26.07.2013, Мистик

В последната седмица, откакто бе отключила Бездната, Реджина не можеше да заспи, колкото и да се опитваше. Знаеше, че организмът й се нуждаеше от сън... знаеше, че трябва да заспи, но не можеше. Не чувстваше никаква умора. Тя имаше чувството, че е в състояние да свърши всичката работа, вършена от хората по целия свят, при това без да изпита ни най- малък признак на нещо като умора. Нищото започваше да й харесва. Някъде в съзнанието си обаче, Кметицата знаеше, че ще трябва да се раздели с него, когато всичко това свърши... но дали можеше да го направи?
 Цяла нощ Реджина бе работила по проект за разширяване на градините, намиращи се в частта от терена на дома й, който биваше скриван от самата сграда, в която живееше. Имаше съвсем точна представа затова как трябваше да изглежда. 
 Слънцето изгря, а това за нея означаваше, че трябва да си вземе душ и да отива в кметството... и там имаше много работа, която трябва да свършена. Ако имаше късмет- Реджина смяташе, че ще успее да я свърши.
 Взе си душ, избра си тоалет... облече го. Мина през кабинета си, за да вземе лаптопа си, който се озова в дамската й чанта. Отключи шкафчето на бюрото, в което държеше книгата с магии на майка си, която беше постоянно с нея. Дори не си помисляше да я остави без надзор.
 Излезе от къщата, а някъде в централната част на града не се сдържа и взе силите на една от преминаващите вещици, без дори тя да усети. Реджина знаеше, че трябва да утоли жаждата за сили на Бездната, поне сега, в този момент я бе заситила, така че нямаше да се налага по никое време да търси някое същество за да погълне силите ми.
 Вече в самият център на Мистик Таун, в близост го Кметството на Реджина й се стори, че в далечината видя Алън. Бе доста далеч, но благодарение на "новите" си сетива, които бяха значително по- обострени, тя наистина го съзря. Беше той. Но какво ли правеше толкова рано навън? 
 ...Да наистина беше Алън.

Алън се доближи до нея и я поздрави. Защо ли наистина бе станал толкова рано? Или съдейки по- очите му, Реджина разбра, че въпросът не е "защо е станал по това време", а "дали изобщо си е лягал". Очите му бяха червени в бялата си част... даже твърде червени, установи Реджина. За миг тя се замисли защо е толкова изморен, но след това разбра, че тя е единствената, която ври и кипи от енергия, която й се намираше в излишък... доста голям излишък.
- Добър ден, Алън!- поздрави го тя на свой ред и го огледа добре. Иззад него съвсем леко, сигурно незабележими за човешкото око, се виждаха леките очертания на ковчега. Тя така и не бе успяла да разбере за какво точно служи този ковчег.
Реджина не забеляза голяма разлика у Алън. Беше си същият, както при последната им среща. С единственото изключение, че бе станал дори още по- привлекателен. 
Той я попита как е и накъде е тръгнала.
- По- добре не съм била.- усмихна му се Реджина. 
Къде отиваше? Бе тръгнала към сградата на Кметството, където се предполагаше, че трябва да свърши онова, което бе наложително, както и онова, което не бе чак толкова наложително... поне към настоящият момент. Но в последните 28 години бе правила най- доброто за града, въпреки че жителите му не оценяваха изобщо усилията й. Днес, градът щеше да мине на втори план. Тя трябваше да обърне внимание на единственият си приятел в цял Мистик Таун.
- Към кметството. - Реджина посочи към сградата. След съвсем кратка пауза тя добави:
- Всъщност там съм сама... както навсякъде, затова искаш ли да дойдеш с мен. Имам много да ти разказвам..- предложи Кметицата.

