The fifth element, 20.07.2013

Реджина съвсем случайно бе подочула оттук- оттам за някакъв магазин, в който се продавали всякакви свръхестествени джунджурии. Бе съвсем сигурна, че го държи вещица. Но що за вещица би помагала на другите, а не на себе си? Коя нямаше да извлече собствена изгода на всичко.
Не и Реджина.
Ето сега стоеше пред това въпросно магазинче, наречено "Петият елемент". Кой беше петият елемент?- Духът. Тази сигурно имаше контрол над душите... на обикновените същества, като върколачета, вампирчета, демончета и всякакви такива, но Реджина бе сигурна, че нямаше да има контрол над нея. Бе твърде силна, особено в настоящия момент. 
Отвори вратата без дори да я докосва. Откакто бе призовала Нищото използваше магия и за най- малкото нещо, като например да си направи кафе, или да си налее вода. С влизането си усети позната енергия.
Реджина се олюля на краката си за два- три кратки мига. Енергията бе твърде позната... някой, който познаваше твърде добре бе идвал тук преди не повече от ден- два. Тя прехвърли в ума си набързо всички, изключи невъзможните, които не бяха чак толкова "smart", помисли си тя. Остана единствено Скарлет Либърти Грей. 
- Какво искаше тя?- попита гръмко Реджина, тъй като не видя никого в това помещение, а доколкото бе узнала от филмите- тукашните вещици си имаха стаички, в които правеха всичко. Най- вероятно и тук имаше.

Отново се занимавах с нещо в задната стаичка, когато чух звънчето на входната врата да огласява тишината. За момент направих някаква отегчена физиономия, мислейки си, че поредният тинейджър, дошъл за дрънкулки, ми проваля започнатата работа. И все пак нямаше как да не проверя кой е посетителят. Да не кажа, че направо с мъка се дотътрих до вратичката, която ме делеше от основното помещение. Но тази мудност продължи само докато се озовах от другата страна, намирайки се зад бюрото, вперила поглед в новодошлата.
- Реджина?! - възкликнах учудено.
Не очаквах да я видя тук. Така де, изобщо не очаквах да видя друга вещица в този магазин, имайки в предвид, че повечето от нас имаха и можеха да си направят всичко. Да не говорим пък за кметицата. Все пак й се разнасяше голяма слава из градчето.
- От доста време не сме се виждали. - заговорих спокойно, с нормален тон.
По изражението й обаче тя никак не изглеждаше особено спокойна. Нима планът на блондинката, дошла преди известно време, бе проработил. Не, все още усещах аурата на кметицата, определено изобилстваща от магия. Значи бе тук заради нещо друго.
- Какво те води насам?

- Да, Реджина Милс, кметът на града.- отсече Реджина, когато най- накрая се появи собственикът на магазина.
Да... бяха се виждали някъде и ако паметта на Реджина не я лъжеше, то това трябваше да е Елизабет... Елизабет... не успя да си спомни фамилията. Бяха се засекли в горите край града, когато Реджина бе в онази фаза, за която не искаше да си спомня, тъй като тогава преживя истински кошмар.
- От доста време не сме се виждали.- каза й Елизабет със съвсем спокоен тон, че даже и приятелски.  
У Реджина нямаше и грам безпокойство. Нямаше за какво да се безпокои, тъй като в момента може би беше съществото в цял Мистик, ако не и извън него, притежаващо най- много енергия, която бе изцяло на нейно разположение.
Кметицата, още от онези времена, в които бе наричана от обикновените "Злата" Кралица, не обичаше другите да увъртат в нейно присъствие. А определено това правеше Елизабет в момента. Искаше, когато зададе въпрос, отговорът да го последва едва ли не веднага. Изнервяше се, когато нещата не ставаха по нейния начин.
- Какво-искаше-тя?- Реджина се доближи бавно до бюрото и раздели умишлено, с лека пауза, всяка една от думите.

