Платото

Мцири вдигна глава. Високо над него бръмчеше джобен вертолет. Наричаха ги „бръмбар“, работеха със спирт. Човекът на бръмбара не се виждаше поради слънцето, което хвърляше лъчите си отвесно. Мцири засенчи очите си с ръка. Бръмбарът бавно се отдалечаваше.
Тогава Мцири се наведе и вдигна отново раницата, която беше свалил, за да си почине. Оставаха му още около хиляда метра височина, за да стигне платото. Добра височина. Пътеката се качваше стръмно нагоре. Някъде бе направо изсечена в скалата. Андезит. Една от най-древните породи. Около няколко ядра андезит се е образувала в течение на милиард години планетата Земя.
Мцири погледна небето. Погледна слънцето. Беше към десет часа сутринта, така че до дванадесет той сигурно щеше да изкачи платото. Край него почваше алпийската флора, започваха ручеи. Звънлива вода слизаше от ледника. Мцири пи от нея. Тя бе чиста, почти дестилирана.
Долу оставаше градът. Въпреки пречиствателните станции, които всумкваха въздух и го изпускаха пречистен и обогатен с кислород и озон, градът оставаше в полусянка. Огромните бетонни фасади грееха на слънцето, отразяваха го в голяма далечина, но и на техните блясъци лежеше една полутънка синкава мъглица. Казваха, че се образува от диханието на самите жители.
Планината бе над града. Започваше внезапно, неочаквано, без предпланини и се издигаше високо, почти отвесно, до четири хиляди метра височина. Там беше платото. Но планината не свършваше там. След платото започваше – сякаш втора планина, не така висока – един масив, който стигаше до три хиляди метра.
На този втори масив Мцири не се бе качвал. Човек трябваше да е трениран. Някои направо носеха и кислородни апарати, за да подхранват от време на време дробовете си. Но Мцири не обичаше изкуствените неща.
Разходките по платото той издържаше добре. Платото бе голямо. Трябваха два дни, за да се изброди. И той го бе минавал много пъти от единия до другия край.
Сега му бе трудно. Не се бе движил много време. Излизаше от затвора. Там бе прекарал четири години. Физическа работа – товареха и разтоварваха ръчно вагони, за да спестят електроенергия – това постоянно усилие, каквото е ходенето по стръмнина, го уморяваше.
Мцири попадна в затвора съвсем случайно. По време на прожекция в едно кино съседът му по стол постоянно и просташки коментираше филма. Мцири му каза
гневно да млъкне. Онзи млъкна, но след прожекцията го помъкна към полицията. Оказа се, че е от Надзора. На Надзора бе възложено всичко: общественото възпитание, нравите, поведението в дома и на улицата. Надзорът особено яростно наказваше Възражението. Според Надзора Мцири бе възразил. И Надзорът сам определи размера на наказанието му. Поради Надзора се бяха отказали от древната практика на съда.
В затвора Мцири прекара все пак не зле. Имаха телевизори и то от модерните, от тия, които излъчват изображенията вън от апарата. Героите на филмите
се движеха в затворническата килия, сядаха някъде около затворниците, пиеха джин с лед. Затворниците гледаха, седнали съвсем до тях.
Мцири чете и някои книги. Книги нямаше много. На населението се даваха книги само от последното половин столетие, само след Великата културна революция, която бе прочистила всички библиотеки от книгите на миналото.
Великият конвой, който оглави тази революция, бе стигнал до идеята, че с глупостта на миналото трябва да се свърши. Занапред могат да пишат само оторизирани от Великия конвой лица. Старата литература да се заключи в подходящи помещения и да се консултира също така само от оторизирани лица и то само във връзка с обществени затруднения, които биха възникнали.
Мцири не разбираше смисъла на всичко това. Защо се прави?
Той се радваше на деня, на слънцето, което възхождаше огромно над него, на въздуха, който трептеше над боровите дървета, на безкрайната дълбочина на небето. След четири години затвор пространствата го опияняваха и особено песните на дивите птици, които прехвърчаха над пътеката.

Мцири бързаше да излезе на платото и поради една друга причина. В дълбочината на платото бе построен нов хотел, където можеше да се преспи. Хотелът бе много деликатно направен, като една от характерните за пейзажа теренни форми. Върху неговия покрив бяха засадени храсти, хвойна и други. Мцири бе чел за това във вестниците и бе видял откриването на хотела по телевизията.
