Някъде след 15 април

След като имах нов мироглед, този град ми изглеждаше много по - забавен. Не бях ловувал акуми от доста време, но и не ми пукаше. Като ми се изпречат на пътя - ще ги очистя. Ако не - Линали да се занимава с тях, иначе за какво е тук?
Съвсем скоро щях да осъществя връзка с Деница, за да задействаме някои от плановете. Без по - големи удари беше започнало да ми втръсва. Трябваше да се позабавлявам някак. Но все още не бях готов да се срещна със Зеро. Признавам си, че имам някакъв страх от него, дори сега да съм много по - силен от преди.
Вече беше започнало да се затопля, и много от заведенията бяха изнесли масички навън. Именно на една такава забелязах друго познато лице. Реджина. Още един от малкото хора в града, на които бих се радвал да доверя новата си самоличност. Дори може да ми се навие на акъла да направим някоя простотия. Приближих се, и макар че големият ковчег се мъкнеше отново след мен, аз застанах зад нея и сложих ръце на очите и.
- Не можеш да познаеш кой е! - изкисках се
Гласа ми беше различен, ръцете и вероятно дори допира. Обожавах този елемент на изненада, който всявах в познатите си.

От няколко дни Реджина бе новото си - старо "аз". Наслаждаваше се на живота. Всичко се бе върнало към обичайното старото статукво.
Средата на април минаваше. Заведенията вече бяха пълни не само вътре, но и отвън. Все по- често грееше слънце.
Реджина бе в центъра на стария град на Мистик. Не обичаше да стои сама по кафенетата, не че обикновено се намираха хора, с които да излиза. След промяната всичко бе друго. Днес просто седна на едно от кафенетата, чиито маси вече бяха изкарани навън. Наоколо бе пълно в буквалния смисъл на думата.
Изведнъж някой постави ръце на очите й. В първия момент Реджина се стъписа. Не очакваше нищо по- специално от този ден.
Гласът бе мъжки. Не й бе познат. Можеше да се закълне, че не го бе чувала никога преди това. Прииска й се да използва новите си способности за да накаже непознатия, дръзнал да направи това, но се въздържа.
Внимателно отмести непознатите ръце и стана от мястото си. Не го бе виждала преди, ала честно казано- бе доволна от гледката.
- Нужно ли да ви уча на етикет?- попита Реджина и веднага след това добави:- Човек не се държи по този начин с непознат.

Реакцията и не свали усмивката ми. Дори я разшири.
- Не е нужно, вече не ползвам такива неща. - скръстих ръце зад тялото си. Както винаги, хората наоколо ме гледаха странно заради масивния, движещ се ковчег зад гърба ми.
- Ето, че не ме позна! - казах игриво и плеснах с ръце. Скоро свалих психарската си усмивка. Честно казано тя не подхождаше толкова на такова тяло. На сегашното ми лице му ходеше да стои по - сдържано. Въпреки това отново се усмихнах леко. Но нито следа от милата ми стара усмивка. Нито от топлия ми поглед.
- Но аз те познавам доста добре! Ти обичаш да ми разказваш случващото се около теб, както и аз обичам да правя същото.
Напоследък имах досадния навик да си играя на "гатанки" с околните. Особено относно това, кой съм в действителност. Реджина вероятно само един-два пъти бе виждала униформата на Алън. Тази сегашната беше почти същата, само че емблемата на Ордена беше златна, а не сребърна. Не очаквах да помни такива малки детайли. Белега на лицето ми също го нямаше. Но лявата ми ръка си беше същата. Надигнах ръкава на робата и казах:
- Спомни си чия ръка е това, Реджина! - премахнах малка част от бинта, където се показаха черните ми нокти и червеникаво -черната кожа.

