Най-големият Role Play Форум в България
Старинният замък на Артур. Da10
Добре дошли в All Serials!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга, аниме, манга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук Вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!


Join the forum, it's quick and easy

Най-големият Role Play Форум в България
Старинният замък на Артур. Da10
Добре дошли в All Serials!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга, аниме, манга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук Вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Най-големият Role Play Форум в България
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Здравей, страннико, добре дошъл в Мистик Айланд!


You are not connected. Please login or register

Най-големият Role Play Форум в България » Домовете на героите » Старинният замък на Артур.

Старинният замък на Артур.

Иди на страница : 1, 2  Next

Go down  Съобщение [Страница 1 от 2]

Артур.

Артур.
Един крал никога не забравя навиците си. Не можех да се огранича със обикновена къща или апартамент, затова се сдобих със замък. Като в доброто старо време. На външен вид замъкът беше красив. Намираше се на една от високите покрайнини на Мистик Таун, и благодарение на това се виждаше от почти целия град. Около него имаше доста зеленина, дървета, фонтанчета, градини и типичните малки лабиринти.



Старинният замък на Артур. 5053662c
Spoiler:

Джени

Джени
Заради цялото тичане из залата на партито по случай откриването на салона ми не ми беше останало време за Артур и много съжалявах. За мое щастие в края на вечерта, когато изпращах гостите си, той ми беше дал адреса си и се бяхме разбрали да го посетя. Днес беше деня!
Станах рано и изпих едно кафе. Минах през банята, изсуших косата си и облякох дънки, блуза и лилаво горнище. Косата си оставих пусната. Когато излязох вече беше обяд.
Старинният замък на Артур. 5580929i
Отне ми известно време да намеря къщата...или както се оказа ЗАМЪКА!!! Когато го видях ченето ми щеше да долепи земята. Бях изненадана. Очаквах къща, може би имение, но ЦЯл ИСТИИСКИ ЗАМЪК..това не го очаквах! Когато се опомних малко, отидох до вратата и започнах да се чудя как да съобщя за пристигането си. Едва ли тук имаше звънец... Видях две големи метални хълки на вратата и реших да опитам. Хванах едната и започнах да я удрям във вратата. Чу се сравнително силно, но като виждах размерите на замъка, нямах и представа дали Артур ще ме чуе. Просто се надявах за най-доброто.

Артур.

Артур.
Днес ми се очертаваше хубав ден. Понеже нямаше какво много да правя и не бях забравил, че днес щях да си имам гост. Надявах се само Джени да не ми върже тенекия или да се обърка и да не ми намери къщичката. Висях си по чехли някъде до преди обед, след което се стегнах в приличен вид и си обух обувки. Целият замък беше толкова пуст. Когато си го вземах не се бях замислил колко самотно щеше да ми е да живея сам вътре.
След малко усетих, че има жива душа наоколо и скоро на входните порти се почука. Минах стълбището на спринт и отворих вратата. Ох, толкова беше трудно без икономи....
Видях Джени в целия и блясък да седи малко несигурно пред вратата. Може би се беше шашнала от големината и стила на къщичката ми. Побързах да се усмихна лъчезарно.
- Здравей, влизай! - поканих я
Влязохме във малкото фоайе. Обърнах се към нея с усмивка. Помислих си, че всякакви добри маниери от типа на целуване на ръце, реверанси и т.н ще я притеснят, затова просто подадох ръката си напред, за да се здрависаме.
- Благодаря ти, че прие поканата ми!
Поведох я към всекидневната, но бях напълно сигурен, че няма да остане равнодушна към тронната зала, през която трябваше да минем първо.