Алън усещаше доста енергия в Реджина. Това можеше да му повдигне малко настроението. Странното е, че сега той имаше повече сила от преди. Имаше повече енергия от стария Алън. Но пък се чувстваше странно. Някаква умора...донякъде му тежеше това, което прави. Искаше да бъде отново себе си.
Новият му живот...той се състоеше в това да измъчва някой случаен, да се смее в лицата на демоните, да пуши трева...наскоро и малко дрога бе опитал. При положение, че неговата раса е малко над човешката, той не би могъл да се пристрасти лесно. Но беше започнал да иска и още и не му пукаше от това.
Новата му същност доста харесваше тази част от характера на Реджина - бе по - силна психически от повечето жени. Не я беше страх да нарани някого или нещо и не и тежеше на съвестта. Това нещо, наречено "съвест" е безполезно. Алън се надяваше завинаги да е останал без него. Той вече нямаше толкова слаби места, породени от захаросаната си стара обич към хората. Единственото му масивно слабо място бе Скарлет. А от приятелите му бяха останали само Реджина и Деница. Само те двете не го критикуваха, не му навираха в лицето промяната. Не му казаха ни веднъж "това не си ти, искам стария и т.н.". Искаше му да изкрещи на всички шибани хора покрай него: "Това съм аз, мамка му и ще ме приемете независимо дали го искате!"
Толкова ли е трудно за разбиране, че хората се променят? Толкова ли е непонятно, че само Реджина, Деница и Скарлет да останат на негова страна? "Ама ние го правим за теб" - бяха казали те. По - скоро Линали. Но тя не разбираше, че той вече е такъв. Но него не го заболя дори за момент. Какво толкова? Слабите не са му нужни вече. Все още леко го бе страх да се срещне със Зеро. Зеро винаги е бил по - здравият, по - силният и по - умният. Но сега Алън работеше по въпроса и това мизерно вампирче със значка нямаше да му се опъне. Толкова му бе писнало да губи от него...
След като Реджина отговори, че отива към кметството, тя го покани да отиде с нея. Допълни, че има да му разказва. Алън разбира се бе готов да изслуша. Макар всички негативни черти, той все още имаше някаква капчица лоялност. Макар че в момента едва ли би го признал на глас, той бе благодарен на Реджина, че е от малкото, които не бяха скочили да го критикуват и да се опитат да го променят.
- Разбира се! - отвърна и той. Никога досега не бе влизал в кметството на Мистик Таун. Двамата тръгнаха да влизат. Докато минаваха, Алън наблюдаваше служителите, покрай които минаваха. Никой не смееше да пита Реджина защо е с нея. Усещаше им респекта. Не бе сигурен с какво е постигнат. Дочу някакви женски да злобеят по неин адрес. Бяха далеч и едва ги чу, но като приближиха, онези жени веднага започнаха да излъчват аромат на страх. Мхм, всички знаем, че страха има мирис. Погледнах ги на кръв, което им бе достатъчно. Едва ли го правят за пръв път и щом Реджина ги бе оставила живи, значи и трябват за нещо или не и се занимава. След като влязоха в самата сграда, още на втората крачка Алън каза:
- Хмм доста по - голямо е, отколкото изглежда навън. - млъкна и остави Реджина да води, както бе правил досега. Той от своя страна се оглеждаше. Преди време му беше любопитно как изглежда тази сграда отвътре.

Реджина много добре разбираше какво преживяваше Алън в момента. Знаеше какви бяха чувствата му, тъй като и самата тя беше минала през този етап преди около 35-36 години, докато все още беше в Омагьосаната гора. Странно е как само едно събитие може да преобърне целият ти свят и да завърти живота ти на 180 градуса.
В живота на Реджина това събитие беше загубата на любимия й човек. Даниел. Тя го загуби заради лекомислието на онова глупаво момиче Снежанка. При положение, че Реджина я беше помолила да не казва на никой за нея и Даниел, Снежка отиде при майка й и се поддаде на манипулациите на Кора. И след това Даниел беше убит от майката й, пред очите на Реджина. През целият си предишен и последващ живот тя така и не бе успяла да види нещо по- травмиращо.
След този момент Реджина изгуби доброто в себе си, а в единствена цел на живота й се превърна отмъщението, което може да се каже, че беше получила в момента, в който изрече проклятието, чрез което доведе тук. Но и сега Снежанка си живуркаше на спокойствие, именно поради тази причина Реджина смяташе, че все още не е отмъстила за смъртта на любимия си човек. 
В Омагьосаната гора всички я наричаха "Злата Кралица", но пък когато го казваха го казваха с респект и страх. Може никой да не я обичаше истински, но пък всички се страхуваха от нея. Тя не се интересуваше от чуждото мнение чак толкова много. Просто смяташе, че всеки е свободен да мисли каквото си иска, пък дали е прав или греши, това е друг въпрос.
В Мистик пък тя беше "Кметицата Милс". Така я познаваха всички, малко хора я наричаха по име. Но пък и тук нещата стояха по същия начин, както в Омагьосаната гора. Всички й имаха респект и се страхуваха от нея, но никой не я обичаше. Може би всички приказни герои, които от 29 години живееха тук, бяха запазили една част от спомените си- тези, които им казваха да се страхуват от нея...
... но никой не познаваше истинската Реджина. Никой не познаваше онази Реджина, която чувстваше, която изпитваше любов, която искаше да обича и да бъде обичана от някой друг. Може би така беше най- добре, тъй като самата Кора й беше казала, че "Любовта е слабост."- точно това бе водило Реджина от деня, в който Даниел умря до днес. Също така тя се беше научила да не показва никакви чувства на околните, въпреки че пред Алън не се свенеше да показва какво чувства. Когато се запознаха те бяха две противоположни личности, които въпреки всичко завързаха приятелство. Сега- те бяха еднакви.
Слухът на Реджина, както всички други нейни сетива, се беше изострил неописуемо и тя бе в състояние, ако желае да чуе разговор водещ се на няколко пресечки от тук. Реджина също дочу разговора на онези жени, но дори не ги удостои с поглед. Не го заслужаваха.
Когато Алън и Реджина влязоха в сградата, Алън каза, че е доста по- голяма, отколкото изглежда отвън.
- Е, обичам монументалните постройки..- отвърна кметицата. Тя наистина харесваше сградите, които поне малко напомняха на монументалния стил в Омагьосаната гора. 
- Настанявай се. - каза Реджина, когато отвори вратата на кабинета си. Това беше най- голямото помещение в сградата. Прозорците бяха огромни, спускащи се от тавана до пода, а навън откриваха гледка към градината на кметството, където имаше и детска площадка. Задната част беше за жителите на Мистик. 
Реджина извади от дамската си чанта някакви папки и ги постави на бюрото си. Отвори едно от шкафчетата и видя отварата и заклинанието, предназначени за Алън. Тази отвара и това заклинание се бяха озовали на нощното шкафче на Реджина след съня с майка й. Дали пък това не беше знак, че трябва да действа?
Тя затвори шкафчето и се опита да не мисли за това, въпреки че не й се получаваше.
- Искаш ли нещо, Алън?- попита го Реджина.

