Тъмна нощ, по пътя към замъка на Крал Артур

- Побързай. - казах закачливо по телефона и го прибрах в джоба си. Звънях на моята дружка Деница, разбира се. Тази нощ щяхме да се развихрим, не в смисъла, в който си мислите. Напротив - бяхме решили да направим малко поразии.
Погледнах нагоре. Хубавата къщичка на нашия скъп даскал сякаш ме гледаше от високо. Как да не я нападнеш? Имах информация за него и за някои от притежанията му. Определено щеше да е интересно, стига играта да не загрубее много. Не знаехме чак толкова много за него, а вероятно той бе някоя рядка и малко по - силна раса. Не е обикновен. Дори Зеро беше преценил, че е нещо, което не е срещал често през живота си.
Скръстих ръце и зачаках да се появи злобната ми дружка, за да обсъдим нещата. Не и бях казал почти нищо за това какво ще правим и не знаеше нищо за новата ми самоличност. Първо трябваше да си поговорим доста, преди да направим удара.

След известно време вече не бях сам. Обърнах се и забелязах Деница, която ме гледаше подозрително.
Направих няколко малки крачки, огледах я и подсвирнах леко.
- Уоу...малка вещице. Досега не съм се заглеждал, ама доста го докарваш на сексапил!
Истинският Генерал Крос веднага би се заел с ухажването и, но аз все още не се интересувах от жени. Е, може би се интересувах, но от една определена.
Приближих се на достатъчно прилично разстояние и продължих да се усмихвам със загадъчната си и леко злобна усмивка.
Реших да не увъртам. За момента тя бе най - доверения ми човек, каквото преживяхме - го преживяхме заедно.
- Казах ти, че вероятно ще изненадам и теб. Вече можеш да не ме наричаш Алън, а Мариан.
Направих пауза и се почесах по врата.
- Имам силите на един от четирите най - силни екзорсиста, притежавам и самоличността му. Само се надявам да не разбере нещо и не ме намери.
Протегнах ръка и приканих нещо от тъмнината да се покаже. Беше любимия ми напоследък голям ковчег - Гробът на Мария.
- Признай ми го - определено съм добър!

Начина, по който се държеше ми приповдигна още повече настроението. Побързах да отговоря на всичко, което ми каза тя.
- Това, скъпа малка вещице се нарича Гробът на Мария. Едно от двете анти-демонични оръжия на Генерал Крос. Да, сега аз съм Генерал Крос, но не ми обръщай внимание, ако говоря и за Алън и за Мариан в трето лице.
Обърнах се и погледнах към ковчега. Вече веднъж бях използвал силата му, знаех, че работи. За сметка на моята Невинност...
- Бих могъл да ти го покажа и отвътре, но наоколо няма същества, върху които да го изпробвам. Благодарение на новите си две оръжия, имам много повече сила...а Мариан...по принцип той е моя сенсей. Този, който ме използва като роб дъълго време. Не помня дали съм ти говорил за него.
Сподавеното ми кискане продължи около половин минута.
- Защото исках да докажа, че и сам мога да свърша някои неща. Иначе много лесно мога да ти омръзна и се откажеш да правиш пакости с мен!
В страни от нас имаше някакви камънаци. Настаних се на единия и и направих знак да дойде при мен, за да си поговорим. Нямах търпение да разбера какво е правила, след като се разделихме в бара.
- Е? Сега ти си наред, после съм аз! И накрая ще съставим плана! - усмихнах се злорадо.
- Разказвай всичко.

Като за начало, тя явно имаше желание да разбере повече за Генерала. Имах стотици истории, най - често неприятни за мен. След това се присъедини към мен на камъка.
- Имам отговор на въпроса ти. Избрах теб, защото бях слабак и не можех да свърша това сам. Имах доверие на старата Деница, както сега имам на новата. - пак и отговорих долу горе лаконично.
Изслушах какво ми каза и се усмихнах накрая.
Тя ме погледна очакващо, не ми трябваха думи, за да разбера, че очаква и моя разказ.
- Справяш се добре. А какво получи ти в замяна, след като го превърна в бог? - попитах с нотка на любопитство. Осъзнах, че много се греши, когато даваш нещо даром. Да, освен луд, леко зъл, съм станал и малко егоистичен и алчен. Но това са подробности.
- При мен е малко по - различно. Сдобих се с предпазващ ме амулет от една вещица. След това Линали просто се изпречи на пътя ми - усмихнах се
- Да речем...че си поиграх малко с нея. Но май играта ми не и хареса - нацупих се
- Тимканпи успя да избяга и ме издаде на нея. И на него му създадох проблеми, но той е доста опасен. Ако дивия вампир вече не е бесен, скоро ще бъде - засмях се гръмогласно.
- Друго интересно...може да си чула за това, защото беше гореща новина. Предизвиках доста проблеми в един от градските паркове. Имаше доста жертви. да, мое дело. Благодарение на Гроба на Мария - казах гордо. Александра беше с мен. Аз се забавлявах доста, но тя май не...- нацупих се тъжно още веднъж.

