Късно вечер някъде в гората, преди няколко дни.

Беше късно вечерта, може би някъде към единадесет и половина. Бях оставила брат си сам, а аз бях излязла да се поразходя в гората. Пълнолунието наближаваше, което някак си ме радваше.
Докато минавах през града бях в човешката си форма, облечена с потник и къси дънки. Все още бе приятно вечер и не бе нужно да си взимам връхна дреха. Когато излязох от пределите на Мистик и навлязох в гората веднага приех вълчата си форма. Беше приятно да усетиш меката почва под лапите и свежият въздух изпълващ дробовете ти. Стъклено сините ми очи сякаш блещукаха в тъмнината. Внимателно се огледах, след което препуснах надолу по едно поточе. След миг се озовах насред едно красиво езеро. Водата издаваше онзи приятен звук, който те караше да затвориш очи и да заспиш.
Внимателно се предвижих по едни камъни, докато стигна малкото островче образувало се в средата на езерото. Настаних се удобно и внимателно облегнах глава на лапите си. Всичко бе прекрасно, но не за дълго.
В далечината чух глас, който накара ушите ми да трепнат и да се изправят нагоре. Съвсем леко повдигнах глава и погледнах право напред. В далечината видях човек, който се приближаваше до езерото по възможно най-шумния начин.
Не помръднах от мястото си, даже напротив, отново се облегнах и просто гледах напред към човешкото същество. Та какво толкова, в гората имаше вълци и нямаше да се откроявам толкова, ако изключим факта че бях малко по-голяма от обикновените вълци. А и като се замисля, аз май бях единствената бяла вълчица тук.

Бях направил тренировката си за гърди и корем и реших да отида да потичам в гората.Беше доста късно около 23:30, но беше светло защото пълнолунието наближаваше и луната беше почти пълна.
Облякох черните си къси панталони и черното си горнище с качулка, защото си беше малко студено, а най - малко бих искал да настина и това да ми попречи на тренировъчната програма.Взех си MP3-то и слушалките и си пуснах музика.Тръгнах да бягам към гората, което не беше доста добра идея, защото има всякакви животинки от вълци до мечки понякога.Не след дълго стигнах до езерото, тананикайки си песните които слушах.След като се приближих до езерото видях една много красива бяла вълчица със стъклено сини очи, които малко или много, когато ги гледах ме караха да се почувствам по добре и да забравя за всичките проблеми които имах.
Седнах на един камък край езерото и гледах вълчицата, това си беше глупава идея все пак това е вълк, но някак си ме успокояваше и реших да се втренчвам в нея.

Определено не очаквах това. Човешкото същество се спря на брега и просто се втренчи в мен. Е да, не можех да отрека, че не се откроявах, но въпреки това. Стоях мирно без да му обръщам внимание, но не за дълго. Очите му сякаш ме изгаряха и това някак си ме дразнеше.
Неочаквано аз дигнах глава и огледах наоколо. Бавно се изправих на лапите си и се застоях така за известно време. Бях се вгледала в луната. Водата отразяваше образа ми и в мига, в който погледнах надолу видях лек отблясък на люспи. Явно водният басейн бе богат на риба. Леко се наведох и приготвих да ловя. Следях всеки отблясък внимателно, когато най-накрая просто шмугнах глава във водата и отворих муцуната си. Здраво хванах рибата с челюстта си и бързо я изкарах на повърхността. Уви, люспестото животно успя да отскочи и да падне обратно в езерото. Не особено доволна, направо скочих след нея. Тъй като бе ранена, не ми отне почти никакво време, да я хвана отново.
Излязох направо на брега, може би на няколко метра от мъжа. Оставих рибата в краката си и го погледнах. Забеляза се лек отблясък в очите ми, когато изведнъж изръмжах, предупреждавайки го да стои на страна от плячката ми и от мен.

Гледах вълчицата около пет минути, но явно не обичаше да я гледат, та кой ли вълк обича да е сред хора те са диви животни, най - малко биха искали човешки контакти.
След като си помислих това тя се изправи и се огледа наоколо, гледката беше невероятна, това беше единствената бяла вълчица, която бях срещал някога през живота си.Тя се беше вгледала към луната а водата в езерото отразяваше невероятно изглеждащото животно.Наведе се и според мен се беше приготвила за лов на риба и не след дълго тя направи рязко движение и изкара една риба от водата, но тя се изплъзна и вълчицата веднага се хвърли заедно с рибата във водата и я изкара на брега, гледката беше наистина невероятна, малцина бяха виждали вълчица да лови риба и то бяла.Тя беше на няколко метра от мен и не след дълго изръмжа, явно това беше знак да стоя далеч от нея и храната й.Изчаках да си изяде рибата и не се сдържах, любопитството ми надделя исках да погаля вълчицата.Приближих се бавно към нея гледайки я в очите.

Той явно разбра намека. Взех рибата и се отдалечих още съвсем малко от него. После се насладих на вечерята си. Бях изненадан колко бързо хапнах люспестото животно, явно наистина бях гладна. Облизах муцуната си доволно и седнах спокойно на меката трева.
С периферията си успях да видя бавните движения на човека. Нима си мислеше, че ще му позволя да се доближи? Единственият, който имаше това право определено не бе този самозванец. Обърнах се към него и вирнах опашка. Това бе първият сигнал да спре.
Любопитството може да ти изиграе лоша шега, особено ако си в положение като това. Не можеш да си сигурен, че този, който стои срещу теб е напълно нормален и безобиден.
При следващата му стъпка, аз направо му се озъбих. Зъбите ми бяха остри и заплашителни, достатъчни за да уплашат човек или друг хищник.
Той, обаче,не се спря. Това не ми хареса. Не исках да го атакувам, все пак не ми бе сторил зло. Вместо да стоя мирно, аз просто направих няколко крачки назад, обърнах се и с лек галоп се отправих на някъде. Надявах се да не ме последва.
Докато се движех, бялата ми козина от време на време се забелязваше измежду дърветата, докато най-накрая не изчезнa от поглед. Но и как иначе. Бях се скрила зад едно дърво и бях в човешката си форма. Дрехите ми бяха останали някъде до езерото и трябваше много да внимавам да не ме види, за да се върна незабелязано и да ги взема.

След като направих първата си крачка към красивата вълчица тя се обърна към мен и вирна опашката си, знаех, че това беше сигнал да спра, но не се сдържах и продължих да вървя към нея.Направих и втората си бавна крачка към вълчицата и тя вече ми се озъби заплашително, явно ми казваше:
- Стой настрана, ако направиш още една крачка ще те ухапя!
След като направих и следващата си крачка, тя се смути и направи няколко крачки назад, след което се обърна и се отправи към хоризонта.
Бялата и козина се виждаше, но не след дълго я изпуснах от погледа си.Реших да я последвам, просто не се сдържах.Вървях с бавни крачки, защото малко бях уплашен, не си имах работа с котка или нещо от сорта.
Не след дълго време видях силует на жена, но не бях сигурен точно дали беше това.Премигнах няколко пъти за да се уверя, че не е от нещо в окото ми и тя си беше още там.
Спрях и се загледах в нея.

Любопитството му явно бе голямо, след като ме е последвал. Тъй като бе тъмно, поне не ме бе страх, че ще ме види добре. Бе ясно, че ме е забелязал, аз също го видях.
Реших да си поиграя малко с разума му, след като бе толкова настоятелен. Отделих се от дървото и тръгнах на някъде. Луната едвам се прокрадваше измежду дърветата и единственото, което можеше да се види в тъмнината бе само силует. Сега бе момента.
Прокрадвах се измежду дърветата като някаква горска нимфа. Изведнъж се скрих зад едно дърво и след няколко секунди продължих, но като вълк. И така на няколко пъти променях формата си, докато не се озовах отново до езерото.
Човекът бе някъде зад мен, но бе далеч, което ми даваше малко време преднина. Бързо се затичах към водата и се гмурнах. Бях в човешка форма и бързо заплувах към мястото, където бяха дрехите ми. Уви, мъжът отново бе край брега, затова просто приех вълчата си форма и се качих на същото островче, където бях в началото.

Силуетът на момичето се отдели от дървото и тръгна нанякъде, като се прокрадваше измежду дърветата, но странното е, че по едно време беше силуетът на дамата, а после на момичето...помислих си, че полудявам, дали беше от много тренировки не знам, но досега съм нямал такъв проблем а тренирам от 8 години явно не е от тях.Поех си дълбоко дъх и се успокоих, все пак тренировките бяха всичко за мен.
Изведнъж силуетът изчезна и реших да отида пак към езерото явно късметът ми щеше да се усмихне и да я видя отново тази прекрасна вълчица.
След около пет минутки стигнах езерото и като по чудо я видях на островчето в същото положение както беше в началото.
Седнах отново и я гледах, но този път не се задържах много така, изправих се след което тръгнах по камъните във водата за да я погаля, но някъде по средата на пътя към малкото островче се подхлъзнах и паднах в езерото...не можех да плувам и започнах да се давя и да пляскам с крайниците си напосоки.Знаех си, че това не беше добра идея само чудо можеше да ме спаси, но аз не вярвам в чудеса и започнах да си мисля, че това е краят ми.

Човеците наистина можели да бъдат доста нахални. Не стига, че се опитах да го накарам да се изгуби в гората, че му ръмжах и му се зъбех и той пак. Сега даже пое риска да тръгне по камъните само и само за да ме докосне.
Уви, мъжът се подхлъзна и падна. В първият момент веднага се надигнах и погледнах към пляскащия странник. Явно не можеше да плува. Е, държеше се на повърхността, но когато започна да потъва осъзнах, че трябва да направя нещо.
Без да мисля повече над това, просто се гмурнах във водата. Поне можех да се похваля със способността си да плувам, което пролича от по-рано. Доплувах до човека, по-скоро зад него и го хванах за качулката със зъби. Дръпнах го над водата и го оставих да се облегне на мен, след което заплувах към брега.
Най-накрая излязохме и аз избутах тялото му на земята. Седнах до него и се втренчих, очаквайки все момент да си поеме въздух.

Тъкмо когато всякакви надежди в мен ме напускаха усетих когато вълчицата се гмурна във водата.Уплаших се много, но когато доплува до мен тя ме хвана за качулката, издърпа ме на повърхността на водата и ме остави да си поема въздух.Бях толкова учуден, че не знаех дали това е сън или е самата истина.Тя седна до мен и се втренчваше със онези прекрасни сини очи.
Кашляйки тежко аз изплюх водата, която бях нагълтал.След като се изчистих от водата лежах около 5 минути гледайки нощното небе.Някак си не можех да повярвам какво бях преживял.Погледнах вълчицата и започнах да и говоря знаех, че не ме разбираше, но все пак аз й благодарих и протегнах ръка към муцунката й за да я погаля.

За мое успокоение, той вдиша. Изплю водата и просто стоеше като проснат чаршаф, втренчен в небето. Премигнах няколко пъти и погледнах нагоре. Да не би да имаше нещо в тъмното нощно небе, че така да му е привлякло погледа?
След миг човекът започна да говори. Главно ми благодареше. Сигурно си мислеше, че не го разбирам, но грешеше.
В следващият момент, обаче, бе протегнал ръка в опит да ме погали и то по муцуната. Е, да ама не. Бързо дадох крачка назад избягвайки допир с мъжа. Ама той бе много настойчив. По-добре да се укроти, иначе най-много да си навлече неприятности.
Отново леко повдигнах опашка и съвсем леко ръмжене се чу от мен. Може би това бе последния път, който го предупреждавах да внимава.

След като протегнах ръка към муцунката на вълчицата тя се възпротиви отново и направи крачка назад след което повдигна опашката си и леко изръмжа.Разбрах намека който искаше да ми направи.Бях и много благодарен след като ме спаси не исках да я дразня, затова се изправих и продължих да я гледам.
Втренчвайки се в тези прекрасни очи аз се чувствах много добре, сякаш не бях човек, а нещо като животно.
Стоях така около пет - десет минутки.Не се сдържах посегнах отново към прекрасната вълчица, която стоеше до мен.Знаех, че няма да свърши добре, но просто не можех да се сдържа.Явно любопитство от нея ме беше завзело напълно.

За миг си отдъхнах. Най-накрая се спря. Мокрият човечец се надигна и продължи да ме гледа. Определено не ми се нравеше, но бе по-добре от това да се опитва да ме погали. Никак не ми харесваше цялата тази история. Знаех накъде вървят нещата, а не исках да си навличам неприятности.
Най-накрая вече не издържах. Когато за пореден път протегна ръка към мен му се озъбих. Щом ръката му се доближи още повече, пренебрегвайки действията ми, аз неволно и инстинктивно го захапах. Ръката му попадна между горната и долната ми челюст. Зъбите ми не се бяха впили дълбоко, но въпреки това му разкървих ръката.
Захапката трая няколко секунди, все пак бе предупредителна, но и фатална. След като го пуснах аз се отдалечих на няколко метра. В този момент се притесних. Не биваше да го правя, но той си го просеше. Сега и двамата щяхме да си изпатим. Осъзнах, че в този момент аз ще стана негов създател, защото без да го желая, аз го превърнах в себеподобен.
Имаше нещо хубаво в цялата тази работа. Той нямаше да се превърне веднага, щеше да отнеме време, а и всеки момент болката щеше да го повали и зашемети. Така щях да имам време да помисля какво да го правя и най-вероятно да повикам брат си, за да ми помогне.

След като приближих ръката си достатъчно близо до нея си помислих, че ще ми позволи да я погаля, но уви не беше така, вълчицата отвори челюстите си и ме захапа за ръката с която с исках да я погаля.
Течеше много кръв нищо, че раната не беше толкова дълбока.След като ме пусна, тя се отдалечи от мен.Аз се притесних затова съблякох горнището си с което бях облечен.Тогава свалих и тениската си и започнах да я късам за да се превържа.Стисках със зъби единия край на тениската а другият го бях хванал със здравата и ръка и започнах да стягам.
Не след дълго започна да ме боли още повече, наддадох силен рев и се зашеметих.

Седях отстрани и гледах внимателно действията на човека. Добре, че се сети да спре кървенето. Това, обаче, нямаше да му помогне. Както и очаквах, болката го накара да припадне. Когато вече бе на земята в безсъзнание, аз спокойно се преобразих в човешката си форма и набързо се облякох.
Стоях на няколко метра от него и гледах разтревожено. Понякога болката бе толкова силна, че го караше да се свести за момент, но най-вероятно погледа му бе замъглен. Приклекнах до него и се втренчих в ръката му. Платът почти целият бе окървавен. Явно сериозно го бях гризнала.
Отново станах и поех крачка назад. Не знаех какво да го правя. Дали да го прибера, или да го оставя тук в гората? Но не можех. Кой нормален човек ще остави ранен насред нищото?
Най-накрая взех телефона от джоба си и потърсих обхват. Оставих за малко странника и се качих нагоре по поточето. Обадих се на Едард. Още преди да му кажа, той разбра, че нещо не е наред.
Не след дълго брат ми дойде. Той се изненада от човека и ме погледна сериозно.
Едард: Какво си направила?
Скарлет: Аз не исках, но той просто продължи да нахалства и аз..
Едард: Не ми казвай, че си го ухапала?
Скарлет: Всъщност..
Едард: Снежинке, винаги се забъркваш в неприятности, но тази е просто черешката на тортата.
Скарлет: Съжалявам, не исках. Какво да го правим сега?
Едард: Първо се успокой, а след това ще го пренесем у дома.
Скарлет: Какво? Но защо?
Едард: Защото ти, мила сестричке, стана създател и не можеш да го изоставиш.
Кимнах и отново погледнах странника. Дори не знаех името му. Без много да се вайкаме, заедно с брат ми го хванахме и поведохме към града.

Бях в безсъзнание в дълго време около тридесет или повече минути.Бях много уплашен не знаех въобще дали ще се събудя.Когато бях в несвяст аз чувах някакви неща, но не разбирах нищо от това.Но по това което бях чул май беше женски и мъжки глас.Явно ме бяха намерили да си лежа в несвяст с окървавена ръка и са решили да ми помогнат.Знаех си, че никак не беше добра идея да се занимавам с вълчицата, но тя просто ми грабна вниманието нямаше какво друго да направя не исках да изпусна такъв шанс.Сигурно бях на крачки от смъртта си, но усетих двама човека ме хващат и ме водят някъде.
Не след толкова дълъг път се свестявах, но не толкова, че да мога да се движа свободно.
Вода, Може ли малко вода? - казах с немощен глас.

Не бе никак лесно да носиш човек в несвяст през гората. Движехме се доста по-бавно от обикновено. Това не ми харесваше, но трябваше да търпя, защото аз бях виновна за това.
Все пак успяхме да се измъкнем. Излязохме на главният път, който водеше право към центъра на града. Без да се бавим повече, продължихме надолу.
Човекът успя да се свести, но все още не можеше да се движи както трябва. С брат ми се спогледахме, когато той помоли за малко вода. Никой от двама ни не носеше и не се бе сетил за това. Направо не знаехме какво да му кажем.
-Потърпи още малко.-казах тихо и нежно, за да го успокоя.
Забързахме крачка, до колкото ни бе възможно. Отне ни може би 20 минути докато стигнем до центъра. За наш късмет, по улиците не се мяркаха хора. Завихме в една уличка и вървяхме по нея, после завихме наляво и после пак надясно. Минахме по най-омотания път, но това бе нарочно, за да не привличаме внимание.
Най-накрая се озовахме пред сградата, в която живеех. Бързо влязохме и се качихме по стълбите. Пак ви казвам, не е лесно да носиш човек в несвяст. Най-накрая влязохме в апартамента ми и се отправихме направо към хола. Оставихме го на дивана и всеки тръгна да маха по задачи. Едард отиде до кухнята да му налее вода, а аз отидох за аптечката.

Когато поисках водата чух много нежен женски глас, казвайки ми да потърпя още малко.
Те започнаха да увеличават темпото с, което вървяха и не след дълго стигнахме центъра на града.Там нямаше много хора, но и беше късно вечер.От толкова завои ми се размъти главата.Явно нарочно целяха да минем по заобиколен път за да не ни види никой.Стигнахме до една сграда, явно това беше домът им.качиха ме по стълбите.Със сигурност не им беше лесно аз бях доста мускулест тежах 90 килограма, а те не ми изглеждаха едри, нито момчето нито момичето.След както влязохме в апартамента ме оставиха на дивана и отидоха някъде, но знаех. че ще се върнат, ако бяха лоши нямаше да ми помагат, а щяха да ме зарежат на някоя уличка или по лошо щяха да ме оставят да си изгния в гората.
Малко или много се свестих повече вече леко можех да се движа.
Огледах се наоколо, изправих се бавно, защото още нямах сили.
Кои сте вие? - попитах.

Едард му занесе вода. Остави я на масичката до него и седна на креслото срещу него. Гледаше го внимателно. Явно не му харесваше да има друг мъж в къщата, освен него и кучето ми Сами. Сами бе много дружелюбен голдън ретривър, но и той не обичаше някой да му съперничи и да краде вниманието ми.
Аз също се появих с аптечка в ръка. Седнах на колене до него и хванах внимателно ранената му ръка. Отвързах плата и погледнах раната. Не бе дълбока, както си и знаех. Взех памук напоен с риванол и бавно и внимателно почистих раната. Явно го щипеше, пролича си по лекото трепване на пръстите му. Хубавото бе, че не е глезльо и не охка и пъшка от болка. Когато раната му бе чиста, аз нанесох малко йод и направих превръзка с чист бинт.
След като бях готова, затворих аптечката и веднага седнах в близост до брат си.
Едард: Няма значение кои сме. Ти кой си?-попита той.
Брат ми нямаше с лека ръка да разкаже какво му се е случило, той щеше да остави това на мен.
Аз, впрочем, леко побутнах чашата с вода към странника предполагайки, че все още е жаден.

Мъжът ми остави чаша вода на масичката до мен.След което, момичето се появи с някаква аптечка и седна на колене до мен, като хвана ранената ми ръка.Тя отвърза тениската, с която бях си превързал ръката.Взе памук и го потопи в някаква течност май беше риванол и започна да почиства раната ми.Беше нежна почистваше раната възможно най - внимателно и нежно.От време на време ме щипеше, но не показвах признаци за това, все пак не бях мека китка.Когато изчисти раната ми тя нанесе малко йод, който щеше да помогне в случая.Явно разбираше от такива неща.Когато нанесе йода превърза раната ми и седна до момчето.
Той не ми отговори на въпроса който им зададох, а попита кой съм аз.
Аз съм Джулиан! - казах.
Погледнах към момичето и момчето и им благодарих.
Честно казано не знаех какво щях да правя ако не се бяха намесили.
Разказах им за това което си спомнях.
Казах им за вълка и за силуета на жена която видях по край дърветата в гората, не далеч от езерото.

Нещо, което един вид ме успокои, бе че не се церемонеше много и отговаряше направо. Сега поне знаех как се казва. Без дори да го попитаме, той ни разказа какво се е случило. Брат ми ме погледна за миг, след което отново върна погледа си на Джулиан.
Едард: Не бива да се разхождате сам в гората, по това време. Изглежда добре си е поиграла с разума ви.
Леко го сръчках и погледнах към мъжа.
-Предполагам сте изморен. Останете тук за тази нощ, а утре ще видим какво ще правим.-казах аз.
Това не бе предложение, а направо наредба. Нямаше да го пусна да се лута из улиците в това състояние. Макар да изглеждаше добре, трансформацията му тепърва започваше. Тъй като щеше да има доста изменения в организма, щеше да изпитва болки и да будува цяла нощ. Щеше да е най-добре, ако остане под нашето наблюдение.
Едард отиде до стаята си и донесе една възглавница, одеало, една широка тениска и свободни панталони. Все пак трябваше да се преоблече, след като дрехите му бяха все още влажни. Той остави нещата до Джулиан и двамата го оставихме, за да се оправи. Отидохме в стаята ми и тихичко започнахме да обсъждаме какво ще правим с него.

След като разказах историята в гората.
Мъжът ми каза, че не бива да се разхождам в гората по това време, но аз трябваше да тичам тъй като не бях тичал днес а не бих искал да си развалям програмата.Независимо колко часа беше аз трябваше да тичам.
Момичето ми предложи да остана да спя тук тази нощ.Беше наистина настоятелна, имах чувството, че ако откажа щяха да ме убият.Помислих си това с насмешка.
Момчето ми донесе възглавница, одеяло, и някакви дрехи с които да се преоблека, защото моите вече бяха съсипани за жалост.След като остави нещата, той и момичето излязоха, а аз започнах да се преобличам.Свалих мръсните дрехи, сгънах ги и оставих на земята.Облякох дрехите които ми беше оставил момчето.Явно бяха негови малко ми бяха малки, но нищо важен е жеста.Много им бях благодарен.След като се преоблякох легнах на дивана и се унесох.

След няколко минути отидох до хола и тихичко надникнах. Явно гостът ни се бе унесъл. Леко притворих вратата и внимателно се върнах в стаята си. Седнах на леглото и погледнах към брат си.
Скарлет: Е, предполагам утре ще се наложи да му кажа.
Едард: Да, ще се наложи. Сега обаче се оправи и лягай да спиш, аз ще се наслушвам, за признаци на болка.-каза той и направи една такава физиономия.
Леко поклатих глава и се усмихнах. Дори в такива моменти Ед успяваше да ме разсмее.
Първо отидох до банята и се изкъпах. След това се оправих и си сложих един потник, който играеше ролята на пижама. Бях толкова изморена, че вече не можех да стоя будна. Легнах на леглото си и се сгуших в ъгъла. Дори не усетих колко бързо съм заспала. И макар да бях изморена, все пак бях на щрек заради Джулиан.
Не можех да се поставя на негово място. За разлика от него, аз бях върколак по рождение, а той бе превърнат и тепърва му предстояха големите изпитание, свикване с начина на живот и тем подобни неща, които не бяха присъщи за обикновен човек.

След около час сън аз се събудих с лека болка, но не беше толкова страшно.Изправих се и от дивана и си изпих чашата вода която ми бяха оставили.Не оставих и капка от нея след като я изпих си я оставих на същото място.Започна леко да ми се гади затова легнах и се зачудих.Какво ли става с мен.Раната почти беше зараснала това не е присъщо за човека, а и все пак това беше ухапване сигурно щеше да стои с месеци така.Просто не се чувствах спокоен.След около час започнах да треперя и да се чувствам още по зле.Леко вече ми се замъгляваше зрението.Изправих се бавно от дивана и си съблякох тениската която ми бяха дали, защото ми беше супер топло, сякаш съм в сауна.Още веднъж си казах наум какво става с мен.Може би полудявам.Взех чашата от масичката в ръцете си и отидох до мивката да си налея малко вода.Напълних чашата изпих я до половината и започна да ми се вие свят изпуснах чашата на земята и паднах заедно с нея.

Едард го наблюдаваше известно време, но когато му се доспа твърде много отиде в стаята си. И тримата спахме или поне така си мислех. Нямах ни най-малка представа какво се случва в хола. Бях се сгушила в ъгъла на леглото си, а до мен се бе наместил Сами.
Всеизвестно е, че върколаците имаме изострен слух. Веднага се надигнах от леглото си щом чух счупването. Бързо станах и отидох до всекидневната. Отворих вратата и погледнах към дивана. Джулиан не беше там. Огледах наоколо, но не го видях, затова и се отправих към кухнята. Той бе там, лежеше на пода в безсъзнание.
-Едард! Едард ела тук!-извиках силно.
Честно казано бях изплашена. Макар и да бях ела относно превръщането и фазите, да го видя с очите си бе някак си плашещо. Брат ми веднага дойде и ми помогна да го вдигнем. Отново го положихме на дивана. Седнах долу на пода, близо до него, а Ед на креслото срещу нас. Стояхме така и просто го наблюдаване в очакването на новата вълна от болки.