши. Не знам защо трябваше да се държа като че е диво зайче или друго уплашено животинче, но някак си тя предразполагаше към това.
- Била толкова изплашена, че за да ме спаси, ме оставила в сиропиталището... Тогава съм била бебе и е била прекалено оплашена за мен...
Тя се обърна към мен и заби поглед в мен. Малките сини очи се врязаха в лицето ми по горещи и по остри от нажежени шишове. Поразен от видяното аз само не отделях лявото си око от нея.
- Всеки преследван от демон е вече мъртъв, всеки който е чувал легендите знае това. Моята майка наистина ли е мъртва! Кажи ми, Дред! И аз ли ще бъда убита от демон?!
Аз се сепнах. Нима тя знаеше толкова много? Защо тогава Малорн държеше да я държа в неведение, ако тя вече знаеше? Или беше разбрала от някоя от книгите ми в имението? Въпросите се заблъскаха в главата ми като мухи без глави. Важното бе друго – ако я заведях в имението на Овъртоп и тя вече знаеше за демоните и магията по света, щях да помагам за сбогом на хонорара си.
- Кой знае – пуснах в действие студената си физиономия.
Тя се втрещи за миг, след което наведе лице надолу сякаш щеше да се разплаче. И аз бих заплакал на нейно място.
- Не ме интересува никакво богатство. Нито за парите на онзи човек, Овъртоп. Ако наистина получех някакви пари, щях да ги похарча за другите деца в сиропиталището. Щях да им купя нови дрехи, може би бонбони...
В нощта се понесе нежна музика. Някъде в далечината, кабаретната певица от афиша във фоайето пееше. Дългите успокоителни трели на дамата бяха неразбираеми от това разстояние, но някак със самото си звучене се превръщаха във отличен фон за сцената, на която бях захвърлен така жестоко от съдбата.
- Но скоро разбрах, че дрехи и бонбони не са нещата, които те наистина искат – тя ме погледна и този път на слабото улично осветление видях истинската Кати Лоуъл. Момиче, самотно и изоставено, самичко в жестокия свят, захвърлено във вихъра на живота, ма света, разкъсван между демоничната магия и нормалния банален свят на мъгълите, разкъсвана от съвсем обикновена човешка трягедия.
- Те са като мен, Дред! Искат само едно нещо! Искат да имат семейство, да имат на кого да разчитат, кого да обичат. Повече от всичко друго, те... както и аз, искаме едно и също, повече от всичко друго.
И както става със тези, които се приближават до зрелостта, тя осъзна. Осъзна колко е слаба, жалка и нищожна. Започна яростно да трие очите си с ръкави, сякаш можеше така да истрие това, което бе разкрила пред мен.
- Сигурно ти е смешно...
- Не! – заявих твърдо и студено, сякаш на света като цяло пред себе си, - Всеки иска да види родителите си. Това е законът на природата.
За няколко мига останахме като жива картина. Някак имах чувството, че с нея сме еднакви... и едновременно с това, тотално различни. Като пеперуда и молец.
И като фон на цялата тази красота – певицата вече преминаваше във все по нежни трели и допълнително наливаше масло в огъня. Имах чувството, че сме някакъв скапан драматичен сериал от онези, в които мъгълите са направо влюбени.
- Съжалявам, малката! – подвикнах аз, за да смекча донякъде напрегнатото положение, - Сънчо вече одавна е минал. Ако не искаш да си навлечеш гнева му, те съветвам да си лягаш.
Скоро чух шумолене на дрехи. Беше тъмно и видях само една детска ръка, която метна каскетче на таблата на леглото. Скоро и шумоленето на завивките, показа, че е в необходимото състояние.
И сънят скоро ме погълна неспокоен и изпълнен със спомени за грозното минало...

Нощта се бе спуснала над градчето, чието има никога нямаше да разбера. Над мрачните и някак сгушени една до друга къщи се носеше красива песен, толкова нежна и успокоителна, сякаш едновременно приспиваше и примамваше. Като песента на сирена... ако имаше такива.
Кръглата луна светеше, добавяйки и своето пурпурно сияние към уличното осветление. Сякаш всичко бе направено от цветен кристал и мъгла, обгърнати в песента. Лицето от плаката сякаш оживя и разтвори устни. И запя.
Кати се събуди. Очите й се облещиха и тя заби поглед в тавана. И знаеше къде и какво трябва да направи. И то бързо.

Стреснах се от кошмара си. Когато се събудих окото ми пламтеше в алено и внезапно осъзнах че нещо не е наред. В първия момента не разбрах какво е но внезапното прозрение ме порази.
Каскетчето, което висеше от ръба на таблата на леглото липсваше. Скочих и започанх да оглеждам стаята. Нямаше смисъл, но някак си исках да съм сигурен.