Представител на Великия конвой го бе открил. Великият конвой! Това бе станало преди петдесет години. Великият Конвой бе направил Великата културна революция. В центъра на града имаше паметник. Няколко души вървят и край тях на кон върви човек от Великия конвой. Човекът носеше сабя – дълъг нож, с който някога са убивали. До човека имаше надпис: „С теб съм до-
като съществува Човечеството“.
Мцири всеки ден минаваше край този паметник.
Кон той бе виждал само на паметник и на състезания. Коне имаше само за надбягвания. Някога, в безкрайната далечност на времето са яздили коне и така са преминавали пространствата. Не е ли смешно!
Пътеката стана небивало стръмна – той бе пред самото плато. Още половин час и Мцири стигна на върха. Пред него се просна безкрайната дълбочина на платото. От дясно се възвисяваше вторият връх – снежен в огромното небе. Под него, към края на платото, се редяха високи могили, подобни на египетските пирамиди. Но те не бяха направени от хора, бяха естествени.
Мцири отдъхна.
Тук беше мястото да направи първата си закуска.

Той извади от раницата си една кутия, в която имаше печено месо. Извади друга, в която имаше ситно нарязана салата. Поля допълнително салатата с оцет. И като отчупи от мекия хляб, заяде.
В краката му стоеше градът.
Той не бе нито щастлив, нито нещастен в този град. Щастлив не бе, защото Надзорът непрекъснато се занимаваше с него – от детските му години. Той се бе занимавал като ученик с биология, но Надзорът му забрани да се занимава с тази наука, защото поставяше непозволени въпроси и защото се съмняваше в мнения на академици.
После се увлече в гледане на стари филми – отпреди две и три столетия.
Филмите бяха добре подбрани. Опасните места в тях бяха изрязани и за да не се чувстват празнотите бяха прибавени нови епизоди със същите герои и изображения. За съвременната техника това не бе трудно. Никой не схващаше къде започват тези нови епизоди и всички бяха много доволни. Мцири единствен разбра кое е истинско във филма и кое – реставрация. И тогава му се
забрани да гледа стари филми.
Тогава останаха разходките в планината. Новите книги не бяха интересни. Повечето бяха написани от компютри по задание от академик. Може би тези книги бяха полезни – Мцири не спореше. Но просто те не го увличаха. И каква книга е книгата, която не увлича?
Природата оставаше. Той събираше камъни и минерали и се осведомяваше от други за тяхното наименование, разпространение и произход, тъй като на самия него бе запретено да чете минералогия. Някои хора му разказваха обстойно историите на гранитите, гнайсовете, на варовиците и шистите. Мцири слушаше захласнат.
Така че и в града той не беше щастлив.
Не беше и нещастен.
Градът някога, в края на последното хилядолетие, бе запазил нещо от своята история. Тия остатъци Надзорът и Великият конвой бяха унищожили напълно. От Великата културна революция насетне на историята се гледаше с огромна предпазливост. От нея идеха какви ли не примери и образци. От нея се връщаха за живот – за да довършат делото си – мъртвите.
В този град с унищожена история Мцири се бе чувствал щастлив – поне в определени минути. Когато вървеше по нощните улици, струваше му се, че чува
конски тропот – тропота на онези карети и файтони, които им показваха – много предпазливо – в училище. Струваше му се, че среща хора от други по-щастливи времена: мъже с високи цилиндри, жени с кринолини. Това бяха видения, които шестваха по улиците.
Мцири се вплиташе в тези видения и беше честит.
Все пак не можеше да се счита нещастен. Въпросът е да не влиза в противоречие с Надзора. На кино отиваше с известна предпазливост. Гледаше със страхопочитание триизмерните изображения, които, за щастие, оставаха в рамките на екрана. Защото при холографията на телевизията те шестваха в спалните помещения на зрителите. И се случваше някоя актриса от малкия екран да заспи на някой чужд креват. Тогава викаха специалисти по телетехника да я отстранят. В киното изображенията бяха ограничени. И Мцири сядаше винаги в края на реда – ако възникне някакво недоразумение – да избяга. Надзорът не обичаше и недоразумения.
