Когато се обърна и видя брат си, по –скоро това в което се беше превърнал, смени своя собствен образ. Малфюрион беше постигнал всичко, което беше искал някога, а Илидан… Той беше се превърнал в точната противоположност на него. Вече нямаха нищо общо, и едновременно имаше толкова неща, които ги свързваха.
На това сбъркано и забравено място, той предпочете да изглежда като някой друг. Често се чувстваше недостоен в очите на народа си преди, но никога и в очите на брат си. Сега беше по-различно. Илидан беше силен, може би по-силен, от колкото брат му си представяше, а може би точно толкова, кой знае. Нещата, които беше направил за да постигне тази сила бяха по-грешни и по-страшни отколкото му се искаше да си признае. И ето го брат му, за когото най-грешното нещо, което е правил е да настъпи някой минзухар.
С човешкия образ, който беше избрал, изглеждаше хиляди пъти по- нищожен от брат си. Имаше вътрешното желание да се почувства така, точно както едно време, когато бяха млади. Не беше дошъл да го прибере обратно, тогава за какво беше дошъл? Какво можеше да му е необходимо? Може би беше се появило нещо, с което не можеше да се справи, но съдейки по начина, по който изглежда и способностите му, случая не беше такъв. В човешкия си образ, Илидан обходи целия покрив на храма, обичаше да седи тук, на това място. Тук беше по-сам от всякога, но и виждаше нещата най-ясно. Коментара за гостоприемството го накара да изкриви ъгълчетата на устните си в искрена усмивка. Та ако той не беше гостоприемен в мъртвешки изглеждащо място като това, кой друг? Най-мъртвия и забравен от всички мъртъвци е господар тук.
Знаеше, че ще бъде потърсен от него. Не се и съмняваше, но не предполагаше че ще бъде толкова скоро. Не беше подготвен, не беше изпитал достатъчно добре вкуса на свободата, не знаеше нищо за новия свят, не знаеше на какво е способен брат му… Всички тези неща бяха направили рационалното му мислене невъзможно. Вече имаше план как да разбере всички неща, които му трябваха за времето, в което се намираше сега, но Малфюрион го беше изпреварил. Винаги беше една стъпка пред другите.
- Мразиш ли ме? - Гласът на Малфюрион кънтеше в ушите му дълго време, отговорът обаче не излизаше от устат му. Въпросът го накара да спре да крачи наоколо. След няколко минути погледна брат си в очите, не със своите собствени, а с чуждите такива, като се надяваше че дори с тях, брат му ще почувства искреността на думите му.
- Не мога да те мразя. Ти си ми брат Малфюрион, каквото и да си сега, каквото и да съм аз сега, когато и да е през времето, аз няма да те мразя. Ако намразя теб, ще намразя и себе си. Ще намразя целия свят. – Погледна към нищото, някъде из небето, защото колкото и да беше силен, да търпи този поглед му беше непосилно. Отново се чувстваше като дете, което беше сбъркало. – Хората са интересни създания, да знаеш. Карат те да говориш и правиш неща, глупави неща… - Харесваше му да обвинява човеците за поведението си в момента. – Виждам, че си постигнал адски много, друиде. Не си си губил времето.
Социални
Лични съобщения