След щателната инспекция, грабнах калъфа за китара и извадих меча си. Тънкото оръжие сякаш само ме викаше да го извадя.
Излетях от стаята и се понесох надолу по стълбите. В главата ми се заблъскаха ужасени мисли. Изблъсках ги в ъгъла на съзнанието си и вече бях спокоен и напълно съсредоточен. Нямаше да се разсейвам вече със сантиментални мисли.
Докато крачех надолу извиках.
- Ей, да знаеш къде е дъщеря ми?
Противния рецепционист си седеше все така с гръб към всички пред тезгяха му и си човъркаше нещо.
- Дъщеря?
- Момичето, с което пътувах. Излезнала е. Къде е сега?
- Не знам за какво говорите, господине...
Гласът му изстърга грозно в нощния въздух, сякаш го сквернеше със самото си присъствие. Надуших какво става и гневно замахнах силно с меча си. Тънката рапира прониза плаката до стълбището и се сгърчи. Никой не е виждал хартия да се гърчи, ?
Скоро трансформацията завърши и огромна нощна пеперуда се затресе, хербаризирана от позлатеното острие. Със студено изражение докоснах насекомото и то пламна в лилаво и виолетово. Изтръгнах рапирата от стената и изръмжах, все още загледан във дупката в стената, оставена от тънкото ми оръжие.
- Дявол да го вземе, какво си ти?
- Не споменавай напразно името на дявола, момче, никога не знаеш кой слуша...
Не бях видял кога се е измъкнал от мястото си, но сега бе зад гърба ми. Усетих нещо опряно в гърба ми. Беше пистолет!
- Това се отнася и за теб, кучи сине – изръмжах тихо през рамо, макар яката на плаща да ми пречеше да го видя. – Ако знаеше кой съм , нямаше дори да си помислиш, че това ще ти спаси задника от мен.
Той изглежда загуби инерция. На мен не ми трябваше повече. Обърнах се, така че само левия профил да се вижда, онзи с окото.
- Така... – изгледах го аз от високо и окото ми загоря по силно в мрака, - Къде е Кати?!
Той издаде някакъв хриплив звук и свали малкия револвер от бъбреците ми и въздъхна.
- Добре, де...

Колата, която изродът караше, беше малко по-добра от моята, но все пак си оставаше някак си буклучава, макар и добре подържана. Седях в нея със жезъла и рапирата на коленете си а онзи темерут караше, едва показвайки главата си над волана.
- Истината е, че улиците са опасно място. Никога не знаеш, кога ще ти потрябва някой да ти пази гърба във време като това.
- Това го знам – измърморих и уж случайно го посочих с върха на драконовия жезъл. – Разказвай нататък, ако обичаш.
Онзи се сви несъзнателно, но продължи да говори.
- Добре де, - той се размърда несигурно и стисна нервно волана.
- Демони набират сили – започна да нервничи той. –
Някой са силни, други – не. Но всеки иска парче от човешкия свят. Това го знаеш, де. Но Вече няколко години това става сериозна тенденция. Икой не смее да излезе на вън, никой не иска да знае какво става и вече става страшно...
- Хубаво – заявих студено и се наместих на седалката, - Та кой е голямата клечка сега?
- Ъ? – изсумтя онзи, нещо май се правеше на разсеян
- Питам кой е онзи говняр, дето те прати да тъси Кати?
И, естествено, той замъча като риба. Имаше два варианта. Или си мислеше, че няма да му опека главата във микровълнова фурна... или просто не знаеше кой командва парада. И в двата случая не исках да го изтезавам, особено докато той караше.
- Остава да е някой от семейството... Някой от синовете на Овъртоп, който не иска кати дори да помирише наследството... Всеки път когато чакам нещо грандиозно, се оказва че съм попаднал на долнопробна история. Малко е разочароващо.
Последните думи си ги казах повече на мен самия, за това предпочетох да продължа с глупостите. Сега обаче не мислех за това. Музиката, която бях сънувал се носеше над градчето като ангелски хор от един човек... някъде пееха а онзи афиш... беше само лош спомен. Сигурно точно сега докато си говорех с този дебил, Кати се изкачваше по стъпалата на местната опера, водена като хипнотизирана от красивата музика...
- Ей, честно ти казвам, не знам – опита се да се защити грозника с кривото око – Аз ти казвам истината. Не знам нищо – аз съм само един от слугите. На такива като мен не ми кават почти нищо...
- Хм... – проточих и му хвърлих един злобен поглед, без да обръщам глава към него.
Естествено че ще изпраска обичайното. „ аз не знам нищо, аз не съм ценен, пощади ме..”. Имах чувството, че такива и правят по калъп. Даже звучаха еднакво, като че са един и същи човек. След като видях първия такъв подляр, все едно че съм видял всичките.

