Исках да се запозная с разказите на Баркър, защото и преди тях се бях срещала с рожба на негово създание - „Среднощен влак за месо“, филм на ужасите, който изтеглих, но не успях да довърша.
Въпреки филмовия ми провал, когато намерих в библиотеката на приятелка сборникът с разкази, мигом го поисках, защото реших, че трябва да се докосна до Баркър, да открия дълбочината му и някак да... вляза в тъмнината му.
Красиво, нали?
Бях чела предговора от автора, но го препрочетох. Напомни ми на сладкар, който разказва за рецептите на най-добрите си сладкиши. Като лакомо дете понечих да чета разказите и някак... не успях да ги осъзная. Доняякъде....
Ще спомена само 2 разказа, защото те ми харесаха най-много. Един от тях действително беше „Среднощен влак за месо“, първо, защото действително проумях идеята му. А вторият - „ В хълмовете, градовете“.
„Среднощен влак за месо“ не ме изплаши. Не ме ужаси. Той остави нещо в мен. Обичам да чета вечер, затова и не направих изключение, четейки го през нощта. Когато заспах осъзнах, че сънищата не само са свързани с това, което ни е направило последно впечатление, ами и могат да бъдат прозрачни, но страховити... подобно на съня на преводача, споменат в предговора преди думите на Баркър.
Новото винаги е по-добро. Жертвите. Кръвта. Защото старото, болното, може да оцелее само с месото на най-читавите, най-здравите. Толкова ми напомня на „То“, че докато го четях, си мислех само за каналния клоун и търсех паралели.
„В хълмовете, градовете“...
Странен . Но толкова покъртителен, красив, унищожителен и тъжен, че дори не усетих как го прочетох. Мислех си, че вероятно това не е произведение, което трябва да се чете на трезвено. Тишината ми се изпълни с картини, с чудовища, с великани... С жертви.
Това е особен разказ. Мисля си, че е борба на противоположностите. И отново Кинг ми се появявя услужливо, като за „Тъмната половина“, в която надвива или единия, или другия. И сега си мисля... на цената на какво?
Война без смисъл, но с история. Със значение. С реки от кръв.
Не мога да пренебрегна и останалите разкази. Мисля, че всеки ми хареса с нещо, било с атмосферата си, държа на това, или с картините- обожавам, когато описанията са толкова добри, че се „прожектират“ пред очите ми, дават ми мое мастило, с което да нарисувам историята, която съм прочела. Истината е, че когато започнах да пиша това ревю, бях в противоречие със себе си. Баркър е добър, но някак не събуди нещо зло, ужасно в мен, обещаното ми в анотацията. Ала ме накара да си спомня за любими произведения, да изградя връзки между неговите разкази и тях, както и да се потопя поне за малко в света, който той отключи за мен... на мой риск. Затова си мисля, че може би „Кървави книги“ все още не е за мен. Но има време...
Социални
Лични съобщения