Подпрях длани на масивното бюро пред себе си. Винаги ми бе изглеждало огромно и ме караше да се чувствам дребничка до него. Да, дори до предметите в собственото ми работно място изглеждах малка. Но пък беше адски удобно за подпиране и облягане, каквото правех и в момента.
- Какво е искала.. коя? - попитах уж неразбирайки.
Абе бях си добра актриса, предполагам. Поне докарвах учудени физиономии и можех да се правя успешно на ударена. И въпреки това се досещах за какво става на въпрос. То що за идиот трябва да си за да не се досетиш. Ала нали бях казала, че ще си трая. Щях да го направя или просто да скалъпя нещо ако се наложи.
- Доста хора идват тук, Реджина. Уточнявай се ако обичаш. - помолих я отново съвсем учтиво, рискувайки да й лазя по нервичките.
Всъщност, харесваше ми да тормозя така някого. Бе забавно.

Е, нямаше как да се отрече, че бюрото си беше нещо масивно. Беше доста голямо, дори и за представите за по- скоро средновековен и монументален стил(какъвто бе стилът в Омагьосаната гора) на Реджина. Но също така тя бе сигурна, че бюрото няма да изглежда толкова голямо и с такава добра дърворезба, ако просто бъде взривено. А в момента Елизабет я подтикваше точно към такава постъпка.
- Не се прави на ударена. - каза Реджина и обхвана с ръце бюрото, почти от ъгъл до ъгъл. 
Остатъчната енергия от Скарлет се усещаше съвсем ясно. Макар и в малки количества все още можеше да бъде различена измежду всички други. След призоваването на Бездната, както бе нарекла Кора Нищото, всички сетива на Реджина се обостриха до изключително висока степен. До такава, че усещаше дори тиктакането на часовниковата кула разположена между двете централни улици.
- Руса косичка, сини очички, миловидно изражение. Скарлет Либърти Грей. - търпението у Реджина бе започнало да се изчерпва. Бяха останали съвсем малки количества, които все още я държаха.- Какво искаше?- попита може би за последен път тя.

Нямаше нужда да се опитвам да се сетя за коя точно Скарлет Либърти Грей говореше. Всъщност, госпожицата май така и не се бе представила тогава. Или поне не се запознахме официално. Супер, поне името и разбрах, а по описанието най-вероятно ставаше на въпрос за нея. Нямаше за кого друг да е. Първо се престорих на зачудена. Би трябвало да ми отнеме поне половин минутка да се сетя, нали така? Уж доста хора минаваха да оглеждат магазина, макар и не точно за нещата, които наистина предлагах. Но нямаше смисъл да се опитам да излъжа Реджина, че Скарлет е била тук за нещо обикновено. Нямаше да се хване.
- Ааа, онази блондинка. - казах все още замислено, печелейки си още няколко секунди, в които се опитах да си припомня хубаво каква бе енергията на момичето.
Бе върколак, нали така? Тогава добре го усетих. Нямаше как да греша. Щях да измисля нещо за случая, макар и да се изкушавах просто да й кажа, че имам нещо подобно на лекарската клетва за пазене на тайните на пациента. И все пак отвърнах:
- Дойде за амулет.
За сега толкова, макар и да бях сигурна, че кметицата щеше да разпитва още.