Джени

Джени
След половин минута голямата врата се отвори, и от другата страна се появи Артур с лъчезарна усмивка на лицето. Той ме поздрави и покани да вляза. Усмихнах се колкото мога по-естествено, поздравих го и прекрачих прага.
Докато Артур затваряше вратата зад мен се огледах в помещението, където се бяхме озовали. Беше изискано и наистина кралско. Червеният цвят изразяваше много силно мощ, и макар, че лилавият цвят беше запазен като кралки, тъмночервеното в комбинация със златистото също беше с подобни качества. Оглеждах с интерес интериора.
Артур се обърна към мен и ми подаде ръка в жест да се здрависаме. Аз я поех и се усмихнах в отговор на казаното от него.
- Благодаря, че ме покани.
Артур веднага ме поведе из вътрешностите на замъка му, който беше доста голям. Минахме през голяма стая със червени стени и мебели, скулптури, златни рамки на огромните огледала и портрети и...това трон ли беше? ДА! Трон! До трона имаше и меч забит в камък..Екскалибур? Не, това бе беше възможно!?
Вървях по-бавно, за да мога да оглеждам хубаво. Затова и изостанах малко. За щастие не се изгубих, а бързо настигнах Артур, който вече беше в друга зала. Тя също беше огромна, просторна, но не празна и изискана. Определо Артур имаше вкус, който не много хора в днешно време имаха. Това ми хареса. Допадна ми и голямата камина до диваните.
- Тук е..величествено. - реших да споделя, защото той сигурно се чудеше какво мисля..или може би не.

Артур.

Артур.
Джени изглеждаше удивена от обстановката и това ми се понрави доста. Преминахме тронната зала доста бързо, не знам какво точно беше забелязала, защото вървях напред. Стигнахме най - накрая до всекидневната. Може би по - късно ако имаше желание щях да я разведа из целия замък.
- Настанявай се където ти хареса.
Аз на свой ред отидох до кухнята за да взема нещата, които бях приготвил.
Беше много...ама много...ама много странно...
...но аз носех табла със един чайник, отделно каничка с кафе, захар, мед, резени лимон и кифлички. Чувствах се леко неудобно, но в тези времена е знак на уважение да сервираш на гостите си. Опитах се да игнорирам гадното чувство и се насилих да изглеждам ведро.
След като поставих подноса на масата, седнах до Джени и почувствах по - ведро.
- Сипвай си каквото искаш. - подканих я
Знаех, че има нещо, което миналия път си премълча, но не смятах да я насилвам да ми казва каквото и да било. Да не споменаваме факта, че всъщност не се познавахме толкова добре.
- Искам да ти се извиня, че толкова закъснях с това. Много отдавна ти обещах да се срещнем - направих виновна физиономия.
- Как върви при теб? Имаш ли много клиенти след откриването?

Джени

Джени
Артур ми каза да се настаня където ми хареса. Забелязах, че камината е запалена, и макар че не ми беше студено, седнах на диванчето, което беше срещу нея.
Артур излезе от стаята и след малко се върна с отрупана табла. Той я остави пред нас и седна до мен. Усмихна ми се и ми предложи да си сипя каквото искам. Благодарих. В началото се зачудих кое какво е в чайниците, но по аромата успявах да се ориентирам. Сипах си чай и го подсладих с мед. Все пак сложих и едно лимонче в чашата. Започнах да разбърквам и се загледах в празната чаша на мъжа. След което го погледнах леко въпросително.
- Искам да ти се извиня, че толкова закъснях с това. Много отдавна ти обещах да се срещнем.
Той погледна виновно и аз побързах да го успокоя.
- Не се притеснявай. Сигурно си бил зает. А и нали сега имаме възможност. - усмихнх се.
Не знаех дали това ще помогне особено, но той побърза да ме пита как вървят нещата при мен и дали имам много клиенти след откриването.
Загледах се в пламъците, а през главата ми преминаха хиляди мисли. Не знаех как да му отговоря. Все още не бях сигурна какво изпитвам към него по-точно, бях объркана относно Кастър,..а бизнеса - и той не вървеше добре. Нямах много клиенти - почти никакви, последните си средства израходих за реновацията на салона и за партито и не можех да си позволя да живея в хотела повече. Беше изминало твърде много време от тогава. Не бях събрала достатъчно пари и за нов апартамент...
Върнах погледа си към него, защото бях мълчала твърде дълго. И все още не знаех как да отговоря. Но не биваше да оставям въпроса му така. От една страна исках да сподля, но от друга не бях сигурна дали е редно.
- Не както очаквах. - отговорих най-искрено колкото можех.

Артур.

