Един скептик на средна възраст

Никога не съм предполагал, че ще напиша книга за тялото. Още по-малко за моето тяло. Толкова е недискретно. Но пък и никога не съм очаквал да се разболея по този загадъчен, влудяващ начин. Преди всичко, никога не ми е хрумвало, че болестта може да постави под въпрос изначалните ми убеждения и да ме принуди да преосмисля първостепенната роля, която винаги съм отдавал на езика и живота на ума. Писането, електронните съобщения, чатенето, блоговете – съвременният ум изпива плътта. До това заключение ме доведе болестта ми. Превърнали сме се в мозъчни вампири и се храним със собствената си живителна кръв. Дори във фитнес салона или докато тичаме в парка, животът ни те¬че в главата за сметка на тялото.
Нямах желание да разказвам на никого за моето заболяване, какво остава да пиша за него. Ставаше дума точно за онези болки и унижения, за които човек отрано се научава да не говори. Достатъчно е да погледнете какви термини използва медицината – черва, фекалии, уретра, пикочен мехур, сфинктер, простата – за да се досетите, че такива думи не се говорят пред публика. Ни¬кой не би искал да ги слуша. Моят план, като на всички останали, беше да се уповавам на докторите и да се преструвам, че нищо не се случва.
От друга страна, това е действителността, а в моя случай имаше и една друга щастлива истина: точно когато медицина¬та се беше отказала от мен и аз от нея, когато се почувствах в капана на доживотната присъда на хроничната болка, някой ми предложи необичаен път за избавление: стой неподвижно, каза ми той, и дишай. Аз седях неподвижно и дишах. Отначало упражнението ми изглеждаше много трудно, болезнено и безрезултатно. Накрая обаче се оказа толкова вълнуващо и преобразяващо във физически и душевен смисъл, че започнах да гледам на болестта като на късмет. Ако не бях такъв върл скептик, щях да кажа, че ми е била изпратена свише, за да променя начина си на живот. Във всеки случай историята се превърна в твърде занимателна загадка, за да остане неразказана.
Мисля, че накрая всичко опира до разминаването между съществата, които представляваме, и начина, по който живеем. Аз израснах в семейство на англикански евангелисти, при това солидни британци от средната класа. Още от детска възраст ни се внушаваше най-вече чувство за целеустременост и упори¬тост. Отдавна вече се знаеше всичко за света, така че правилната линия на поведение беше очевидна. Трябва да спасим душа¬та си, да се представяме добре в училище, да следваме в университет и да си намерим добра работа. Освен това да се оженим и да имаме деца, които да споделят същите цели и да живеят като нас. Дори пеенето имаше определена цел: да слави Бога. В игрите си бяхме войници, които се избиваха в името на добра кауза. А когато спортувахме трябваше, разбира се, да побеждаваме.
Междувременно телата ни бяха „съдовете“, предназначени да се справят с всички тези належащи задачи. Звучеше ни малко объркващо, защото „съдът“ можеше да бъде кораб или кана за вода, но при всички положения беше полезен дотолкова, доколкото приемаше в себе си нещо друго: в случая, християнската душа, среднокласовия Аз. Тялото нямаше цел или идентичност само по себе си. На мъртвите им е по-добре без него, но по причини, кои¬то не ни се изясняваха, Бог искаше да носим бремето му, толкова дълго, колкото сме в състояние. Може би целта беше да пречистим душата, да облагородим Аза, също както някои хора откри¬ват някаква добродетел във вкопчването в стара кола. Тялото беше необходима пречка по пътя към успеха и рая.
Това може би ви звучи като карикатура. Но то напълно съответстваше на часовете по биология в училище, в които просто ни казваха колко сложен и непонятен е този плътски съд, поради което е най-добре да го оставим на специалистите. Дори и днес срещам малко хора, които идентифицират Аза и плътта. Повечето имат по-привлекателна представа за радостите и удоволствията, които животът предлага: секс, хапване, музика, пиячка. Иначе всички еднакво се стремят да доказват своята гледна точка, да развиват кариерата си и да се подготвят за деня, в който прогнилият съд ще протече. В общи линии, правенето погубва съществуването ни, както шумът поглъща тишината.