Скарлет Либърти Грей. Да. Точно Скарлет. Обикновено враждите на Реджина бяха за съществени неща, не започваха само и просто заради един мъж. Специален мъж. Но все пак мъж. Изглежда в малка или голяма степен тази им вражда бе прераснала в нещо повече, което преминаваше всякакви граници и на което трябваше да бъде сложен край... скоро.
Елизабет се правеше на замислена и Реджина знаеше много добре всичко това. Знаеше, че съдържателката на магазина вече се бе досетила за кого иде реч. Нищо. Реджина й даде няколко секунди, през които успя да разбере, че бюрото бе със страхотна изработка. Тя се учуди, че дори тук, в този свят, съществуваха такива.
- Ааа, онази блондинка. - мислите на Реджина бяха прекъснати, най- накрая, от отговора на Елизабет.- Дойде за амулет. - добави тя.
Че на кого му е нужен просто амулет?, запита се Кметицата. Един амулет нямаше да може да защити някого от Бездната. Беше невъзможно.
- Амулет? Какъв амулет?- следващият въпрос излезе машинално от устата на Реджина, след което отново усети онази енергия... беше се застояла твърде дълго за един амулет.- И какво друго?!

Оказах се права. Бе прекалено любопитна и настоятелна, че да се размине само с толкова. Щеше да се опита да изцеди всяка малка подробност, която знаех. Е, аз пък си бях инат и можех да твърдя, че не съм правила нищо особено за онази млада дама.
- Просто амулет. - потвърдих отново думите си.
До някъде бе вярно. Все и амулет от мен. Дори първо него направих. Така че може да се каже, че си казвах истината, но малко я украсявах и променях. Всъщност, доста щях да я променя. Трябваше да измисля нещо подходящо и достоверно, което един върколак би си взел от магически магазин.
- Сещаш ли се за онези върколашките проблеми с луната, за моментите в които им е трудно да се контролират по време на пълнолуние, новолуние и т.н. ? Трябваше й за нещо такова. Не ми каза дали е за нея или за друг вълк. Просто искаше нещо, което да укроти дадено зверче. И ето, че трябваше да правя многофункционален, приложим за всеки "наморник". - изпуфтях недоволно, уж заради тормоза по вършената работа, макар и да ми бе забавно, сещайки се колко подходяща ми изглеждаше последната думичка, използвана в тази ситуация.

Колкото и да й се искаше, Реджина не успя да повярва на версията на Елизабет, че Скарлет била тук за амулет, предназначен за нея или за някой друг вълк, за "проблемите" по пълнолуние и за защита от влиянието на луната. Е, Реджина не беше глупава. Много добре знаеше, че луната действа на върколаците по същия начин, както действаше природата на вещиците и кръвта на вампирите - даваше им сили. Кой не искаше повече сили? Кой не искаше да е по- мощен.
Това увъртане от страна на Елизабет, на която очевидно й беше забавно, издразни Реджина до краен предел. Кметицата усещаше как в главата й отново настъпва онова усещане, че трябва да унищожи нещо... или всичко.
Реджина сви едната си ръка в юмрук.
- Не, не й е бил нужен за това. Сигурна съм!- ръката на Реджина се отпусна отново, а тя прокара показалеца си по бюрото, което непосредствено след това се превърна в хиляди малки парчета дърво, хвърчащи наоколо. Жалко за хубавата изработка. Кметицата наистина бе от ценителите на този тип изкуство... изящна изработка, монументални размери.
- Жалко!...- тя имитира съжаление.
- За какво й трябваше амулетът? Какво друго, освен него, искаше?- попита нервно Реджина й отново се съсредоточи единствено върху Елизабет.

Оо, повярвайте ми, луната им даваше сила, но на моменти, особено при новите вълчета, ги караше направо да откачат. Можеха да станат толкова гневни и яростни, че да решат да избият всичко по пътя си. Особено пък ако срещнат някой "колега". А нещо подобно би трябвало да се спира докато върколакът не се научи да се контролира.
- Ако не вярваш иди и я попитай!
Повдигнах леко рамене. Щом толкова се интересуваше защо на вълчицата й е трябвало нещо подобно, да си разпитва нея. Мен какво ме засягаше. Поръчват, плащат и вече всичко е наред. Не се разправям, не любопитствам и не се мешам там, където не ми е работа.
Върха на нахалството обаче дойде, щом реши, че може да ми разрушава така ценното бюро. Добре, че се усетих да прехвърля тежестта на тялото си върху самото него, че ако бях останала облегнала на бюрото до сега да съм залитнала и да съм се изръсила. Прочистих гърлото си, искашляйки се по онзи начин, който съдържаше един от онези намеци и изразяваше недоволство.
- Госпожо кмет, мисля, че вие най добре знаете, че разрушаването на чужда собственост е забранено. - веднага опровергах действията й според едно от правилата на града.
- За подобни неща хората се съдят.
А докато изричах думите си, разхвърчалите се парчета дърво и трески се върнаха обратно по същия начин, по който току що се бяха разпилели. След секунди бюрото си бе здраво и съвсем цяло, сякаш току що поръчано от магазин за мебели.