Беше седнал на ръба на една огромна скала, която се спускаше отвесно хиляда метра. И размахваше краката си. Под него летяха птици, над него прехвъркаха птици. Той беше между небето и земята.
Какъв чудсен излет. Сигурно щеше да остане още дълго така, ако погледът му не бе паднал на огромната часовникова кула в града. Тя бе нова – показваше едновременно часовете на Земята, Луната, Марс и Венера.
Споменът за Времето го накара да скочи. Той имаше поне шест часа ход до новия хотел.
Така излезе на платото. Според телевизионното предаване до хотела водеше пътека, дебело настлана с пясък. Но никаква пътека не се виждаше. Впрочем от
нея нямаше нужда – посоката беше известна.
Мцири пое по познатата посока.
Времето бе удивително. Летяха високи и бързи облаци, които хвърляха бързо летящи сенки над тревите на платото. Блестяха снопове лъчи, величествено се
издигаше белият от снегове масив.
– Когато човек гледа природата – помисли Мцири, – той наистина може да се излъже, че тази земя е обетована за него.
Подпираше се на бастуна си, не защото имаше нужда, а ей така, за туристически шик. И все повече напредваше в дълбочината. Сега, обърнеше ли се и назад,
виждаше само плато, само треви. И бяха останали той, тревите, планината и слънцето.
Беше делничен ден – Мцири ползваше отпуска – и затова туристи не се срещаха. Беше самотен, мамеше го дълбочината. В нея и отново в нея той нахлуваше като в чужд дом с чувството, че не е искан – тази природа бе достатъчна сама на себе си. Открай време тя не обичаше нахалниците.
Минаха около пет часа, слънцето превали зенита. След още два часа то щеше да изчезне зад масива и щеше предварително и неочаквано да се стъмни.
Мцири седна на тревата и направи втората си закуска: отново печено месо, отново с обилна салата. Той се хранеше добре.
Сега вече хотелът трябваше да се появи. Пое с решителна стъпка на запад. И както ходеше, внезапно видя една голяма купчина пясък. Някакъв човек – съвсем дребна фигурка – стоеше пред купчината. Все пак човек. Мцири усили хода си.
Когато се приближи, човекът стана и го поздрави:
– Добър ден, къде така самотно през платото?
– Търся новия хотел, имам намерение да пренощувам.
– Хотел ли? – каза човекът. – Значи хотел?
– Защо? Странно ли е?
– Не е странно, но хотел няма. Ти си повярвал на телевизията. Единствен. Работата стана така. Аз докарах с голям транспортен камион тази купчина пясък. И отчетох това в дирекцията. А там отчели поставянето на основите. В района отчели поставянето на покрива. В центъра се престарали и отчели завършването и откриването на сградата. Няма нищо, освен тази купчина пясък.

Мцири наистина се бе подвел. И той знаеше за тези трикове на модерната техника. Вземат един проект, развият го холографски, населят го с фигури, заети от илюстрованите журнали и го представят като завършен и открит.
Мцири тикна шапката на тила си. И свирна с уста.
Човекът бе добър, възрастен човек. Носеше широкопола бяла шапка и гащеризон от някаква дебела материя.
– Ако искаш – каза, – можеш да пренощуваш при мен. Имам палатка.
– Благодаря – рече Мцири. – Аз си нося шлафзака. Ще преспя нейде на платото.
– Ако чуеш да вият вълци, не се бой. Ей там, горе, на онова било, ги хранят. Всеки ден им носят месо с вертолет. Така че не са гладни и не нападат.
– И аз знам тъй. Така че остани си в твоята палатка. Благодаря ти. Но трябва да вървя.
Зовеше го пространството – властно и тиранично, влечеше го самотата. След четири години затвор самотата никога не стига и никога не е достатъчен
просторът.
Затова той крачеше изпълнен с решителност, сякаш бе тръгнал нещо си да осъществява. И остави далече зад себе си купчината пясък и човека с гащеризона.

От облаците падаха бавни и плътни сенки. Още един час и слънцето ще се скрие зад масива. Тогава той ще отвори шлафзака си.
В този миг викът се чу. Викът идваше от ония особени могили като четириъгълни пирамиди, някои от които се извисяваха стотина метра нагоре.