Артур.
Тя се замисли за доста дълъг период от време и това не ми хареса. След това каза, че не е както го е очаквала.
- Съжалявам да чуя това. - намусих се
Вероятно имаше повече от един проблем. Бях станал много добър с преценяването и знаех прекрасно как изглеждат хората, които се измъчват само от един проблем и тези, които се терзаят от повече. И все пак нямаше да я карам да ми споделя на сила.
Сипах си кафе. Харесвах горчивината му и го преполових веднага.
От време на време поглеждах Джени. Тя беше първата, която посещава замъка, криещ много тайни от миналото ми. Повечето хора биха си помислили, че имам психична болест и се мисля за митологичен владетел. Имало е доста такива случаи между другото. Но аз не бях от тях. Може би ако тя видеше кръглата маса, меча и се сетеше за името ми щеше да навърже нещата. Да, тази тайна определено не искаше да стои пазена и аз имах нужда да я кажа поне на някой в този град.

Джени

Джени
Артур каза, че съжалява да го чуе. Усмихнах му се леко и с благодарност. Той не ме караше да му разказвам. Оставяше този избор на мен и аз го оценявах.
Преди много време си бях поставила целта да говоря с него поне за едно от нещата, които ме безпокоят. Беше минало твърда много време на мълчание и сега беше моментът. Просто не знаех как да започна темата.
Той си сипа кафе и започна да го пие, като го преполови. Аз през това време обмислях как да започна и довърша темата и като цяло как да проведа този разговор.
- Замъкът ти е огромен. Сам ли живееш? - реших да започна така.
Не знаех дали той ще разбере намека ми или ще трябва да го питам по-конкретно. Но този ден щеше да е важен. Предусещах го още от деня на партито.
Днес щях да изясня чувствата си. И да видя каква ще е връзката ми с Артур от днес за в бъдеще.

Артур.

Артур.
Помислих си, че ще трябва аз да нарушавам мълчанието, но тя ме попита дали живея сам и отбеляза, че замъка е огромен. Кимнах:
- Да. Не познавам много хора тук, а и предполагам са малко тези, които ще ми се навият да живеят с мен - усмихнах се
Всъщност аз бях доста капризен. Внимавах много с обкръжението си и не бих допуснал когото и да било. Всъщност Джени би била идеален кандидат, но не можех да я поканя просто така. Какво би си помислила, ако каня момиче ей така без причина? Едва ли щеше да е толкова положително. А и предпочитах първо да се опознаем още по - добре.
Не знаех как точно да подходя по въпроса. Ами каквото станеше....
- Джени. - тя ме изгледа любопитно
- Искам да знаеш, че си един от малкото ми...ако мога така да кажа...близки хора в този град. Затова искам да бъдем честни един с друг.
Говорех си точно по начина, по който говорех, когато управлявах.
- Аз...знам, че си вещица. При това не си от най - слабите. - забелязах, че е доста изненадана, то и оставаше да не е.
Реших да изчакам да видя какво ще каже и тогава да продължа. А може би вече и сама знаеше, че и аз не съм обикновен. Но дали щеше да свърже две и две? Това изглежда никой в града не беше успял да направи, въпреки че беше очевидно.

Джени

Джени
Артур потвърди предположението ми и обясни, че не познава много хора тук, и се съмнява да има много кандидати, които да искат да живеят с него. Кимнах и отпих от чая си. ЗАмислих се малко и за моето положение. Какво ли щях да правя?
Мъжът привлече вниманието ми, като заговори. Аз го гледах любопитно. Съвсем бях забравила, с каква цел го бях попитала първоначално за замъка. Изглежда той също имаше нещо да ми казва, защото звучеше сериозен и имах чувството, че е обмислял думите си.
- Искам да знаеш, че си един от малкото ми...ако мога така да кажа...близки хора в този град. Затова искам да бъдем честни един с друг.
След тези думи нямаше как да не се усмихна. Бях искрено поласкана от това, което ми беше казал, а и аз исках същото. Нали поради тази причина днес щях да разбера какви ще са взаимоотношенията ни! Но това не беше всичко, което Артур имаше да ми каже. Той продължи сякаш несигурно, но в същото време решително и целеустремено.
- Аз...знам, че си вещица. При това не си от най - слабите.
Тези думи ме хванаха неподготвена. Той знаеше? Е, да, не беше дължавна тайна..., а и доста хора и..нехора вече знаеха. Нямах за цел да го пазя в тайна, но избягвах да го споменавам. И все пак той беше разбрал. Но как? Може би беше усетил? Много същества го можеха, а аз отдавна усетих, че той не е обикновен мъж. Просто не знаех какво същество е. Може би е нещо, което не съм срещала до този момент.
- Не съм възнамерявала да го крия. Радвам, че вече знаеш. Но от кога? - попитах леко любопитно.
Всъщност ми беше любопитно и как. Какво същество беше, че да знае без да му е казано? Може би вампир от времето, когато е имало крале и замъци? Това би обяснило жилището му - огромен замък, интериора, който включва и трон и дори Екскалибур... Може би е фен на Кръглата маса и Крам А... Момент! Артур!
Точно, когато направих това откритие, момчето отново заговори.