Реджина не се интересуваше от проблемите по пълнолуние на Александра. Бе сигурна, че Елизабет я лъже. Може би го знаеше, благодарение на онова шесто чувство или каквото там беше... но го знаеше и това точно беше най- важното. Елизабет лъжеше. И в интерес на двете бе, собственичката да започне да говори, тъй като, ако не го направеше, нещата щяха да започнат да се влошават и нямаше само бюрото да е пострадало.
- Ооо, Елизабет. - промълви Реджина тихо, след което повиши рязко тона си:- Повярвай ми... мога да направя много повече от това. И пострадало няма да бъде само бюрото ти. Всеки знае, че, ако е на страната на Кметицата, ще бъде защитен, ще бъде облагодетелстван и така нататък. Възможностите ми са неограничени. Друг е въпросът на кой му стиска.
Да, така беше. Реджина и Румпелщилцхен бяха най- властните в Омагьосаната гора... и двамата играеха в един отбор, само дето вторият често променяше правилата на играта. Е, поне Реджина бе приспособима към нови правила.
В Мистик Реджина имаше само една, единствена приятелка- Фей Чембърлейн, която не се бе мяркала наоколо след пътешествието им до Омагьосаната гора. Кметицата се надяваше, че скоро ще се види отново с най- добрата си приятелка. Единственият мъж пък, с когото Реджина се отнасяше добре бе Алън, но за съжаление за да нарани другиго, в близкото бъдеще трябваше да му направи заклинание.
С другите Реджина се държеше по начинът, по който те се държаха към нея. И поради тази причина й имаха респект, въпреки че не я харесваха особено.
- Всяко нещо си има цена.- Реджина си припомни думите на Румпел.- Каква е цената на това да ми кажеш защо тя е била тук? Истината!

Явно проблемът на Реджина бе, че все още не осъзнаваше, че това наоколо не е нейната Омагьосана гора, нито пък онова градче, в което бе запратила всичките си приказни герои. Та, по дяволите, тук никой не бе изскочил от някаква си смахната приказка. А това, че тя си мислеше, че позицията "кмет на града", на която се тропна, и някое ново заклинанийце от мама й даваха толкова голямо преимущество пред останалите жители на градчето, то жестоко се лъжеше. Тук бе пълно с какви ли не познати и непознати същества, с още по-разнообразен набор от способности, на които тя надали щеше да може да устои дълго. Особено пък ако няколко от тези същества решеха да се обединят срещу нея. Може би това не го осъзнаваше, но така великото й самочувствие щеше да й изиграе доста лоша сега.
- Каква цена си готова да платиш? - попитах я някак отвеяно, без кой знае какъв интерес към заплащането й.
Но все пак бях малко любопитна какво ще направи ако този път тя е в позицията, в която трябва да си изпроси нещо от някого.
- Предложи ми нещо. Да видим какво може да си харесам.