Мцири се вгледа. Могилите бяха далече и ако някой нададеше вик от тях, този вик не би могъл да стигне до него.
Викът се повтори. Вдигна поглед и се загледа в могилата. И му се стори, че нейде в нейното подножие някаква човешка фигура размахва ръка.
Викът се потрети.
Когато вдигна глава, видя, че към него бързаше някакъв човек – беше на около двеста-триста метра. И като вдигна пак глава, видя човекът на петдесет метра
пред себе си. Този човек се бе движил с дяволска бързина.
– Добър ден, добър ден – заговори бързо човекът.
Беше възрастен, с къса бяла брада, носеше шапка с перо, каквито отдавна не носи никой, къси гащи от кожа, които също тъй бяха неизвестни на Мцири.
– Добър ден.
– Видях самотен човек в платото. Самотен съм и аз. Дяволски съм самотен. И рекох, ей, рекох си, аз тогова ще го сваря и ние ще продължим целия си път от тук насетне двама. Много бързах.
– Да продължим – каза недоволно Мцири, – наистина не очаквах да срещна някого.
Той погледна могилите в далечината и каза:
– Невероятно е, че извървя това разстояние за минути. Да не си сътезател?
– В далечината на моята младост, да. Тогава се състезавахме с едного. Не в тичане. В друго се състезавахме, но аз изгубих.
– Все пак, запазил си сили и умения.
– Запазил съм, запазил.
Те продължиха бавно на запад. Нямаше смисъл да бързат. Още половин час и щеше да започне да се стъмва. А щяха да спят под открито небе.
– Как се казваш? – запита старецът.
– Мцири.
– Какво е това име?
– Когато са ме кръщавали, все още са можели да се използват литературните енциклопедии. Това е име на някакъв човек, за когото пише в една поема.
– Каква поема? – попита сърдито старият турист.
– Не знаете ли? Това е нещо писано в стих, както е при песните, но по-дълго. Сега е забранено да се пишат поеми.
– Значи така – каза кисело старецът, – ти идваш от някаква песен. А пък дявол знае откъде идвам аз.
– Защо? Вие сам не знаете ли?
– Времето е по-дълго от пространството и се навива около него. Като почна да си мисля, не си спомням.
– Но все отнякъде идвате. А как е името ви?
Като направи сърдита гримаса, старият турист каза:
– Седеф.
– Че това е материал, това не е име.
– И аз мисля така. Но знаеш ли какво? Утре името ще стане материал, а материалът – прозвище. На някого ще казват Каменния.
– Тук има скрита мъдрост, която е по-високо от мен – каза Мцири. – Но аз съм скромен млад човек и се примирявам с чуждото превъзходство.
Тогава старецът се спря.
– Това е непростима грешка – каза. – Непростима.
И продължи да ходи недоволен.
Мцири не посмя да попита за обяснение. Заради Надзора той бе свикнал да не противоречи, да не пита и да оставя повечето от нещата необяснени.
Голяма черна птица преряза въздуха пред тях.
– По-висока мъдрост от човешката няма – каза той и спря.
– Наистина ли? – Мцири се учуди. – Това е много хубаво, но дали е истина?
– Какво те кара да се съмняваш?
– Цялата огромна природа около мен изглежда изпълнена с някакво намерение. И може би има някакво намерение в кръговрата на планетите и звездите, които са така странно балансирани. Чрез своите сили на отблъскване и притегляне строят една нематериална apxитектура.
– Е, добре де, кой го схваща това?
– Човекът?
– Тогава е ясно, че той има мъдростта.
– Извинете, не значи ли това, че той вижда една мъдрост в природата?
Старецът избуботи:
– На вас, хората, никога няма да ви дойде ума в главата.
Мцири огледа стъмняващото се небе:
– Не е ли време да отседнем?
Старецът също погледна небето.
– Време е – каза и започна да сваля огромната си раница.
Те извадиха шлафзоковете си и ги постлаха. Мцири извади дебел вълнен пуловер за през нощта. Извади и своя туристически спиртник. Сложи малко твърд спирт и го запали с известно затруднение. На три хиляди метра
кислородът е вече малко.Но пламнаха сини пламъчета и затанцуваха. След малко кафето кипна. Мцири го разля в две сгъваеми туристически чашки.
