[You must be registered and logged in to see this image.]
Сънувах. Отново!
Алеята, по която тичах, беше прекалено мрачна и дълга за която и да било реалност, ето защо бях сигурен, че е сън. А и допреди малко бях в леглото си, нямаше как да съм отишъл никъде, освен ако не ходех насън, което бе малко вероятно. Всяка моя стъпка отекваше шумно в стените, които бяха изградени от странна смесица от камъни, покрити с миди и черупки. В далечината чувах прибоя на океана и във въздуха се носеше приятната му солена миризма. Усещах остра болка отдясно при хълбока и дишах трудно, но въпреки това не спрях да тичам. Все напред.
Внезапно картината се смени. Вече не тичах по тясната калдъръмена уличка, а сякаш се бях пренесъл през магически портал на обширна поляна, чийто край се сливаше с потайното небе.
Тревата се люшкаше под краката ми и ме гъделичкаше. Малко ми напомняше за безкрайното мастилено-синьо нощно море. Луната, кралицата на нощта, грееше с цялата си прелест и осветяваше тази странна картина, а аз се чувствах като на пиедестал, окъпан от нейната копринена светлина.
Интересното бе, че сънят ми беше напълно нормален: топла лятна нощ, Луна, звезди, небе. Нямаше кръв и мъртви тела. Тъкмо си помислих това, когато достигнах целта си. Беше коленичила точно пред мен, на не повече от четири метра. Черна роба обгръщаше раменете й и се стелеше по тревата. Не виждах лицето, но въпреки това плахо пристъпих напред.
Фигурата ми се виждаше женска. Не, не просто ми се виждаше, определено беше женска, нямаше как да се сбъркат тесните рамене.
Какво ли правеше там? Още не си бях задал целия въпрос и черната фигура вдигна главата си бавно нагоре. И в този момент останах вцепенен на мястото си, сякаш краката ми се бяха слели със земята. Не можех да помръдна, дори не можех да мигна с очи. В гърдите ми се надигна вик, но той заседна в гърлото ми и не издадох нито звук. Взирах се напред, точно срещу мен, и чувствах как студени вълни заливат тялото ми, вълни на ужас и на отвращение.
Мъртвото тяло на майка ми лежеше в краката на непознатата, а очите й се взираха в мен – празни, умоляващи, криещи ужаса, с който се бе сблъскала преди смъртта си. Косите й бяха разпилени небрежно на тревата, а на врата й имаше две рани, разположени близо една до друга, от които се стичаха две струйки аленочервена кръв и се сливаха в една на рамото й.
В следващия момент жената с черната роба се изправи рязко и застана с лице към мен. Прикова погледа си върху моя, сякаш в дъното на очите ми можеше да чете какво имам в главата си. Дори да исках, не бях способен, не можех да намеря силата да извърна поглед на страни. Чувствах се безсилен пред нея.
Дългата й черна коса се стелеше като плътна завеса около лицето й, малко от нея бе прибрана с диадема, по която бяха гравирани странни символи. Кожата й изглеждаше гладка като мрамор и сияеше в мрака. Плътните й устни бяха разтеглени в усмивка, която разкриваше перлено белите зъби. Кучешките й, малко по-дълги от нормалното, от които все още се стичаха няколко капки кръв, ме накараха да изтръпна.
– Чаках те! Обеща ми да дойдеш! – заговори ми тя, а гласът й бе толкова невероятен и хипнотизиращ, че просто нямах избор: зяпнах тъпо право в лицето й.
Не казах нищо. Не можех. Просто стоях срещу нея, взирах се в прекрасната й снага, потъвах в дълбоките й, червени очи и с цялото си сърце желаех този момент... Този сън никога да не свършва. Сериозно. Можех да стоя тук за вечни времена и просто да гледам това божество, което в момента си приказваше с мен! На света едва ли имаше по-голям сънуващ късметлия от мен.
Но аз сякаш бях прокълнат. Когато исках нещо, винаги се случваше обратното. И този път не беше изключение, но май сега беше за добро.
Точно когато бях погълнат изцяло в красотата на непознатата жена, напълно забравил за мъртвото тяло на собствената си майка в краката й, силният и остър писък на чернокосата разби тишината на нощта на хиляди парченца и се заби в мозъка ми.