Е, това, че другите не бяха изскочили от приказка, нямаше значение.
Всъщност нещото, което най- много дразнеше Реджина в целия този свят беше, че приказките бяха изопачени. "Красавицата и звярът"- вторият си остава само един звяр. "Снежанка"- В крайна сметка Кралицата бе победила, а тя дефинираше "злото". Значи злото победи в крайна сметка. На Пепеляшка принцът й изчезна, а Червената шапчица беше върколак и уби приятеля си.
Да, тук приказките бяха така изопачени, за да може хорицата да си мислят, че "Доброто винаги побеждава". Реджина беше живо доказателство, че не доброто побеждава. Злото винаги възтържествуваше.
В Мистик всички я мразеха, с изключение на Фей, която й беше голяма дружка. Но това, че всички бяха срещу нея, не безпокоеше ни най- малко Реджина. Дори и да имаше някакво "обединение"  срещу нея, тя щеше да се справи. Винаги бе смятала, че е по- добре да работиш сам, отколкото с други, тъй като, когато си в група, често има опасност от разединение между членовете. При индивидуалната работа нямаше такава опасност.
"Каква цена си готова да платиш?", попита я Елизабет. Това беше много смешен въпрос за Реджина. За нея цената нямаше значение, стига да получеше онова, което й трябваше.
- Възможностите ми са неограничени.- уведоми я Реджина. Колкото и самоуверено да звучеше, това си беше така.- Какво искаш?- Кметицата отново попита Елизабет и машинално повдигна леко веждите си.- Е?

И може би все още подценяваше всички с тези нейни "неограничени възможности". Но нека продължаваше да си мисли, че всички тук са също толкова слаби и беззащитни, колкото и онези в нейния собствен свят на приказките. Някога щеше да разбере обратното.
Но да се върнем сега на въпроса.. Какво исках? Можех да се сетя за десетки неща, може би дори стотици. Като се започне от най-малката дреболия, та да се стигне до него огромно и значително. Но не можех ли и сама да си получа всичко, което желаех? Нищо не ми пречеше. Нищо не ми поставяше ограничения в подобни начинания. Нямаше какво да искам от кметицата. Не и на този етап.
- Определено не си готова да дадеш всичко, което поискам, Реджина. Затова и не казвай на никого, че може да получи от теб каквото пожелае. Не знаеш колко изкривено може да е мисленето на някои създания и колко непоносими могат да са желанията им. - заявих уверено.
Понякога цената бе наистина прекалено висока за нещо, което не си заслужава. А аз можех да съм алчен човек. При това такъв, който може да измисли абсурдни неща, които да поиска в замяна.
- Ако поискам нечии живот? Може би на някого, на когото държиш?
Дали й бе познато? Поне бях сигурна, че все някъде ще се намери човек, към когото изпитва някаква силни симпатии. Всеизвестна бе и враждата за онзи младеж, Алън. Познавах го. Дори и той бе идвал тук.
- А ако пожелая твоя собствен? Ако реша да взема душата ти? Не си заслужава, нали? Не би дала нещо, което да струва цялото ти съществуване, за една малка подробност, която може би някога сама ще научиш.

Реджина най- добре знаеше, че колкото и да е висока цената на нещо, ако иска да го получи, то трябваше да е готова да плати.
- Напротив...- Реджина поклати глава и притвори леко очи, след което отново ги отвори и продължи:- Изглежда не си наясно коя съм аз. Нека ти разясня нещо: Майка ми е дъщеря на мелничар, винаги е искала най- доброто за мен и също като самата мен, минаваше през всичко и всички, за да постигне целта си... и точно заради това станах Кралица в друг свят, непонятен за никой от тук. Тук ме познавате като "Злата Кралица" от приказката за милата "Снежанка", която сега не помни нищо. Още по- важното е, че когато искам нещо, го получавам независимо от цената- урок, който всички тук трябва да научат. Знаеш ли как дойдох тук, в този свят, скъпа ми Елизабет?- Реджина направи кратка пауза.- С Проклятие, което никой тук, нито ти, нито която и да било друга вещица, не е в състояние да направи. За да го направя, ми трябваше сърцето на баща ми, който беше единственият ми останал близък човек. Така че помисли си дали не съм готова да платя и най- високата цена?
В съзнанието й изплуваха картини от онези последни моменти заедно с баща й. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Прегръщат се, тя му казва, че само иска да е щастлива и след това... всичко изчезна. Не искаше да си спомня.
В Мистик единственият й що- годе по- близък човек беше Алън. Тя се запита дали е в състояние да жертва и него... Не! Това беше равносилно на това самата Реджина да беше убила Даниел. Не можеше да го направи.