Те седяха край угасения примус и пиеха кафето си.
Слънцето внезапно мина над ръба на планинския масив и земята потъна в мрак. Но тогава тържествено се подаде лунният рог на запад. И неговата жълта, зла-
тиста светлина странно оживи тревите.
– Единият залезе, другият се яви! – каза Седеф. – И така ще бъде винаги.
– Единият залезе, другият се яви!
– Какви хора са родителите ти?
– Нямам родители.Майка ми е умряла при раждането ми, а баща ми никога не се е обадил. Пораснах в казарма за деца.
– Хе-хе – каза Седеф, – човек трябва да свиква със злото и дори да го обикне. Злото, това е голяма работа.
– Не съм мислил – каза Мцири.
– Помисли – каза Седеф.
Те влезнаха в чувалите си. Мцири гледаше жълтата светлина на луната, радваше се на златната повърхност на тревите. Седеф вече спеше, като издаваше от време на време остро старческо хъркане.
Що за човек беше Седеф? Мцири не го попита за нищо. Сигурно самотник някакъв, пенсионер, който прекарва времето си в скитания по планината?
Мцири заспа и няколко пъти му се стори, че някой ходи около него. Поиска да се събуди, но клепките му бяха като залепени. Чуваше някаква странна музика от инструменти в ниския регистър, туби и контрабаси може би, които му късаха нервите. Точно за да се освободи от тази музика искаше да се събуди, но потъваше отново главоломно в съня.
Сънува две жени, които се караха:
– Мадлен, какво си направила?
– Той толкова иска, аз как да му откажа?
Разбра, че едната жена е бременна от някого. Но какво го интересуваше тази Мадлен? И нейните истории?
И защо сънува нея, непознатата? Той се усмихна в съня си. Сънища!

Събуди го слънцето, огнено. Седеф беше станал и в момента правеше гимнастика. Тичаше и скачаше. Той се засилваше почти невероятно и скачаше колкото никой друг не би могъл. Вероятно два пъти над своя ръст. При това – с шапката и с брадичката си – изглеждаше съвсем необикновен.
– Дали не е луд? – помисли Мцири.
Усмихвайки се, Мцири постави твърд спирт в спиртника и стопли вода. Насапуниса се да се бръсне. И тук, в планината, той не изоставяше добрите си навици.
Докато се бръснеше не обръщаше внимание на странната гимнастика на Седеф.
Като се избръсна отиде до широкия поток, който течеше наблизо, и хубаво изми ръцете, врата си, рамената си със студена вода. Това ободрява. Върна се и започна да разлива чая в двете туристически чаши. Седеф изпи своя съвсем горещ, чудно как не се изпопари. И само след това започна да яде от своите провизии някаква консерва.
Мцири не ядеше месо сутрин. С чая той изяде голямо парче сирене и един хубав резен хляб. Закуската му бе вкусна, той бе доволен. Край него нямаше нищо – нито едно дърво по огромното плато.
Над него бе само младият усмихнат ден.
Но в главата му се въртеше странно репликата от нощта:
– Мадлен, какво си направила?
– Нещо си сънувал – каза Седеф, като се усмихна дяволито.
– Много неразбран сън. – И Мцири разказа съня си.
– Защо неразбран? Много е разбран дори. Ти си сънувал греха. Грехът е сладък.
– Какво му е сладкото на греха?
– Ах, всичко – каза Седеф. – Да вдигнеш полата на една хубава мома, не за да ти стане жена, а ей така, за прекарване на времето. Хубаво да й разтвориш бедрата. Бедрата й са яки и живи. А там, между тях, ти потъваш в самото блаженство. Е, можеш да оставиш едно дете на момата, но това си е нейна работа. Такъв е бил твоят случай. Ти, Мцири, си дете на удоволствието и на греха, и трябва да останеш каквото си.
– Но майка ми умря...
– Това е станало случайно. Можела е и да остане жива.
Мцири се замисли. Той не знаеше как се е казвала майка му. Името й бяха загубили нейде в протоколите си.
И никога не поискаха да направят справка. Надзорът не обичаше да го безпокоят.