- Тогава да се надяваме, че ще си спомни помощта ти, когато ти е нужен.
При мен важеше същото. Бях длъжник на вещицата, която ми направи амулета. За разлика от други, ще си изпълня услугата, стига да се свърже с мен.
Деница изслуша казаното и заговори след мен.
- Определено беше забавно! - потвърдих думите и
Изглежда при нея не е било чак така.
- Сега ще си дейна. И пак ще бъде забавно. Не съм те повикал тук напразно. Но ще се спра на подробностите за това, след като ти отговоря на въпросите.
Извадих магическия амулет изпод дрехите си и го свалих от врата си. Той представляваше дракон, обхванал някаква свера с нещо като магическа отвара вътре. Не можех да разбера какво е.
- Това е амулета. Вещицата, от която го взех изглеждаше доста надеждна.
След като и го дадох и тя се зае да го разглежда, аз преминах към следващия и въпрос.
- Нараних я...малко. Показах и, че за да оцелее в този свят не трябва да бъде толкова наивна. Не ми казвай, че все още ти пука за нея! - погледнах я изненадано.
Забелязах погледа на малката вещица, който беше отправен към масивната и величествена постройка.
- Знаеш ли чий е този замък? - попитах като за начало

Прекрасно осъзнавах, че малката вещица още е там. Нямах нищо против нея, но сега не я харесвах. Сегашната Деница ми допада много повече.
- Тя е слаба. Ако беше ти, заклинанието щеше да е успешно. Следователно има начин да я премахнеш. Просто трябва да го открием. - казах с усмивка
Ако трябва да бъда честен, и в мен имаше вина за неуспеха на заклинанието. За щастие при мен не се криеше добър Алън. Нямаше го, защото съм си аз. Следователно ми бе по - лесно от на нея. Но пък имах други мисли.
- Но...задръж тази малка добрина в себе си. Нищо в света не може да бъде само добро или само лошо. Не се знае какво ще стане с теб ако няма хармония.
Да, беше права. Аз щях да и кажа. Бях убеден в извода, до който бях стигнал. Толкова ли бяха заблудени всички, за да не разберат самоличността на даскала? Та той дори не я криеше...
- Така е. Това...е замъка на нашия учител по литература - Артур Пендрагон. Той е онзи Артур - за който има много филми и сериали.Кралят! Нямам доказателства, но съм сигурен, че е той. Дори в първия ни час с него, Зеро ми подшушна, че той не е обикновен човек. Но не можеше да разбере какъв е. Той е жив. И във замъка му трябва да има разни реликви и антики, които могат да ни бъдат полезни! - погледнах я с разширени очи. Бях се разгорещил, докато говорех.

Приех комплимента с усмивка. Добре беше някой да ми каже, че съм започнал да задобрявам.
Малката вещица ме изслуша и със всяка моя дума в погледа и се четеше все по - голям интерес. След като приключих и помълчахме за минута, тя потвърди че е заинтригувана и ми зададе няколко въпроса.
- Трябва да влезем в замъка. Ще намерим реликвите и ще се възползваме максимално от тях. Тоест ще ги откраднем.
Погледнах за пореден път към замъка. Изправяхме се пред нещо неизвестно, но едва ли този Артур е някой много силен.
- Малка вещице, имаш ли тип магия, с който да откриваш дадена информация? Ако не, аз съм се подготвил - ухилих се тъпо и извадих таблет, като го размахах.
- Шегувам се, не ни трябва магия за някаква проста информация относно реликвите. В интернет има доста неща...които са по - точно легенди... - вдигнах очи към нея
- ...като кралят, но както виждаш той е истински!
Момичето се позачуди на глас какъв е вида му.
- Надявам се не много опасен. Но едва ли. Беше прекалено мил и добродушен за някой с голяма сила. Сигурен съм, че не е демон, а според Зеро не е и вампир. Ти умееш ли да разпознаваш вещери и магове? - малко странно ми се струва Артур да е магьосник, след като в митовете Мерлин му търчи подир задника постоянно.