Отново започваше да се изхвърля. Целеустремени майки, зли проклятия.. Изобщо бе ли се оглеждала около себе си в скоро време, за да види как напредват расите, за да разбере, че не само нейните проклятия могат да се сметнат за 'голяма работа'. Оо не, сигурно дори не бе срещала демоните, ангелите, боговете и всичките други измислени странни същества наоколо, концентрирайки се само в битката срещу една вълчица, за да разбере, че надали би могла да се изправи пред нещо като тях. Тези мисли ме караха само да се усмихвам някак доволно.
- Добре, Реджина. - заговорих отново със спокойното си, сладко гласче.
- Представи си най-скъпото за теб същество, всичките моменти, прекарани с него, и емоциите, които си изпитвала. Представи си, че те накарам да го убиеш, да ми донесеш главата му на сребърно подносче.
Направих кратка пауза, но после изведнъж реших да се поправя.
- Не! По-добре да ми го доведеш жив, за да се уверя със собствените си очи, че ти си го убила и да видя как собственоръчно изваждаш сърцето му, например. После ще те накарам да ми го сготвиш и ще и го поделим за вечеря. И това просто за да ти кажа какво прави медальонът на въпросната Скарлет Либърти Грей, за който ти така настоятелно разпитваш. Нима си съгласна?

Реджина умееше да приема пораженията си, колкото и редки да бяха те. Но винаги, след всяко ново поражение, тя се изправяше и продължаваше дори още по- устремена към онова, което си бе поставила като цел. Кметицата смяташе, че самочувствието е хубаво нещо, когато има покритие, а бе сигурна, че нейното имаше. Друг бе въпроса, че на повечето самочувствието им бе толкова голямо, но всъщност то нямаше покритие.
Бог, ангел, демон - всеки има своята слаба точка, която, Реджина бе наясно, че ако открие, ще може да контролира изцяло дадения индивид по такъв начин, че да извлече лична изгода от всичко това.
Тя не се разправяше само със Скарлет... разправяше се собственоръчно с половината, че ако не и целия, град, но го приемаше като свое задължение- да прочисти Мистик от натрапниците и от онези, които уронваха престижното име на градчето.
Нима не бе способна да извади нечие сърце пред чужди очи. Та Реджина беше експерт във всичко това и докато други вещици дори нямаха представа как става номера с изваждането на сърцето, тя бе експерт в това... бе извадила хиляди сърца, които в момента се намираха в трезора, под семейният мавзолей.
- Защо ми е да си го представям, след като вече знам какво е?- попита през смях Реджина. - За проклятието ми трябваше сърцето- подчерта тя.-... на най- близкият човек до сърцето ми.
Реджина се запита дали изобщо ще получи онова, което иска. И дали изобщо си заслужаваше, след като толкова време не успя да се разбере с тази Елизабет? Така или иначе знаеше, че Скарлет й готви някакъв капан... не че преди това не го знаеше. Тоест досега просто си губеше времето тук. Беше на същото ниво, както преди да влезе в помещението.
- Нека кажем, че, ако ми кажеш какво е искала Скарлет от теб, ще ти дължа една услуга, независимо от това каква е тя. - може би това беше последната оферта от страна на Реджина.