След малкия му коментар, Реджина отвърна, че обича монументалните постройки. И на Алън му допадаха. Обичаше отличаващите се неща. В този свят е хубаво да се отличаваш. Независимо дали си човек, сграда или животно.
На екзорсиста му харесваше объркания поглед, който правеха всички, след като го видеха с кметицата. Харесваше му и едновременно с това го дразнеше. Това не е изненадващо, момъкът не беше вече така търпелив. Много неща го караха да подпали лесно, отношението на другите му лазеше по нервите. Толкова ли е странно да си имаш приятели? Дори Хилядолетния Граф си има приятели. При него може да се нарекат и семейство, но това е друг въпрос. Екзорсистът нямаше намерение да твърди, че приятелите са най - важното нещо на този свят. Напротив - в този свят трябва да вярваш единствено на себе си. Трябва да погледнеш себе си, защото в една смъртна опасност шанса някой да се застъпи за теб е по - малкото проценти.
След малко Реджина отвори една врата и му каза да се настанява. Това беше ясно съобщение, че вече са в кабинета и. Алън се изненада като влезе, беше наистина голямо помещение. Голямо и красиво помещение. А той си мислеше, че кабинетът на шерифа е голям...Алън не забрави да и благодари, за това, че го подкани да се настанява. Реджина се зае със нещо свое, а мъжът през това време отиде до единия...голям прозорец. Загледа се навън. И гледката си я биваше. От тук градината на кметството изглеждаше още по - хубава. Имаше и детска площадка, която момчето дори не бе забелязало. Сега беше празна, но това е обяснимо заради точния час. Родителите вероятно отиват по работата си, а децата или спят или са на детска градина. Алън бе запознат с нормалния живот на хората само благодарение на филмите и американските сериали. Не го бе изпитал лично никога. Кметицата го попита дали иска нещо.
- Може малко вода, благодаря. - отговори, докато още зяпаше през прозореца. Чак сега осъзна, че беше жаден . Рядко пиеше вода на гладно, но реши да не мисли за глад, за да не вземе да огладнее пак. Той се обърна и седна на единия стол. То дори не беше точно стол, беше прекалено удобно за стол. Алън се отпусна в него и отново обърна глава към прозорците. Надяваше се да не пречи много на работата на Реджина.
- Е, какво ново покрай теб, Реджина? - попита той. Винаги обичаше тя да му разказва, защото знаеше, че ще го изненада с нещо. При него всичко беше като слято, той не помнеше дори какво е правил преди да се събуди на улицата. Затова се съмняваше да може да и каже нещо съществено и предпочиташе тя да започне първа.