– Крис!
Сънувах. Отново!
Алеята, по която тичах, беше прекалено мрачна и дълга за която и да било реалност, ето защо бях сигурен, че е сън. А и допреди малко бях в леглото си, нямаше как да съм отишъл никъде, освен ако не ходех насън, което бе малко вероятно. Всяка моя стъпка отекваше шумно в стените, които бяха изградени от странна смесица от камъни, покрити с миди и черупки. В далечината чувах прибоя на океана и във въздуха се носеше приятната му солена миризма. Усещах остра болка отдясно при хълбока и дишах трудно, но въпреки това не спрях да тичам. Все напред.
Внезапно картината се смени. Вече не тичах по тясната калдъръмена уличка, а сякаш се бях пренесъл през магически портал на обширна поляна, чийто край се сливаше с потайното небе.
Тревата се люшкаше под краката ми и ме гъделичкаше. Малко ми напомняше за безкрайното мастилено-синьо нощно море. Луната, кралицата на нощта, грееше с цялата си прелест и осветяваше тази странна картина, а аз се чувствах като на пиедестал, окъпан от нейната копринена светлина.
Интересното бе, че сънят ми беше напълно нормален: топла лятна нощ, Луна, звезди, небе. Нямаше кръв и мъртви тела. Тъкмо си помислих това, когато достигнах целта си. Беше коленичила точно пред мен, на не повече от четири метра. Черна роба обгръщаше раменете й и се стелеше по тревата. Не виждах лицето, но въпреки това плахо пристъпих напред.
Фигурата ми се виждаше женска. Не, не просто ми се виждаше, определено беше женска, нямаше как да се сбъркат тесните рамене.
Какво ли правеше там? Още не си бях задал целия въпрос и черната фигура вдигна главата си бавно нагоре. И в този момент останах вцепенен на мястото си, сякаш краката ми се бяха слели със земята. Не можех да помръдна, дори не можех да мигна с очи. В гърдите ми се надигна вик, но той заседна в гърлото ми и не издадох нито звук. Взирах се напред, точно срещу мен, и чувствах как студени вълни заливат тялото ми, вълни на ужас и на отвращение.
Мъртвото тяло на майка ми лежеше в краката на непознатата, а очите й се взираха в мен – празни, умоляващи, криещи ужаса, с който се бе сблъскала преди смъртта си. Косите й бяха разпилени небрежно на тревата, а на врата й имаше две рани, разположени близо една до друга, от които се стичаха две струйки аленочервена кръв и се сливаха в една на рамото й.
В следващия момент жената с черната роба се изправи рязко и застана с лице към мен. Прикова погледа си върху моя, сякаш в дъното на очите ми можеше да чете какво имам в главата си. Дори да исках, не бях способен, не можех да намеря силата да извърна поглед на страни. Чувствах се безсилен пред нея.
Дългата й черна коса се стелеше като плътна завеса около лицето й, малко от нея бе прибрана с диадема, по която бяха гравирани странни символи. Кожата й изглеждаше гладка като мрамор и сияеше в мрака. Плътните й устни бяха разтеглени в усмивка, която разкриваше перлено белите зъби. Кучешките й, малко по-дълги от нормалното, от които все още се стичаха няколко капки кръв, ме накараха да изтръпна.
– Чаках те! Обеща ми да дойдеш! – заговори ми тя, а гласът й бе толкова невероятен и хипнотизиращ, че просто нямах избор: зяпнах тъпо право в лицето й.
Не казах нищо. Не можех. Просто стоях срещу нея, взирах се в прекрасната й снага, потъвах в дълбоките й, червени очи и с цялото си сърце желаех този момент... Този сън никога да не свършва. Сериозно. Можех да стоя тук за вечни времена и просто да гледам това божество, което в момента си приказваше с мен! На света едва ли имаше по-голям сънуващ късметлия от мен.
Но аз сякаш бях прокълнат. Когато исках нещо, винаги се случваше обратното. И този път не беше изключение, но май сега беше за добро.
Точно когато бях погълнат изцяло в красотата на непознатата жена, напълно забравил за мъртвото тяло на собствената си майка в краката й, силният и остър писък на чернокосата разби тишината на нощта на хиляди парченца и се заби в мозъка ми.
– Крис!
Социални
Лични съобщения