Артур.

Артур.
Осъзнавам, че я бях прекъснал точно преди да ми каже нещо. Вероятно нещото, което искаше да ми каже последните пъти. Но ако имаше да ми казва нещо, нека бъде пред истинския мен. Въпреки изненадата си, тя ми говореше.
- Знам - усмихнах се. Нормално е да не обявиш на центъра на града, че си вещица.
- Още от първата минута, когато се запознахме. - признах си
В момента обмисляше нещата усърдно. Вероятно се чудеше и за други неща, но и се искаше да не ме пита директно.
- Не съм вампир. - това би било първото нещо, за което ще си помисли всеки, понеже вампирите са доста на брой.
- Според моята раса те са низши, но аз не ги мразя, защото и тяхната не е лесна. Дори съм срещал много мъдри вампири.
Не знаех точно как да започна, само знаех, че е дошъл момента да разкажа на някой от този град. Разбира се аз също не се криех, но повечето хора не ми обръщаха внимание, за да се досетят.
- Ако ти се слуша ще ти разкажа историята ми - усмихнах се.
- Но искам да ми обещаеш, че след това ще ми кажеш какво те мъчи! И това не можеш да скриеш от мен, знам, че нещо те притеснява!

Джени

Джени
Артур показа разбиране и отговори на въпроса ми. Според думите му, расата ми му е била ясна от първата ни среща на онова парти. Ако не бях възспряла потока, спомените щяха да нахлуят в главата ми като ураган. Но не беше момента за тях.
Вече знаех кой е, но не и какво е. Разбира се, расата му нямаше да промени мнението нито дори чувствата ми към него, но бях любопитна и го признавах. Исках да съм себе си, исках да се променя. Промяната става с малки крачки, и това беше една от тях. Дори и да имах чувството, че е цял скок.
Върнах се към размишленията си. Трябваше да се сетя за расата му. Както преди малко се бях досетила можеше да е вампир. Те бяха в изобилие в града ни, а и можеха да усещат вещиците.
- Не съм вампир. Според моята раса те са низши, но аз не ги мразя, защото и тяхната не е лесна. Дори съм срещал много мъдри вампири. - изведнъж каза Артур.
Погледнах го изненадана. Нима можеше да чете и мисли? Бях леко объркана. Но въпреки това просто се намръщих в опит да се концентрирам и продължих да мисля.
Погледнах към чашата си и я разклатих, а течността в нея заприлича на малък водовъртеж от чай. Замислих се за другите раси. Думите му щяха ли да ми помогнат? По-низши...Хмм, кой беше по-висш от вампирите? Демони, ангели, богове...
Артур реши да ме избави от мъките ми и предложи:
- Ако ти се слуша ще ти разкажа историята ми. - той се усмихна.
- Да, с удоволствие ще я чуя. Благодаря ти, че ще ми я разкажеш. - усмихнах се широко аз.
Наистина се радвах, че той ми има доверие. Това означаваше много за мен.
Преди да започне мъжът ме помоли да обещая, че след разказа му, ще споделя какво ме мъчи. Явно знаеше и за това. Притесних се, но знаех, че е време. Прехапах долната си устна, кимнах и отделих цялото си внимание на него и разказа му.