Не, той не бе сънувал майка си, това бе сигурно.Но е видял в съня си някаква жена. А може би действително и самия грях, както казваше Седеф.
– Още като те видях, разбрах, че си син на удоволствието и греха. И за това слязох при тебе. Като се върнеш в града, трябва да го знаеш. И трябва да живе-
еш заради удоволствието.
– Това са странни въпроси – каза Мцири, – никога не съм мислил по тях.

Те тръгнаха по платото. Мълчаха и вървяха ожесточено. Седеф наложи тоя ход. С остра брадичка, устремен напред, към нищото, налудничав – тъй се стори той на Мцири, който го виждаше в профил.
След един час бърз ход Мцири се умори:
– Чакайте – каза той, – защо е това надбягване?
– Нямам време – каза Седеф, – нямам време.
– За къде сте се забързали? Тук е планина.
– Дела имам – каза Седеф, – много дела. Винаги съм много зает, вечно зает, вечно зает – той почти се оплакваше.
Мцири седна на една пейка край пътеката. В платото на всеки един-два километра имаше по една пейка за туристите. Седна да си отдъхне. И гледаше засмян Седеф, който остана да крачи нагоре-надолу с късата си прошарена брада, остър профил и голи колене.
– Защо не поседнете?
– Винаги съм бил деен.
Седеф нервно вървеше насам-натам, подпираше се на бастуна си, за да се обърне.
– Забравих да ви питам. Вие каква професия имате? Или сте имал?
Седеф се спря:
– Хe-xe – каза, – добра професия, строител на светове. Но се скарахме със съдружника. Така че съм пенсионер вече няколко хиляди години. Но си измислих друга работа.
– Каква друга?
– Хе! Каква? Ами, работа. А всяка работа, да ти кажа аз, е опасна. Във всяка работа нейде на дъното стои коренчето на злото. При всяка работа това коренче може да избуи.
– Вие все за злото говорите – каза отегчено Мцири. – Кажете нещо и за доброто.
Лицето на Седеф се сви в гримаса.
– Всекиму своята работа – каза кисело. – Едни мислят така, други иначе. Но помни съня си, момата, на която можеш да запретнеш полата и да видиш чудеса.
Мцири се смееше. Седеф явно бе сексманиак. Мцири не бе въздържател в секса. Приказките за момата, на която можеш да запретнеш полите и да видиш чудеса, му бяха приятни. И той го бе правил. И той бе виждал чудеса.
Седеф се ядоса:
– Защо се смееш? – и заплашително пристъпи към него.
Мцири инстиктивно зае гард, беше играл малко бокс.
Това се хареса на Седеф. Той настъпи и даде няколко предизвикателни удара във въздуха. При това разкри лицето си. Повече с инстинкта на боксьора Мцири замахна и го уцели. Тогава Седеф нещо изръмжа. И нанесе първия си прав.
От удара Мцири бе понесен като топка във въздуха.
И тъкмо слизаше малко нещо плавно на земята, Седеф го уцели отново и Мцири полетя отново нагоре. Той отново слизаше леко, почти като перце, когато оня го
перна пак. И така Седеф си играеше с Мцири. Подхвърляше го като топка във въздуха. Сигурно бе някакъв много подготвен боксьор.
На Седеф му омръзна да си играе с Мцири и го остави да седне на земята. Мцири бе замаян, но пак се смееше:
– Каква е тая твоя дяволска способност?
Седеф се усмихваше доволен.
– Спомен от младини. Някога умеех какви ли не работи. Хайде сега, ще вървим ли? Аз бързам, винаги бързам.
Мцири се смееше. На него му беше приятно тук, на пейката, на слънцето. Не искаше да върви, искаше да се опиянява от простора на платото, от загадъчните
форми на терена, които приличаха на пирамиди там в дъното.
Седеф стана нетърпелив:
– Ще вървим ли?
– Вървете вие – махна с ръка Мцири, – аз оставам тук.
И той се просна по гръб на пейката.
Тогава Седеф махна с ръка и тръгна. Понесе се. Мцири видя подметките на обувките му. Седеф викаше нещо, отдалечаваше се. Много бързо се отдалечаваше. И на Мцири се стори, че го вижда кък бързо се качва по една от тия особени могили, което, разбира се, бе невъзможно – те бяха така далече.