И ето, че отново слушах за това как е жертвала най-близкия си човек заради някакво велико проклятие. Но ето, че това бе малката подробност - за въпросното проклятие навярно си е заслужавало, но със следващите си думи напълно потвърди, че не би го направила заради информацията за един нищо и никакъв амулет. Просто щеше да ми дължи услуга? Не, сега не й вярвах. Нямах навика да вярвам на някакви плоски обещания, градящи се само върху желанието за получаване на информация. От къде да съм сигурна, че кметицата нямаше да пристъпи думата си, особено щом знаех какви други подли злини е правила.
- Нека кажем, че за сега не се нуждая от услугата ти. Пък и ако от сега ми дължиш една, от по-късно още една, а след това и трета.. Може би ще ти станат малко в повече. - отвърнах й с доволна усмивка.
А определено след време щеше отново да дойде при мен и вече настина да е готова на още по-големи услуги.
- Да кажем просто, че не е от кой знае колко голямо значение в момента какво е искала Скарлет. Дори и да ти кажа няма да можеш да промениш нищо. А ще е толкова по-забавно ако я оставя да те изненада. Пък ти си запази шанса да получиш помощ от мен за след време. Може и да ти потрябва.
Ооо, да. Бях почти убедена, че щеше да й потрябва.
- Тогава вече наистина ще направя нещо за теб, а ти ще трябва да ми дължиш услуга. Дори ще се постарая до тогава да си намисля какво точно искам.
Ако това бе единственото нещо, за което бе дошла в магазинчето ми, то вече получи всичката информация, която бих й дала и можеше спокойно (или не чак толкова) да си отиде.

Реджина не престъпваше обещанията си. Никога! Това бе правило, което бе научила от майка си и от Румпелщилцхен. Не бе такава персона. Когато кажеше, че дължи услуга на някого, който и да е той- тя изпълняваше дадената си дума и щом услугата трябваше да бъде оползотворена, то Реджина правеше онова, което се искаше от нея. 
 Животът я бе научил на това, че, ако не си помогне сама, никой няма да й помогне... освен ако не му предложи някакъв вид обезпечение. Но определено не правеше второто често. Разчиташе само и единствено на себе си... на своите сили... на своите възможности. На никого другиго, освен ако не беше съвсем наложително. 
 За какво можеше да й е амулета на онази?, запита се Реджина и бързо прехвърли всички възможности, за които се сети в ума си.
 Най- вероятно беше за някакъв вид обезвреждане, на нещо, което дори самата Реджина не можеше да обезвреди... затова бе изпратила Джейсън да търси майка й. А Кора беше жива, ако Реджина не бе сигурна на сто процента, то те бяха поне 99,9.
 Кметицата направи кръг с помощта на ръката си по бюрото, а върху него се появи лист с "договор", или по- скоро със споразумение, в което се споменаше, че тя, Реджина, ще дължи услуга на Елизабет ван Хелър, ако й бъде дадена всичката информация, известна на Елизабет,
за третата страна, на име Скарлет Либърти Грей. До листа се появи мастилница, а в ръцете на Реджина перо. Тя потопи внимателно перото в мастилото и сложи подписа си върху листа, след което го обърна към собственичката на магазина.
- Избери правилната страна. - погледна я изпитателно Реджина.

Взех веднага въпросния лист и погледът ми зашари по него. Набързо изчетох какво бе написано. Въздъхнах, вече дори леко отчаяно. Не ми трябваше никакъв договор в момента, при това за сделка, която нямах намерение да сключа. Сега не бе точният момент за уговорки с Реджина. За нея планирах съвсем различни неща след .. още известно време. Сега просто върнах листчето обратно към нея, нито подписано от мен, нито каквото и там да било.
- В 'златната среда' си ми харесва, честно казано. - отвърнах й относно думите за избирането на страна.
За момента бе дори идеално и щях да се възползвам до тогава, когато нямаше да има друг вариант освен да застана на нечия страна. Но се съмнявах, че и дори тогава щях да намеря своята 'малка вратичка' за измъкване. А нашата кметица явно не разбираше от думи, намеци и дори съвети, последното от които отново повторих.
- Казах ти, използвай си шанса по-късно. В момента няма смисъл. Тогава наистина ще ти трябва, а аз с най-голямо удоволствие бих ти помогнала.
Оо, да. Наистина щях. Особено като знаех колко голяма длъжница щеше да ми е след това.