Артур.

Артур.
Докато говорех, тя все още обмисляше ситуацията. Расата ми беше доста силна и се надявах това да не и промени мнението за мен. Все пак ангелите не винаги бяха свързвани със добро, всъщност много същества ни смятаха за зли и надменно. Някои от нас наистина бяха зли и надменни.
Тя се съгласи да ме изслуша, както и да изпълни условието ми след това.
- Добре. - въздъхнах
- Аз съм от войните на Рая. Силата ми е малко над архангел. В един момент бях изпратен, за да стана крал на хората. Тогава заключих силите си и се превърнах в обикновен човек. Извадих един меч от скала и така доказах на хората, че съм този, когото са чакали. Управлявах хората мъдро, представих се брилянтно и станах толкова могъщ, че не ме записаха в историята, а в митовете - при спомените от славните ми дни, на лицето ми се беше появила усмивка
- Бях женен, имах верен приятел магьосник, ти ми напомняш на него. В една битка се предположи, че съм загинал, но аз бях отнесен на Авалон. Там спах дълго време и събирах сили, за да отключа способностите си. По - късно го направих, свикнах с промяната във времето ии...ето ме тук! Предполагам вече знаеш кой съм?
Повечето хора или биха се чокирали от цялата тази информация, или биха ми казали че съм луд, ако не им докажа.

Джени

Джени
След като се разбрахме, Артур въздъхна и започна да разказва историята си. Слушах го внимателно и обмислях всяка дума, която кажеше.
Още в самото начало той сподели, че е ангел. Това не ме изненада чак толкова, защото беше едно от създанията за които се бях досетила. А и някак му отиваше да е ангел.
Другото, което ми повери беше как е станал крал и е управлявал. Ваденето на Екскалибур е било доказателство за народа. Той е бил могъщ и справедлив крал, който е бил записан не в историята, а в митологията.
Мъжът сподели също, че е имал съпруга. А аз съм му напомняла на негов верен приятел - магьосник. Веднага се досетих за личностите, които споменаваше.
Всичко, което разказваше беше толкова интересно, че ме караше да искам да слушам още и още. Някак още от малка бях харесвала историите за рицари. И не си се представях като принцеса, както повечето момичета. Но не можех да спра да го слушам. Когато приключи дори малко се натъжих от този факт.
Умът ми беше в безпорядък. Вярно беше, че това е изключително необичайно, но в този град всеки беше такъв. Вече бях свикнала. Артур каза, че вече предполагам кой е. Аз кимнах и отвърнах:
- Крал Артур от Камелот! Запозната съм с историите за теб. - споделих му.
Беше някак невероятно, че стоя в присъствието на бивш крал. Някак ми стана неудобно и за държанието ми преди, но в крайна сметка той си оставаше същият Артур, с който се бях запознала на онова парти, същият Артур, чийто рожден ден планирах...Той не се беше променил, просто аз знаех повече за него. Усмихнах се широко.
- Благодаря ти, че сподели с мен.

Артур.

Артур.
Изслуша внимателно всичко, което казах, но накрая ми изглеждаше тъжна. Нима нещо не беше наред? После обаче се усмихна, и ми благодари, че съм и споделил.
- Аз ти благодаря, че ме изслуша. Ти си първата, на която го казвам. Надявам се, че ще ми простиш, че понякога може да се държа по - странно от нормален човек, но още не мога да се отърва от навиците си на крал. Въпреки че мина толкова много време...
Сега и при мен се прокрадна тъга. Обичах вниманието, обичах властта и всичко това ми липсваше сега. Трудно приемах факта, че сега съм като всички други. Сега нямаше такива монархии,освен в няколко държави. А аз със сигурност не исках да ставам подмолен политик. Ако някога стана, ще направя другите политици на нищо. Върнах вниманието си на Джени.
- Не забравяй обещанието си.
Не исках да ставам нахален, но пък исках да я отърва колкото се може по - бързо от това, което я мъчи. Щях да дам всичко от себе си, за да и помогна.

