Боен клуб. И пред очите ми изникват образите на Едуард Нортън и Брат Пит.
Но всъщност началото е книгата. Книгата, която започнах да чета с много високи очаквания и все пак те не се оправдаха.
Защо ли?
Защото „Боен клуб” на Чък Паланюк задмина всякакви очаквания, представи и предварително изградени образи в главата ми. Страница след страница разказва за един свят, който се крие във всеки от нас, но малцина имаме смелостта да си го признаем. Цял живот живеем по правилата на някой друг. Борим се за ценности взети назаем от някой друг. Сбъдваме мечтите на някой друг.
И... „После попадаш в капана на хубавичкото си гнезденце и ставаш собственост на нещата, които едно време бяха твоя собственост.”
Какво става, когато погледнем отвъд материалните неща, когато стигнем дъното? Можем ли да спрем промяната в себе си? Докъде се простират собствените ни самозаблуди?
Всички си мислим, познаваме себе си, познаваме собствените си души, своите най-тъмни страни. Но дали това е така? Достатъчно искрени ли сме? Какво ставаме, когато затворим очи?
Всички тези въпроси изникнаха в мен след затварянето на последната страница на книгата. Тази книга, която ме заведе на една дълга разходка из най-тъмните, но и най-искрени кътчета на една човешка душа. Кътчета, които има във всеки от нас. И ме накара да се замисля как бих реагирала аз, ако реша да не съм вече притежание на своите вещи, да спра да живея нечий друг живот, да вярвам във взети назаем идеали…
„Едва когато си загубил всичко – казва Тайлър—си свободен да вършиш всичко.”
Но дали тогава ще е останало нещо, с което да се бориш или тогава си вече истинското си Аз, без маски и ненужни преструвки...
Но всъщност началото е книгата. Книгата, която започнах да чета с много високи очаквания и все пак те не се оправдаха.
Защо ли?
Защото „Боен клуб” на Чък Паланюк задмина всякакви очаквания, представи и предварително изградени образи в главата ми. Страница след страница разказва за един свят, който се крие във всеки от нас, но малцина имаме смелостта да си го признаем. Цял живот живеем по правилата на някой друг. Борим се за ценности взети назаем от някой друг. Сбъдваме мечтите на някой друг.
И... „После попадаш в капана на хубавичкото си гнезденце и ставаш собственост на нещата, които едно време бяха твоя собственост.”
Какво става, когато погледнем отвъд материалните неща, когато стигнем дъното? Можем ли да спрем промяната в себе си? Докъде се простират собствените ни самозаблуди?
Всички си мислим, познаваме себе си, познаваме собствените си души, своите най-тъмни страни. Но дали това е така? Достатъчно искрени ли сме? Какво ставаме, когато затворим очи?
Всички тези въпроси изникнаха в мен след затварянето на последната страница на книгата. Тази книга, която ме заведе на една дълга разходка из най-тъмните, но и най-искрени кътчета на една човешка душа. Кътчета, които има във всеки от нас. И ме накара да се замисля как бих реагирала аз, ако реша да не съм вече притежание на своите вещи, да спра да живея нечий друг живот, да вярвам във взети назаем идеали…
„Едва когато си загубил всичко – казва Тайлър—си свободен да вършиш всичко.”
Но дали тогава ще е останало нещо, с което да се бориш или тогава си вече истинското си Аз, без маски и ненужни преструвки...
Социални
Лични съобщения