- Как да ви позная, след като не сме се срещали никога?- раздразнено попита Реджина.
Отговор на този въпрос не бе нужен. Реджина бе абсолютно сигурна, че дори не бе засичала този мъж из улиците на Мистик Таун, камо ли да бе говорила надълго и нашироко с него.
Когато непознатия й каза, че я познава много добре и че си били споделяли всичко, което им се случвало, Реджина се стъписа. Единствените "хора", с които споделяше бяха Фей, която не се бе мяркала от месеци и имаше "малки" разлики между нея и този, който стоеше тук, а другия бе Алън. Но Алън изглеждаше по коренно различен начин.
- Вие сте болен. Внимавайте.- отсече с предупредителен тон Реджина. Това бе истинска подигравка с нея.
Мъжът повдигна ръкава си, като разкри на Реджина белег, който бе виждала само при един, единствен човек... или по- точно екзорсист, но тя предпочиташе човек. Алън.
"Спомни си чия ръка е това, Реджина.", каза й непознатия. Да. Тя си спомни чий е белегът, но очевидно не беше при притежателя си. Не се сдържа и удари шамар с всичка сила на мъжа, стоящ пред нея.
- Къде е той?- процеди Реджина "през зъби".

Нима тя не ми вярваше? Вероятно с нея щеше да е по - трудно. Каквото и да говореше, не ме плашеше особено, а аз продължавах да и се усмихвам насреща. Усмивката ми се скри, когато ми удари шамар. Чак ми завъртя главата. Рязко я обърнах отново към нея, а вратът ми изпука.
- Тук вътре! - потупах се по гърдите
- И стария Алън няма да го видиш никога повече! Можеш колкото искаш да раздаваш малките си шамарчета, но това няма да помогне. Мразя стария си лигав характер достатъчно, за да не му позволя да се върне.
Реджина имаше голям късмет, че все още стоя и и се обяснявам. Определено го заслужаваше, след като бе мила с мен толкова дълго време, но сега всичко бе различно. Нямаше да се оставя да ме мачкат.

Добре, каза си Реджина. Има две възможности.Първата е, че това е Алън, но се е чалнал някъде, а втората- поредния простак, с който ще трябва да се справя.
Мислите минаха мълниеносно през ума й, а това, което бе видимо за другите- действията й, бяха твърде нехарактерни за нея.
Без да осъзнава какво прави, Реджина зашлеви самозванеца още веднъж. След това реши, че го е направила само за да се увери, че поне с действията си е била пределно ясна.
- Докажи го, Алън.- обръщението бе по- скоро иронично, тъй като Реджина продължаваше да вярва и да се убеждава във втората си теория. - Разкажи ми- коя съм аз и откъде идвам?
Това бе въпрос, отговорът на който бе известен само на Фей, Алън и може би Зоуи Редбърд, която бе изключено да стои тук, тъй че- отговорът бе известен само на Алън.

Успях да се отдръпна на време, затова този път не успя да ме удари толкова силно. Положих всички възможни усилия, за да прикрия напиращия гняв и изслушах какво иска да ми каже.
- Само с това ли ще ти докажа? Прекалено лесно е. - изсмях се и седнах на единия стол. Помнех много от нещата, които Реджина ми сподели в онзи клуб, когато бяхме леко пийнали. Дори да не бяхме, вероятно все някога щяхме да покажем истинската си същност един за друг.
- Коя си ? Хммм..чакай да помисля...- сложих два пръста на брадичката си.
- Злата кралица, която ние познаваме от приказка? Тази, за която няма " и живели дълго и щастливо? - зацъках с език.
- Тази съдба е гадна.
Никога не бих казал такива неща на Реджина. Преди дори не съм си мислил подобни неща, но сега не можех да се сдържа. Независимо дали се изправях срещу приятел или враг. Да не забравяме, какво причиних на Линали, преди няколко дни. А уж винаги щях да защитавам най - добрата си приятелка...
- Идваш отт...тогава не ми спомена точно от къде, но помня, че каза свят, в който е имало магия.
Може да го е споменала друг път, но не съм сигурен в това.
- Сега ми е любопитно, кой е този свят!
Бях отговорил на въпросите и с точност. Това ме накара да се почувствам доволен от себе си. Естествено не бях казал на никой. Дори сега не съм портаджия.
- Сега се сетих. Мога да ти кажа и какво си обичала да правиш - да вгорчаваш живота на всички и да ги подчиняваш.
Почесах се по главата и се оправдах.
- Сама ми каза, че като такава си била известна там.