До този момент съм написал двадесет книги, с тази стават двадесет и една. Може и да съм се отърсил от религията на родителите си, но не и от неумолимата целеустременост, на коя¬то са ме научили, тази опияняваща смесица от благочестие и амбиция. Подобно на баща ми, и аз живеех с магията на думите. Той четеше Библията и пишеше проповедите си. Казваше на хората кое е истина и как трябва да се държат – ритмично, убедително, с типичния за политиците и авторите на поучителни рубрики маниер – като човек, който знае всичко и е абсолютно сигурен в себе си. Моите романи имаха тъкмо обратната насоченост: внушаваха колко загадъчно е всичко, колко пристрастна е всяка гледна точка, колко смешно изгубени сме ние. Но и това е вид поучение. Истината е, че в момента, в който човек заговори с думи, той започва дебат, принуждава се да заеме позиция, потвърждава или опровергава казаното преди него. Нищо, кое¬то изричаме, не е изолирано и не се намира изцяло в настояще¬то; то се корени в миналото и пуска филизи към бъдещето. Когато се разгорещим, отстояваме мнението си, държим на твърденията си, преставаме да забелязваме дъха на устните, напрежението на пръстите, натиска на земята под краката, тиктакането на времето в кръвта. Никой от почитателите на баща ми не обръщаше внимание на стиснатите му зъби, на треперещата ръка, с която вдигаше микрофона или чашата, на усилие¬то, което му струваше непрестанно да утвърждава две хилядолетия вяра, да вдъхва увереност на съмняващите се, да намира изкусни аргументи, за да обори адвокатите на дявола. Когато се замисля за рака и смъртта му (той беше на шестдесет, а аз на двадесет и пет), откривам в тях нещо неизбежно. Вечно пренебрегваният плътски съд се беше пропукал от напрежението. По¬някога ми се струва, че именно изобретяването на езика е положило началото на тази чудата битка между ума и тялото.
Скоро след погребението на татко напуснах Англия и заминах за Италия, където живея и сега. Илюзията за бягство беше утешителна. Друг език ме увлече в други дебати. Работех ли, работех. Пишех, превеждах, преподавах. Като последна назад обаче, виждам, че така и не се отклонявах от първоначалния проект, не поглеждах нито наляво, нито надясно, оставах винаги верен на родителската обсебеност от призванието. Помня, че веднъж, още по времето на писаните на ръка писма, брат ми отбеляза: „Почеркът ти изобщо не се е променил“. Беше прав. Той все още е същият: яростно наклонен към нещо извън страницата, към някаква далечна цел.
И тогава, в неопределен момент, малко след като навърших четири¬десет, се появиха симптомите – болките, неудобствата, притесненията, гневът. Нима вървях по пътя на баща ми? Но нека не изпреварвам разказа. Достатъчно е да кажа, че решавайки да напиша тази книга, аз реших да споделя, често в неприятни детайли, всички онези неща, които старателно избягвах да споменавам години наред. Ако случило¬то се беше въпрос само на диагноза, на нетърпеливото желание на един куп доктори да ме срежат и на лекарство, предложено от други, което за минутка ще ме оправи, въобще нямаше да си правя труда да пиша за него. Както и ако се беше оказало, че всички с шепа хапчета и няколко сеанса на дивана на психотерапевта.
Не, ставаше дума за нещо далеч по-сложно и интересно, и без да преувеличавам – лично за мен, удивително. Когато ми бе посочен пътят към здравето, аз наистина с удивление установих, че всъщност не знам нищичко за тялото, за неговите ресурси, за единството му със съзнанието, за самия мен. И ако в тази книга, може би напомняща на здравен справочник или наръчник за само¬помощ, читателят открие размишления за Д. Х. Лорънс и Томас Харди, Веласкес и Магрит, Ганди и Мусолини, Италия като противопоставеност на Англия, Иисус и Буда, лечението с вяра и рафтинга, то е защото болестта не е само симптоми, диагноза и лечение, а елемент от едно цяло, което няма отделни части.

„Много добре, но в коя категория бихте искали да поставим книгата ви?“ – пита библиотекарят. – „Грижи за здравето, психология, ню ейдж, биография, критика?“ Автоматичната ми реакция е възмущение: нали точно за този проблем пиша! Редукционизъм, поставяне на етикети. Като помисля пак обаче, съм при¬нуден да призная, че ако не категоризираме нещата, никога няма да намираме това, което ни трябва. Не съм сигурен. Не мога да преценя. Накрая ми хрумва, че поне с книгите най-хубавото преживяване е не когато намираме каквото търсим, а когато ни се открие нещо съвсем различно, което ни изненадва и ни отвежда в непознати земи. „Сложете я там, където са истинските истории“, отговарям аз. Само историите могат да съберат света по най-неочакван начин.