Очевидно беше, че Реджина просто си губи времето тук. Така или иначе Елизабет нищо нямаше да й каже. Тогава защо да губи каквото и да било, без след това да вземе нещо друго? Просто не си заслужаваше. 
 Реджина се отказа още в момента, в който погледът на Елизабет зашари по листа. Още в този момент си пролича, че не е заинтересована. Е, това си бе лично нейно мнение, а Реджина нямаше намерение да хвърля усилия на вятъра само, за да я убеди, че, ако застане на нейна страна, ще бъде доволна. 
- Няма средно положение. - уведоми я Реджина с въздишка.- В този свят.- подчерта тя.- В този свят има две крайности- доброто и лошото, мракът и светлината и така нататък. Или играеш в единия отбор или в другия. 
Какво можеше да направи? Трябваше да направи нещо, за да покаже на Елизабет, че, ако не играе в нейния отбор, то в такъв случай тя си играеше с огъня. Можеше да срути цялото помещение, но това нямаше да помогне. Затова Реджина направи кръг над листа, а буквите по него се пренаредиха. 
- В такъв случай Ви уведомявам...- вече изпълняваща длъжността си на кмет на Мистик, Реджина премина към учтивото обръщение.-, че магазинът бива затворен за неопределен период от време. - В ръката й се появи печатът на града и тя подпечата документа.
- В този свят магия не съществува. Причината за затварянето е в документа. - Реджина уведоми Елизабет и накара печатът да изчезне в лилав дим. 
Тръгна към изхода на помещението със достатъчно саркастична и иронична усмивка. Отвори вратата и я затръшна зад себе си. Усмивката остана на лицето й още дълго. Кой друг живот можеше да вгорчи днес? Все пак бе "Злата Кралица"... или тук Кметица. 
Медальон, но имаше и още нещо, за което Скарлет бе ходила при Елизабет. Реджина имаше намерение да разбере защо... не че ако не знаеше, щеше да бъде уязвима за каквото и да било, но все пак...

Сериозно? Искаше да ми затвори магазинчето. Хич не ми се понрави това, но нямаше да си позволя да покажа някаква негативна реакция пред нея. Нямаше и да й позволя така да се разпорежда със собствеността ми, като изобщо не ме интересуваше дали е кметица или не.
- Магия? За каква магия става на въпрос? - попитах я, вече правейки се на учудена.
Идеше ми за момент да се засмея, често казано.
- Та това тук е просто магазин за сувенири.
И изглеждаше като такъв. Всички рафтове все пак бяха изпълнени с дрънкулки и малки, декоративни шишенца. Ходи доказвай после, че е нещо друго. И ако причината се основаваше на това, то никой нямаше ясни, потвърдени и достоверни доказателства да затвори мястото. И все пак си замълчах. Оставих я да си тръгне, вярвайки че е провалила бизнеса ми. Дори я изпратих с подобаващото "Лек ден, г-жо кмет." и усмивка на лице.
Останах отново сама, с въпросния лист, все още оставен на плота на бюрото ми. Загледах се в него. Хвърчащо листче хартия. На кому бе нужно? И кой ли имаше доказателство, че нещо подобно някога е правено? Нямаше записани нередности за магазина в кметството, нямаше и в полицията, нямаше свидетели, доказателства или каквото и да било. Просто съществуващ лист хартия с някакъв печат върху него. Докоснах го едва-едва с пръст и той пламна. Вече нямаше нищо, абсолютно нищо, което да ми попречи да продължа с дейността си.