Джени

Джени
- Аз ти благодаря, че ме изслуша. Ти си първата, на която го казвам. Надявам се, че ще ми простиш, че понякога може да се държа по - странно от нормален човек, но още не мога да се отърва от навиците си на крал. Въпреки че мина толкова много време... - каза Артур.
Усмихнах се. Наистина оценявах факта, че той беше решил да сподели с мен това. Може би е нормално да се споделят истории от миналото, но това, което Артур ми беше споделил беше лично и бях щастлива, че ми и има доверие.
След кратко мълчание мъжът ми припомни обещанието ми. Кимнах кратко и отпих от чая си, докато измисля как да започна. Нямаше просто да изтърся "Мисля, че те харесвам" или нещо подобно.
Замислих се над думите му от по-рано. Беше казал, че съм един от малкото близки хора, които има. Той наистина означаваше много за мен. Но по какъв начин го възприемах? Като приятел, или може би малко повече от това? Или го чувствах като по-голям брат? На, не беше последното. Но не беше и първото. Не бях сигурна за второто. Ставаше объркващо. Затова се опитах да си представя бъдещето. Как го виждах в бъдещето ми...търсих известно време, представях си, ... и накрая го видях. Дали това беше отговора?
- Артур, от известно време...се опитвам да разгадая чувствата си. - започнах. - Развишлявах доста над тях и мисля, че започвам да достигам отговора малко по малко. Но би ми помогнало да ная как ме виждаш ти. - казах най-накрая леко притеснена и в очакване.
Беше ме страх. как щеше да възприеме всичко? Какво минава през главата му? Ами ако в този момент бях съсипала всъчко? Дали трябваше да се обаждам, или беше по-добре да си мълча?

Артур.

Артур.
Едно можех да кажа със сигурност - тя много се притесняваше от това, което иска да ми каже. Можех бегло да усещам чувствата на хората и това ми помагаше да разбера кога ме лъжат и кога не. Има си и положителни и отрицателни страни. Момичето започна да ми обяснява. Всъщност не каза нищо кой знае какво, но аз не съм тъп и успях да разбера какво се опитва да ми намекне. Замислих се дали не съм я предизвикал аз, защото съм свикнал да се държа по - така с дамите. Джени ме попита как я виждам аз. Можех да отговоря без колебание на въпроса и.
- Няма да те лъжа, ти си най - важната за мен в този град. Ти си тази, която бих се радвал да поканя да ми стане съквартирант, но ме е страх че ще го приемеш зле. Но не искам това да те подлъгва.
Аз самият не съм си и помислял за любов от не знам колко века. Мисля, че започнах да нямам доверие на жените. Това ме правеше духовно слаб, и не исках да си го призная на глас.
- Мисля, че имам нещо, което може би ще те успокои. Мога да усещам чувствата на хората. Това, което изпитваш към мен не е любов - усмихнах се горчиво
- Изпитваш някаква топлина и влечение. Тази топлина би могла да се превърне или в силно приятелство или в любов, но все още не е любов.
Усмихнах се, надявах се да не ме помисли за глупак, понеже и го казах така.

Джени

Джени
Изслушах думите на Артур внимателно. В началото останах изненадана от това, което каза. Когато спомена,че би могл да ме покани да съм му съквартирантка сърцето ми пропусна един удар. По някакъв странен начин бяхме достигнали и до другият ми проблем. Дали той не знаеше? Не! Нямаше от къде. На никой не бях казвала!
Мъжът продължи. Според уменията му, той можеше да усеща чувствата и каза, че това, което усещам към него не е любов. Нещо силно е, може да се превърне или в силно приятелство или в любов, но все още не е. След което се усмихна.
Той наистина беше силен. Можеше да усеща дори човешки емоции..като емпат? Замислих се над думите му. Тай като бяха близки до прозрението ми по-рано му повярвах.
- Благодаря ти. - казах му и се усмихнах. - Оценявам всичко, което ми каза.
Това беше добре. Сега вече имах някакъв ориентир относно чувствата си. Бях малко по-спокойна. Едно нещо беше изяснено, остана едно, което трябва да се реши.

Артур.