Кати вървеше тихо през тъмната зала. Тези места ги наричаха фоайе. След като минеш през тях, идваше трапезарията, където възрастните пиеха алкохол и ядяха ордьоври през интермедиите. После имаше стълбища... Но Кати не се интересуваше от тях.
Красивата песен а обгръщаше като топло одеяло, толкова много тонове, толкова продължителни и едновремнно с това , някак ненатрапващи се. Сякаш беше не песен, а ромолене на поток в Ла Минор...
Кати стигна до вратите. Високи, позлатени, с две богато украсени крила. Толкова близо и едновременно с това толкова далеч. Като не спираше да крачи, момичето вече се протягаше към дръжката на вратата. Някакво необяснимо радостно чувство я изпълваше. Сякаш очакваше че утре е Коледа, сякаш вече идваше моментът да пристъпим в селения отвъд...
И Кати отвори вратата. Не сигурна тя чу какс е засилва песента. Как звукът буквално блика от вратата и как вибрира в стъпалата й. Тя притеснено пъхна глава вътре, сякаш беше малко момиче, което наднича в гардероба... и Я видя!
Очите й се разшириха и тя замръзна, преизспълнена от радост. На сцената, осветена от единствения работещ прожектор в залата, единствения източник на светлина в цялото помещение, стоеше с разперени от страни на тялото си ръце жена в красива бяла рокля. По раменете й се простираше красивата й, вълниста руса коса, като водопад от злато. Кати не издържа и по лицето и плъзна радостно изражение. Очите й грейнаха от радост... и не само те. Като във драма, един-единствен прожектор я обля в ярка светлина. Осветена от всякъде, Кати Лоуъл-Овъртоп хукна като че я гонеха. Тя се затича по пътеката между седалките. Макар да бяха празни, Кати не им обърна внимание. Тя тичаше. Тя тичаше към майка си. Толкова години, толкова скръб... и ето че отново са заедно. Красивият божествен глас на майка й я беше призовала тук. Момичето тичаше към майка си.
Без да обръща внимание на каквото и да било, тя скочи на сцената. С викове, започнали още на пътеката между местата за гости, Кати се покатери на сцената, препъвайки се, задъхвайки се за да се добере до любимият си човек. С вик „МАМО!” тя се хвърли и прегърна певицата през тънкия кръст и я притисна силно. Сълзите рукнаха на тънки струики по бузите й, докато вече плачеше, опряла чело в майчиния корем.
- О, мамо! – почти виеше от радост и облекчение момиченцето, - О, мамо, толкова одавна те търсех, толкова време... о мамоооо...
Тих, почти ангелски глас проговори над нея.
- Извинявай, Кати – мълвеше тихо тя, - няма да
направя нищо, което би те направила самотна отново. Тук съм, не плачи, Кати, тук съм...
Чифт нежни ръце обгърнаха глават на момиченцето и я притиснаха нежно в майчина прегрътка. Преизпълнена с радост, Кати вдигна глава нагоре и се усмихна лъчезарно:
- О, мамо, обещаваш ли?
И тогава радостта изчезна. Прожекторите изгаснаха, и всичко потъна в синкав, блед мрак, донякъде разсейван от няколкото светлини от гримьорните. Но онази светлина беше синкава и леденостудена, по-скоро правеща сенките още по-черни и плътни, едва ли не призрачни. Усмивката на Кати изченза, когато видя лицето на майка си. Ужас скова мускулите й и тя се втренчи в главата на раменете на красивото женско тяло.
- Обещавам, разбира се, глупачето ми – заговори нежният глас, който внезапно започна да изтънява и скрибуца, като изпъната жица на цигулка. – Защото няма да доживееш сутринта, за да се почувстваш самотна!
Декорът падна с ужасен трясък. От въжетата на реквизита, от всякъде, сякаш от самите сенки започнаха да изпълзяват ужасяващи, движещи се на силни тласъци и нервни помръдвания същества, чийто двожения напомняха насекоми. С невероятна скорост, те сякаш плуваха като акули към нея през мрака.
Ужасната зъбата и изцъклена глава на певицата се беше ухилила зловещо и сега, нежните ръце, се бяха превърнали в цели костеливи остриета, които се вдигнаха. Кати отстъпи назад, неспособна да се защити или да бяга. Беше в капан! Изпищя немощно, докато се опитваше да се проумее какво й се случваше... и сед това последва гръм. Чудовищен залп от мрак се плъзна наоколо, поглъщайки синкавата светлина. Демоните отстъпиха назад. Някаква невидима сила подхвана самата Кати и я накара да отстъпи назад също. Задъхана, и почти без живот в себе си, Кати видя само как завесите паднаха пред нея и скриха от очите й създанията там.