- Права си. Стар е и вероятно опитен. Но щом не е бог, значи все има слабо място. Няма идеална раса. Или аз не познавам такава.
Не съм специалист по расите. Но едно същество може да бъде безсмъртно и без да има друга голяма сила.
- Не знам много за върколаците. - цъкнах на иконката на Мозила и започнах да ровя за върколаци.
- Тук не знам колко е точна информацията, но на няколко места пише, че върколаците остаряват, а на други няколко места - че те могат да бъдат вечно млади. Особено ако е Алфа върколак. Но да ти кажа не си представям господина така. Те са по - темпераментни.
Мда, наистина няма начин да разкрием расата му чрез догадки. Това е загуба на време. Момичето попита какви неща би могло да има в замъка му. Отново забих поглед в таблета и след минута и половина вдигнах очи към нея.
- Може би меча. Според митовете той е хвърлен обратно в езерото или забит отново в скала. Но не мисля, че щом Кралят е жив, той няма да потърси едно от най - великите оръжия, правени на Земята. Друго....може би текстове доказващи съществуването му. Информация за това как е оцелял и какво се е случило с личностите от обкръжението му.
Въздъхнах и си прибрах таблета.
- Когато си готова - отиваме. Вече е достатъчно късно и да се надяваме, че нашият скъп Крал спи дълбоко.

Алън вече се надяваше по - бързо да приключат тук. Определено първоначално бе дошъл заради забавлението от вършенето на глупости, но сега нещо го притесняваше. Този Артур...определено не искаше да го среща тук и сега. Предпочиташе да се видят направо през новата учебна година. Макар че за какво му е да ходи на училище? Може би просто за да потормозва някого от време на време. Щеше да се радва ако и Деница беше решила да се яви чисто нова като него през новата учебна година. Хммм...би било забавно.
Именно заради това той вярваше, че трябва да си свършат работата и да не се срещат с Краля.
След като се изкачиха отново до нивото на избрания от него прозорец, и той я попита дали ще успее да го отвори с магия, малката вещица му зададе реторичен въпрос. Той не отговори и само се усмихна на себе си.
Изслуша и думите и за стратегията и се съгласи с тях. Или е някаква такава стратегия, или просто не му пука.
Алън размишляваше. При това размишляваше доста. Може да се бе променил, но честно казано му се живееше още. Поне малко. Но пък си даваше вид, че и за това не му пука. Така му харесваше. Това бе новата му същност. А и бяха останали много малко хора, пред които да прави каквото и да било освен това да ги игнорира, измъчва или сплашва. Деница го бе предупредила да бъде предпазлив за всичко. Не реагира никак на това. Действително той бе станал предпазлив още като осъзна новата си същност. Знаеше, че хората и съществата на този свят не са добри. Нямаше им повече доверие. Смяташе, че и той като тях не си заслужава да е добър. Предпочиташе да си изживее живота, защото животът на екзорсистите действително не е много по - дълъг от този на хората. Дори телата им понякога скъсяват живота си заради боевете с Акума. Алън вече не разбираше, защо точно той трябва да си жертва живота за другите. Радваше се, че е прогледнал.
Деница каза някаква дума и се чу изщракване. Побърза да бутне прозореца и влезе вътре. Алън се огледа и я последва. Скочи вътре и се обърна, за да види как ковчега му влиза хоризонтално през прозореца. Протегна ръка и я допря до масивното нещо. За няколко секунди конструкцията стана невидима. Алън предпочиташе да е невидим сега, защото той е нещото, което по - лесно би привлякло вниманието дори от тях двамата.
- Надявам се тъмнината да не е проблем за теб. - просъска тихо на момичето. Те нямаха зрението на Зеро примерно, но все щяха да се оправят някак. Все пак не са обикновени хора и няма да се игавят като си носят фенерчета или си включват светлина. Алън предполагаше, че Деница няма нищо против.
- Нека първо се огледаме за меча или някоя друга реликва. После ще потърсим библиотеката. - прошепна той още по - тихо и даде знак на малката вещица да го следва.
Коридорите бяха от тъмни по - тъмни. И двамата се бяха напрегнали за всеки шум, мирис или движение. Шумове не се чуваха, което беше още по - лошо. Мирисът се състоеше в аромата на старо дърво, съвсем леко престоял въздух...момчето не можеше да обясни. Все едно въздуха, който дишаха бе престоял хиляди години, но пък не бе тежък. Обстановката дори леко потисна екзорсиста. А след промяната наистина нищо не можеше да му докара подобно настроение. Май учителят ще се окаже по - плашещ, отколкото е изглеждал винаги.
- Не мога да повярвам какво мъртвило е тук...- прошепна той, докато слизаха по огромни стълби. След няколко минути се оказаха в...нещо като тронна зала. Алън се спря и направи странна физиономия. Имаше трон. За какво му е на някой трон? Това си е чиста суетност.
- Търси...нещо. - посъветва я той. Смяташе да направи същото. Всичко в тази зела беше прекалено автентично. Дори би било красиво, ако го видиш на светло. Но Алън нямаше такива претенции. Стъпваше леко и започна да търси за нещо, което може да им е от полза.