Той си седна най- спокойно на масата, на която допреди малко бе седяла Реджина. Не се церемонеше много- много.
Първоначално Реджина бе скептично настроена към цялата тази работа с ново-изглеждащият Алън.
"Тази, за която няма щастлив край." каза й непознатия. Преброи внимателно и бавно до десет, а това не го бе правила никога преди. Но така или иначе... това си беше самата истина. Там, в онзи свят, за нея не съществуваше нещо, наречено "щастлив край".
- Това.- Реджина посочи с пръст към земята под краката си и отново прибягна до сарказма.- ... е моят щастлив край.
Най- после, тъй като до известна степен се убеди, че това е Алън, се настани срещу него.
- Омагьосаната гора.- осведоми го Реджина, когато й каза, че не му е споменавала откъде идва. Може и да беше прав, доста неща от онази вечер й се губеха. - Стига да поискаш... или поискате, ще ви покажа този свят.- довърши тя, когато събеседника й каза, че му е любопитно кой е този свят.
- Е, все още откривам тръпка в това да вгорчавам живота на дадени индивиди.- пред предишния Алън Реджина никога не бе говорила по този начин, но пред новия... нищо не й пречеше. Ако с теб се отнасят зле, отнасяй се по същия начин с тях. Дръж се с другите така, както те се държат с теб, повтаряше си Реджина в такива моменти.

- Радвам се, че си намерила своя щастлив край. - отговорих
Позамислих се малко. Наистина ли тук бе щастлива? Или просто баламосаше и мен и нея. Все още не съм толкова добър в психологията и в разгадаването на емоции. Тя се настани срещу мен. Значи, мисията успешна.
- Говори ми на ти, както преди. Взех тази самоличност и силите и, но със сигурност не мога да следвам и характера му! - заявих
Всъщност в мен се бе развил съвсем различен характер. Не е нито като този на Мариан, нито като този на Алън.
Реджина каза името на света, от който идва и ми каза, че може да ми го покаже, стига да поискам.
- В гората ли си живяла? - попитах изненадано и ококорих очи.
След малко се усетих, че това не беше най - подходящото нещо за казване и се облегнах.
- Благодаря ти, вероятно ще се възползвам от предложението.
След това каза, че още и доставя удоволствие да вгорчава живота на някой индивиди. Закимах бавно. Облегнах лакти на масата и я погледнах.
- Ще бъда честен с теб! Никога не съм си позволявал да те съдя, не и след като си близка приятелка. Но преди винаги нещо ме глождеше, като ставаше дума за злини и вгорчаване на животи. А сега...адмирирам тази твоя черта. - отметнах кичури коса от лицето си. Досега тя не беше говорила чак така пред мен, но и аз никога не съм говорил нищо такова.
- Дори и аз опознах вгорчаването на животи. И още имам дооста планове - хилнах се заговорнически.

- Още не мога да свикна, че това си ти.
Реджина все още се чудеше дали това е Алън. Бе чувала и чела заклинания за смяна на местата на две души, но в такъв случай- другото тяло, това, в което бе свикнала да го вижда, се скиташе с чужда душа в себе си из света. Не точно в гората. Е, естествено, не е като в Мистик.
- Тук е доста по- съвременно. Там бяхме... така да кажем, като в средновековието. Замъци. Нямахме неща, наречени мобилни телефони- пишехме писма. За телевизия... и дума не можеше да става. Средновековие е точната дума. Обещавам ти- щом кажеш- ще си направим едно малко пътуване до Омагьосаната гора. - обясни Реджина.
Може в предишния й дом да нямаше екстри, но честно казано Реджина го харесваше много повече. Особено във времето, в което беше така да се каже добра, като изключваше от сметките майка си, която не й позволяваше да практикува любимите си хобита и бе обсебена от фикс- идеята си- Реджина да стане Кралица. Да изпълни нейното недовършено дело.
- Алън, ти откриваш тъмната си страна. - Реджина "лепна" лукавата усмивка характерна за нея, но никога непоказвана досега пред Алън.- Всеки има своята тъмна страна, но често пъти се проявява на доста късен етап. Интересно ми е теб как те е тласнало към нея? При мен бе любов с фатален край. Какво се е случило?
На Реджина наистина й беше интересно какво го е провокирало да се отдаде на тъмната си страна, която тя бе смятала, че никога няма да се прояви. Тя също се облегна с лакти на масата в очакване на отговорът на Алън...