Артур.
Момичето успяваше да приеме всичко, което и кажа. Радвам се, че успяхме да поговорим за това, преди да съм и дал напразни надежди. Въпреки това, не исках да я загубя като приятел. Предпочитам да ме опознае още повече. Аз съвсем не съм идеален. Жената до мен трябва да е със наистина здрави нерви, и да е готова на много неща. Нашата раса се смята за перфектна, но и ние не сме перфектни. А и не мисля, че скоро ще намеря подходящата жена.
Джени се беше замислила за нещо. Не исках пак да се натрапвам и да я разпитвам какво има. Реших да я оставя да си помисли. Каквото и да става, можеше да ми сподели. Надявам се с времето да станем още по - близки приятели и да разбере, че на мен може да разчита.

Джени

Джени
В стаята настъпи мълчание предизвикано от дългите ми размишления. Когато осъзнах този факт се зачудих как отново да върна разговорливото настроение. Тогава ми хрумна нещо.
- По-късно ще ме разведеш ли из замъка ти? Толкова е голям и красив... - попитах Артур.
Наистина ми беше интересно да разгледам този огромен замък. Щеше да е чудесно да видя интериора, който Артур беше избрал. Дали така е изглеждал и замъкът му в Камелот?
Ако минем покрай същите зали като по-рано щях да го попитам и за меча. А дали сядаше на трона? В този момент си го представих като крал - с дрехите, маниерите, начинът на говорене, куртоазията...всичко.
Какво ли е било да живееш в онези времена. винаги съм се чудела и честно казано съм искала да опитам. Дали няма някаква магия за връщане във времето? Трябаше да проверя, защото бях твърде любопитна и честно казано звучеше наистина като опасна, глупава и забавна идея.
Пък и тя щеше да ме разсее от проблемите ми. Нямаше да се чудя какво да ям, за да пестя, как да намалям сметките и да се оправям с парите, за да мога да платя поредната нощ в хотела. Защо не си бях купила апартамент, когато имах възможност. Не! Няма да мисля за това сега.

Артур.

Артур.
След мълчанието тя предложи да я разведа из двореца. Съгласих се веднага.
- Разбира се. Кажи, когато си готова. А ако ти хареса, може да ми станеш съквартирант- засмях се
- Доста е самотно тук.
Доста пъти съм се замислял да си взема ли прислуга, но все нещо изниква. Замъка е доста голям, нужна му е поддръжка. Аз не бях хванат от гората, но не съм свикнал да търча със прахосмукачки или метли или нещо такова за чистене. Друг е въпроса, че нямам прахосмукачка...
Тези нови уреди съвсем ме объркват. Дългите години на Авалон не са ми се отразили добре. Пийнах още малко от кафето и се обърнах към момичето.
- Готова ли си да тръгваме?
Игнорирах вълните на притеснение, излъчващи се на талази от нея и се усмихнах. Може би една разходка из старинния ми замък щеше да я разсее.

Джени

Джени
Артур като че ли хареса идеята да ме разведе из замъка си. Каза ми да го предупредя, когато съм готова. Аз симвах в отговор, а той продължи. Отново спомена за това да съм му съквартирант, защото му е самотно. Той се беше засмял. Не можех да разбера дали говори сериозно или просто се шегува. Просто се засмях тихичко. Колко нелепо да си мисля, че наистина ще ме иска за съквартирант след това, което му казах днес.
Той отпи още малко от напитката си и ме попита дали съм готова да тръгваме. Аз доизпих течността в чашата и отговорих:
- Мм, да. - и се усмихнах.
Чувствах нетърпение да разгледам целия дом на мъжа. От друга страна това повече ме накара да приискам да реша проблема си с дома ми. Артур се усмихна и се изправи. Аз го последвах някъде из замък. Очаквах да видя много и интересни неща. Определено щеше да е забавно и да ме разсее от проблемите поне за малко.

Артур.