Реджина много добре знаеше защо хората ги гледаха така. Околните просто не очакваха такава жена като нея да има приятели, но пък погледнато реално това си беше съвсем нормално. Тя сама осъзнаваше каква репутация и какъв образи си беше създала.
Образ на злодей.
А всички знаем какво е мнението на обикновените хора за злодеите- не дотам добро. Всички си мислеха, че такива като нея не са способни на любов и в единствена цел на съществуванието им е да измислят начин как да съсипят чуждото щастие. Е, едно време и Реджина беше щастлива, но тези времена отдавна бяха отминали.
Тогава, в онези времена, преди близо половин век, в Омагьосаната гора тя имаше свой любим, който я обичаше. Той беше всичко за нея... но тогава, благодарение на кухата Снежанка, той загина. От онзи момент, в който майката на Реджина, Кора, уби Даниел пред очите на дъщеря си, Реджина се промени. В единствена, или поне най- важна цел, на живота й се превърна отмъщението. Отмъщението над Снежанка. И определено го беше постигнала още в момента, в който доведе всички приказни герои тук.
... но Реджина определено не беше класическия, и погрешен образ за злодей. Някъде дълбоко в себе си тя жадуваше да има кой да обича и да има някой, който да обича нея. Знаеше, че обикновеното момиче Реджина е все още някъде дълбоко в нея.
Тя не обръщаше внимание на погледите на околните. Беше свикнала с тях и макар също да беше импулсивна личност се стараеше да не наказва хората само заради някакъв нищо и никакъв поглед. Околните трябваше да се постараят много повече за да я изкарат извън релси... но и това се случваше... при това доста често.
- Добре.- отвърна Реджина, когато Алън й каза, че би искал малко вода. Кметицата отиде до автомата за вода, разположен от лявата страна на бюрото й. Взе една от кристалните чаши, стоящи до него и я напълни с вода.
Застоя се за известно време така с чашата в ръка. Зачуди се дали да не го направи... Просто щеше да му покаже правилния път. Да използва ли любовното заклинание и отварата, дадени й от Кора, или да не ги използва?...
В крайна сметка импулсивността й отново си каза думата и кметицата реши, че е крайно време да го направи. В ръката й се появи шишенцето, което намери на нощното шкафче след съня с Кора. Изсипа набързо течността в чашата. Имаше доверие на майка си.
По дяволите, каза си Реджина. Течността се оцвети в червено...
... но това за нея не представляваше трудност. Просто прокара дланта си над чашата, след което течността стана отново безцветна.
Даде чашата с водата на Алън и се настани до него.
- При мен ли?- попита на свой ред Реджина.- При мен общо взето няма нищо ново. Намирам си работа, тъй като тук отдавна всичко е свършено... подготвям се за доста важна битка с доста опасен и наистина лукав враг, Алън, но това не е важно. Ами при теб? Какво ново има?

Докато изчакваше Реджина, Алън се беше загледал отново през големите прозорци и си подмяташе нещо в ръцете. Беше онази сребърна луна, която сам бе направил онази вечер. Бе дал вълка на Скарлет, а луната бе останала за него. Беше си направил нещо, което допълнително да му припомня за нея. Сякаш не мислеше доста често...
Искаше му се, да се похвали на Реджина, че има и някаква лека светлина в целия този мрак на живота му. Че се е влюбил, и е щастлив. Но си спомни, че преди доста време Реджина бе признала симпатиите си към него. Наистина бе минало време,но може би щеше да е неловко. Тръсна глава. Със сигурност имаха за какво друго да си говорят.
Тя му поднесе водата и се настани до него. Той се обърна към нея и я погледна очакващо. Явно и при нея нямаше нищо чак толкова специално, но му се стори интересно това за врага.
- Опасен враг? Това наистина е интересно. - подметна той
- Да ти кажа, и при мен е нещо такова. Животът ми е адски еднообразен. Мистик Таун е скучен в последно време. Всички са се покрили някъде и най - често и аз съм сам. Но се подготвям за битка! Искам да сломя един определен човек, който за жалост също е много жилав и опасен. - без да се осъзнае, Алън беше стиснал силно сребърната луна. Усети се чак когато усети и леката болка от стискането. Оправи набързо изражението си и побърза да пийне малко вода за успокоение. Изпи на две големи глътки половината съдържание в чашата. Тази вода имаше странен вкус. Алън го игнорира. Явно дори минералните води вече са пълни с какво ли не. Тцтц.

(извинявай, че е кратко музата ми е на 0 от този грип -.-)