Това което каза в началото ме накара да се усмихна. И при мен имаше нещо такова, но по - скоро си се чудех как съм бил толкова слаб преди.
Реджина описа Омагьосаната гора. Докато разказваше, си представях красива природа с големи и хубави замъци. Несъмнено е било такова.
Не винаги модерните технологии и науката са за предпочитане.
- Откривам някои сходства. И ние в Ордена не сме свикнали на всичко това. Използват науката за създаване на оръжия и така нататък..Но ние живеехме в голяма, стара и огромна сграда на хълм. И ние не ползваме много мобилни телефони, все още общуваме чрез големите - усмихнах се
- Тимканпи беше голем...Но все пак така както го описа ми звучи като доста интересно място.
Наистина мислех да се възползвам от предложението и. Обичах да пътувам, а пътуване до непознат за мен магически свят звучи доста примамливо. Следващите думи на Реджина и въпросът след това бяха особено интересни. И сам си знам, че имам тъмна страна и винаги съм я имал. Просто е добре скрита.
- Мисля че..се случи след неуспешния опит за връщане на спомени с черна магия. Ритуала се обърка, беше болезнено, някаква сфера се разби в стомаха ми и чух глас в главата ми. Той ме помоли да остана с него и доколкото разбрах името му е Neah.
Може би не го разказах като хората, но някой неща от онази нощ ми се губят. Някой твърдят, че съм и луд.

Според Реджина природата в Омагьосаната гора бе най- красивата, която някога щеше да съществува, в който и да било свят.
Но и през ум не й бе минавало, че този свят има само минуси. Да- тук повечето хора гледаха само откъм материалната страна на нещата, но откъм технологична гледна точка- тук беше много по- добре.
- Отначало ми трябваше доста време за да свикна. Да се приспособя към новия начин на живот, към мобилните телефони, към телевизията, а когато "изобретиха" интернета- това може би беше най- трудно. - Реджина се върна в спомените от по- скорошното си минало. Определено в онези първи от проклятието, й бе трудно да свикне с новата обстановка.
Случилото се с Алън бе поредното потвърждение, че всяка магия има своята цена. Особено черната. Реджина го бе разбрала отдавна и бе внимателна при използването на такъв тип магия.
- Ти заплащаш своята цена.- зарея погледа си някъде зад рамото му. Реджина дори не осъзна, че това беше мисъл, но изречена на глас. Когато най- после го осъзна, побърза да обясни:
- Исках да кажа, че всяка магия, и изобщо всяко нещо, има своята цена. Всеки трябва да я заплаща. Това, че душата ти се е прехвърлила в чуждо тяло при ползването на черна магия, е цената, която трябва да заплатиш.

- Разбираемо - отвърнах на казаното от нея.
Наистина би било малко трудно в началото. Дори да се прехвърлиш от нашия свят в нейния и да тръгнеш да свикваш с живота там също би било трудно. Поне така предполагам.
- Има ли други от твоя свят в този град? - попитах, защото ми стана любопитно.
След това тя спомена, че плащам цената и аз повдигнах вежда. След като се уточни се позамислих. След малко вдигнах показалец и го размахах отрицателно.
- Това тяло не е следствие от черната магия. - грубо от моя страна да очаквам да знае всичко, без да съм и обяснил нищо. Прокарах ръка по гърдите си.
- След черната магия...физически си бях същия. Само физически. - не бях сигурен какво ми става иначе. Онзи глас в главата ми...той също не е следствие от магията, сякаш винаги е бил там, но заключен.
- Не помня дали съм ти разказвал за учителя ми. Взех неговата самоличност и неговите сили. Иначе той е някъде там и се надявам, че няма да ме "надуши". Но сам се добрах до това тяло. Трябваше ми заради повече сила...- почесах се
- Но ти си права. Вероятно, си плащам цената. - замислих се. Деница също. Но сега имах по - ясен поглед върху нещата. По - добре да съм така, отколкото онова лигаво момченце.