Артур.
След въпроса ми, тя ми да даде положителен отговор и аз се изправих. Тръгнах напред, а тя ме следваше. Бяхме минали през тронната зала, но аз бях като ракета и едва ли е огледала златните ми орнаменти както ми се иска. След около минута вече бяхме там. Замъка беше красив, но глухите ни стъпки, бяха единственото, което се чува и това създаваше чувства на празнота и самота.
- Това е тронната зала. Вероятно се питаш за какво ми е. - прокарах ръка през косите си
- Сантименталност! - усмихнах се лъчезарно и се спрях
- Това, което виждаш е истинско злато. Всичкото. Червеното и златното са кралски цветове. Вероятно си ги виждала по много филми. Тронът ми не е макет.
Направих няколко крачки и се спрях пред камъка с Екскалибур
- Той също е истински - загледах се с усмивка и любов към него.
Вероятно имаше някакви въпроси, затова реших да млъкна и да я оставя да попита.

Джени

Джени
Артур ме поведе обратно към мястото откъдето бяхме минали на идване. Вървяхме бавно - не бързахме, защото имахме още много време. Имах чувството, че стъпките ни оттекват - особено моите токове, които бяха като оглушителни удари.
Не мина много време и вече бяхме в стаята с трона и меча. Артур обяви, че това е Тронната му зала. Нямах възможност да я огледам добре първият път, когато минах от тук, затова сега и отделих повече внимание, каквото заслужава. Всичко беше наистина прекрасно. Всеки детайл допълваше този величествен разкош. Мъжът започна да отговаря на все още неизречените ми въпроси, което наистина ми хареса.
Първо спомена, че главната цел на залата е просто сантименталността на мъжа. Оказа се, че орнаментите са от истинско злато, което много ме изненада. Сигурно е било трудно да се сдобие с такъв интериор за дома си.
Артур обясни, че червеното и златното са кралски цветове. Бях чувала това. Той беше прав, наистина в много филми използваха тези цветове, за да покажат могъществото, благородността и мъдростта на кралете.
Още нещо, което ме озтави безмълвна беше факта, че тронът и мечът са оригиналните, а не имитации. Но как се бяха запазили толкова добре за всички тези години? Нима имаше намесена магия? Нови и нови въпроси бликаха в ума ми с всеки нов факт, който научавах.
Когато Артур гледаше замъка си и говореше за него очите му се изпълваха с нежност и любов, а една топла и мека усмивка озаряваше лицето му. Ето това се наричаше истински ангел.
Мъжът не каза нищо повече, но и не премина нататък. Предполагах, че ми дава възможност да задоволя поне малко любопитството си и аз веднага поех този шанс.
- Всичко изглежда невероятно. Но как успя да се сдобиеш с всичко това? Не беше ли трудно за намиране? Ами мечът и тронът? как са се запазили всички тези векове? - засмях се на огромното си любопитство.
Май трябваше да се сдържам малко повече за в бъдеще.

Артур.

Артур.
Харесваше ми да знам, че Джени е любопитна относно всичко това. Харесваше ми и да общувам със съвременните хора. Дано те успееха да ме откъснат от оковите на миналото.Това ще стане ако аз самият пожелая да бъда откъснат.
Момичето ми зададе няколко въпроса и аз се усмихнах заради проявеното любопитство.
- Беше си малко трудно, но аз не се отказвам лесно. Поне си заслужаваше.
Огледах се доволно още веднъж. Тя попита как мечът и тронът са се запазили толкова векове.
- Като за начало...това е Екскалибур. Времето не може да го победи. Беше ме чакал толкова време и отново е в състояние да чака да бъде използван. Разбира се сега е на много по - добри условия. Аз лично го забих в тази скала. И само аз мога да го извадя. Смятам да го използвам само ако е прекалено наложително.
Загледах се за момент във вещицата.
- Искаш ли да имаш честта да се опиташ да го извадиш? - тя май малко се изненада
- Напълно сериозен съм.
Докато тя реши дали иска или не, аз реших да и отговоря и за трона.
- А колкото до трона...той не е моят. Това е реставрираният трон на крал Утер Пендрагон. - присвих очи срещу трона
- Моят стана на руини заедно с цял Камелот.
Можех да и разкажа още доста неща, но първо изчаках да видя дали иска да се пробва срещу меча. Аз знаех какво ще стане, но исках да и дам шанса. Дори най - великата вещица или най - мощния архангел са неспособни да го извадят.

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 2]

Иди на страница : 1, 2  Next

Най-големият Role Play Форум в България » Домовете на героите » Старинният замък на Артур.

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите