Из Мистик, 07.08.2013

Проектът по новите градини в задния двор на имението на Реджина беше готов. Щеше да стане прекрасно! Кметицата наистина харесваше проекта си. Оставаха й само някои "формалности", за да започне изпълнението. Разрешителното сама щеше да си го даде- тя беше кмет и главен архитект на града, а второто й даваше право да отчужди няколко имота, които пречеха.
Собствениците щяха да бъдат преместени някъде... по- важни бяха градините, най- вероятно щяха да я намразят, но какво пък? Пък и кога Реджина се бе интересувала от другите? Почти никога след смъртта на Даниел, тогава тя разбра, че никой няма да й помогне и трябва да постига всичко в живота си, само и единствено като разчита на собствените си сили.
Вече нямаше никаква работа за вършене в кметството, но Реджина все още ходеше там. Нямаше нужда и от кафе, но тя трудно се отказваше от навиците си. От няколко минути чакаше дълго фрапе в "Старбъкс", но от чакането търпението й бе започнало да се изчерпва. Тя се зачуди кой е собственика на това кафене и дали го продаваше- касиерката и всъщност момичето, което трябваше да й направи фрапето очевидно беше нескопосано и беше наложително да бъде уволнено.
Реджина огледа хората в кафенето. Все познати лица...
Освен едно. Някакъв мъж, строен мъж би казала. На пръв поглед беше на не повече от 25- 27 години. Нямаше как да е на повече. Беше нов.
Кметицата мразеше моментите като този сега- в такива моменти проклятието малко или много губеше своята сила.

Това момиче наистина трябваше да бъде уволнено! Беше твърде флегматична. Имайки предвид, че Реджина е градоначалник, то трябваше да бъде обслужвана преди всички и възможно най- бързо. Всички тук й дължаха уважение за всичко онова, което беше правила и правеше за града в последните 28-29 години. Но не... всички й имаха страх и гледаха да не се забъркват с нея. Не я харесваха особено, но пък и имаше защо да не я харесват. Бе успяла да вгорчи живота на по- голямата част от жителите на града.
И най- накрая фрапето се озова пред нея. Нима бе толкова трудна направата на едно фрапе? Не че не можеше сама да си го направи- сред силите, които си бе "взела" от други свръхестествени същества беше и тази за материализация на предмети. Но предпочиташе да не я използва, поне на първо време... или пък докато не се срещне със Скарлет.
Този мъж определено беше нов. Не го беше виждала никъде досега... нито из улиците, нито по събитията, които биваха организирани кажи- речи всеки месец. Щеше да го запомни, ако го беше видяла дори и само за секунда.
- Здравейте! Аз съм Реджина Милс, кметът на Мистик Таун.- Реджина се доближи до него и му се представи. Щеше да й е интересно да разбере кой е той, тъй като имаше вероятност да представлява опасност за проклятието...

Той й се представи. Казваше се Дийн Уинчестър. 
 Като цяло хубаво име, особено фамилното. Определено му подхождаше, въпреки че Реджина не успя да направи аналог с някое друго съществително и собственото име. Дали пък нямаше шанс да бъде от онези имена, създадени специално за собственика си?
 Кора се бе справила с избора за име. И тук- на мъртвия вече латински, и в Омагьосаната гора "Реджина" означаваше Кралица. Ако това беше съдбата й, то тя бе успяла да сбъдне предначертания си път. Поне Реджина не можеше да се оплаква от името си.
 Как избра фамилното? Когато Проклятието прехвърли всичко живо в този свят, тя трябваше да си избере име. В Омагьосаната гора винаги е била известна като Кралицата Реджина, но тук не можеше да й казват така... трябваше й фамилия и точно затова избра "Милс", което от английски означаваше "мелница". По този начин тя показваше, че не се срамува от това, че майка й е една обикновена дъщеря на мелничар.
- И на мен ми е приятно да се запознаем!- отвърна Реджина, когато усети, че паузата става твърде дълга и че спомените са я "отвели" твърде назад в миналото.- Радвам се, че градът ви е харесал.
- Може ли да ви правя компания за няколко минути?- направо попита Реджина без да се церемони много- много.

- Да приемам, остани колкото искаш, дори и да не е за няколко минути...- каза й Дийн.
 Реджина се настани на стола срещу него и постави дамската си чанта на коленете си. Въпреки че едва ли не се беше натрапила на Дийн, на нея щеше да й е доста интересно да разбере кой е, откъде идва, какво търси в града. Всеки новодошъл я притесняваше до краен предел, тъй като си мислеше, че всеки от тях може да е детето на Снежка и Чаровния. Нямаше да допусне проклятието да бъде разрушено... беше й коствало твърде много усилия, а сега най- накрая бе постигнала своят щастлив край.
 Дийн я попита защо обикаля града. 
 Е, всеки ден трябва да се справям с различни "паразити" при това са жители на Мистик., помисли си Реджина и съвсем малко не й достигна да изтърве тази си мисъл и да я каже на глас. 
 Но това си беше самата истина, така че нямаше какво да се самозалъгва. В града тя имаше твърде много врагове, но за съжаление те не бяха толкова умни, че да се обединят срещу нея. "Разделяй и владей.", бе нейно мото още от времената в Омагьосаната гора.
 Когато враговете ти са разединени са лесни за побеждаване... не, че ако се обединяха щеше да има особен ефект, особено сега, когато Реджина бе отключила Бездната.
- Работа винаги има.- отвърна Реджина. - Сега работя по проект за парк, но в града винаги се случва нещо, което трябва да бъде поправено. А кой е по- подходящ за целта от кмета?... - обясни му тя и след малко го попита:
- Откъде идваш, Дийн?- като мина на "ти" обръщение.

Реджина харесваше изключително много старият си дом. Харесваше Омагьосаната гора до най- малката подробност и, ако сега имаше възможността да се върне там, определено би се възползвала.
 Харесваше горите, харесваше пътеките и пътищата, които се виеха измежду дърветата. Но най- много от всичко харесваше замъка си... или по- скоро замъкът на съпругът й, краля, обаче нима след неговата смърт той не ставаше нейн собствен? Пък и след като го уби с пепелянките от Акраба, Реджина напълно бе променила вътрешното обзавеждане на замъка. След промяната й се харесваше много- много повече. 
 Искаше да се върне там, но не можеше... нямаше начин.
 Освен...
 Освен... освен, ако Бездната в нея не й го позволяваше. Реджина кипеше от енергия и сила... дали нямаше да има достатъчно за да отвори портал за едно малко, съвсем мъничко пътешествие? Трябваше да опита! 
- Може би съм го виждала из града... или по- скоро със сигурност съм го виждала, но не се познаваме лично.- отговори Реджина, когато Дийн й спомена брат си, който се казвал "Сам"-
- Харесвам пътуванията..- това си беше самата истина. Бе уредила най- голямото пътуване на всички от гората като ги "прехвърли" в този... прокълнат Свят.- Откъде всъщност идвате?- попита го Реджина, а на лицето й се изписа лека усмивка...

Когато Проклятието доведе всички живи същества от Омагьосаната гора тук, всичко беше много странно за Реджина. Като за начало онези бръмчащи карети, които тук се наричаха автомобили. Тук нямаше замъци, поне не в града... къщата, която най- много граничеше със замък беше нейната и тя се гордееше с това. Поне едно нещо трябваше да краси града, а и света. Следваше техниката, телевизори, компютри и т.н., но в крайна сметка Реджина постепенно се приспособи към живота в този свят.
- "Свръхестественото" е моя специалност, повярвай ми. Всъщност аз не откривам нищо свръхестествено тук. - каза Реджина, когато Дийн един вид я предупреди, че животът му е изпълнен със свръхестествени дивотии.
Тук имаше и някаква религия... Християнство, както и Свещена Книга за всички, които изповядваха религията, наречена Библия. С времето Реджина бе възприела Християнството за своя религия и се бе постарала да го изучи из основи. Бе прочела Библията няколко пъти и веднага щом Дийн й спомена Чистилището знаеше за какво иде реч- според католическата църква хората биват пречиствани там, преди да отидат при Висшия творец, а ако не успееха- отиваха в ада.
След като изслуша резюмето на историята му, Реджина каза:
- Но не трябва ли да си мъртъв за да попаднеш в Чистилището? Имам предвид така е според Църквата, но в това според мен няма нищо свръхестествено... - засмя се тя.- Трябва да живееш моя живот, за да видиш какво е то..