Направо ми писна да ги гледам тия влюбените. Мисля ,че и друг път съм споделяла,че след 12 часа ме избива на откровения. И не само влюбените. Писна ми да гледам и така наречените "щастливи" хора,който всъщност не са щастливи ,а празни като издълбана тиква за Хелоуин.
Не,честно ви казвам-писна ми. От всичко и всички.
Много се радвам,че не сме Февруари,щото тогава вече нямаше да издържа! И ся като нищо да чуя-"Ти си на 16,от какво ти е писнало? Нищо не си живяла,бла,бла." Извинявайте много,ама съм видяла 10пъти повече отколкото средностатистическия 16-годишен тинейджър!
Както и да е,време е да развия малко желязна логика. Определено всеки от нас някога е "хлътвал" по някого. И това "хлътване" се е превръщало в нещо повече. Да,ама какво да правим,когато този някой е далеч? Ами ако е много на далеко? А може би толкова,че вече да не можем да го стигнем?
Нищо. Стоим и си страдаме. Мълчаливо. Усмихвайки се,за да не разберат другите каква голяма дупка имаме вътре в нас. Огромна. Ставаща все по-дълбока. Хранеща се от мълчанието и страданието ни. Все някога ни идва в повече. Чашата прелива. Време е да споделим с някой. Нуждаем се от това,някой мълчаливо да ни изслуша,без да ни дава съвети.
Аз например вече не плача. Не намирам смисъл в реването. Какво ще променя? Нищо. Знам,че е тъпо да не плача,нали все някак трябва да си го изкарам тъжното,ама какво да се прави. Просто не намирам смисъл. Отскоро почнах да мисля така. Преди седем месеца си изревах всичкото и се принудих да не рева вече,за да не разбират хората кога ми е тъжно.
Тъжно ми е,но се усмихвам. Не сме ли всички така?
Просто..трябва да се радваме и да ценим това,което имаме,защото може да го изгубим за един единствен шибан миг. Не трябва да приемаме хората за даденост,защото ще дойде време и те ще ни напуснат. Когато най-малко очакваме.
Както и да е..просто исках да си изразходя енергията в едно дълго послание. И чак сега като го препрочетох забелязах,че съм писала доста несвързано,но си мисля,че сте достатъчно умни,за да ме разберете.
Не,честно ви казвам-писна ми. От всичко и всички.
Много се радвам,че не сме Февруари,щото тогава вече нямаше да издържа! И ся като нищо да чуя-"Ти си на 16,от какво ти е писнало? Нищо не си живяла,бла,бла." Извинявайте много,ама съм видяла 10пъти повече отколкото средностатистическия 16-годишен тинейджър!
Както и да е,време е да развия малко желязна логика. Определено всеки от нас някога е "хлътвал" по някого. И това "хлътване" се е превръщало в нещо повече. Да,ама какво да правим,когато този някой е далеч? Ами ако е много на далеко? А може би толкова,че вече да не можем да го стигнем?
Нищо. Стоим и си страдаме. Мълчаливо. Усмихвайки се,за да не разберат другите каква голяма дупка имаме вътре в нас. Огромна. Ставаща все по-дълбока. Хранеща се от мълчанието и страданието ни. Все някога ни идва в повече. Чашата прелива. Време е да споделим с някой. Нуждаем се от това,някой мълчаливо да ни изслуша,без да ни дава съвети.
Аз например вече не плача. Не намирам смисъл в реването. Какво ще променя? Нищо. Знам,че е тъпо да не плача,нали все някак трябва да си го изкарам тъжното,ама какво да се прави. Просто не намирам смисъл. Отскоро почнах да мисля така. Преди седем месеца си изревах всичкото и се принудих да не рева вече,за да не разбират хората кога ми е тъжно.
Тъжно ми е,но се усмихвам. Не сме ли всички така?
Просто..трябва да се радваме и да ценим това,което имаме,защото може да го изгубим за един единствен шибан миг. Не трябва да приемаме хората за даденост,защото ще дойде време и те ще ни напуснат. Когато най-малко очакваме.
Както и да е..просто исках да си изразходя енергията в едно дълго послание. И чак сега като го препрочетох забелязах,че съм писала доста несвързано,но си мисля,че сте достатъчно умни,за да ме разберете.
Социални
Лични съобщения