- Да.- отвърна вяло Реджина, когато Алън я попита дали тук имало и други от нейния свят.
При следващите негови думи- че физически си бил същия, Реджина се замисли още повече над нещата.. над това, че в този свят магията е различна и не е така, каквато я познава. Нямаше начин да си е същият, тъй като тя виждаше пред себе си съвсем различен човек. Физически и психически различен човек.
- Според мен всеки има такъв глас. Глас, който те тласка към това, което може да си, но не си, заради правилата. При мен се прояви след като разбрах... - тя така и не успя да разбере защо й бе толкова трудно да продължи. Просто не можеше да довърши.
- ... след като разбрах, че не мога да си върна Даниел.- най- накрая довърши тя, като веднага след това заключи,след като Алън й каза, че бил взел тялото и способностите на учителя си.
- Тоест това тяло е на учителя ти?- след като Алън й каза, че бил взел тялото и способностите на учителя си.
"Там", добави Алън може би за душата на учителя си. Къде ли можеше да е това там? Отвъдното? Или някои от онези подземни светове, които има всяка религия? Не беше изключено. Реджина сама се бе убедила, че няма нищо невъзможно.
- Не знам. Вече се обърках. - оправда се тя.
- Цената за проклятието, което направих, е точно това. И в Омагьосаната гора, както и тук съм самотна. Мислех си, че тук всичко ще е различно, но не е.

Тя отговори на въпроса ми. Замислих се, но едва ли познавах някой от тях. Невъзможно.
- Загубеното наистина не се връща. И аз го разбрах по трудния начин - казах това съвсем беззащитно, така като бих го казал преди.
- Да, но това не е точно неговото тяло, аз само приех облика му! - опитах се да обясня, но не знаех дали го правя както трябва.
- Истинския Генерал е някъде в този свят. Ако се изправя срещу него, той ще ме убие заради нещата, които върша. От опит знам, че когато силите ти, и тези на противника са разни, решаващ фактор е опита и способностите. Той има и от двете в повече от мен.
Това разбира се на значи, че ме е страх. Прекалено бях решен, за да се поддам на страха си към онзи негодник.
- По принцип той е с по - дълга и ярко червена коса, но аз не исках да се набивам толкова на очи!
Покрай нас премина хилеща се групичка от момчетии, които разпознах. Това бяха тези, които се опитваха да ме тормозят на ледената пързалка през зимата. Погледнах заговорнически Реджина. Май току що си бях намерил жертви.
- Помниш ли ги тия? - попитах я със нотка на яд в гласа

- И въпреки всичко смятам, че има начин. - Макар и да звучеше наивно, Реджина наистина все още вярваше, че има начин да върне Даниел обратно. Трябваше да има начин. А ако имаше- тя щеше да го открие.
- Аха... значи само външния вид, при това проектиран върху твоето тяло.
Покрай двама им премина групичка младежи... направо през кафенето, ала изглежда за тях това нямаше значение. На Реджина й отне известно време за да се досети, кои бяха.
Тя и Алън се бяха срещнали с тях зимата, на ледената пързалка. Те се бяха опитали да се подиграят на Алън, който по това време не бе позволил на Реджина да се саморазправи с тях... и да го беше направила- съмняваше се, че щеше да направи особено впечатление, както се съмняваше, че тук, в Мистик, бяха останали обикновени хора.
Алън я погледна заговорнически, а това естествено, по това време, бе добре дошло за Реджина, която знаеше, какво щеше да последва.
- Съгласна. - отвърна Реджина, въпреки че този отговор нямаше нищо общо със зададения въпрос.
Тя погледна ръката си и се зачуди дали да покаже на Алън, но в крайна сметка се реши. Запали среден по големина пламък в ръката си и отвърна на погледа на приятеля й. Имаше доста за разказване... и за показване.

Винаги усещах тази болка в Реджина, когато говореше на тази тема.
- Ако...ако наистина намериш такъв начин...би ли го споделила и с мен? - попитах. Звучах наистина уязвимо. Не ми харесваше, но нямаше какво да направя. И на мен ми беше болна тема.
Усмихнах се и кимнах енергично, след като Реджина направи анализ на "състоянието ми"
- Точно така!
Тя не отговори директно на въпроса ми, но предвиди следващия и отговори на него. Това ме нахъса още повече. Тя явно реши да действаме на място. Не ме бъркаше. Нека тези наоколо се научат какво е сила.
Погледнах с любопитство огъня в ръката и. За жалост аз нямаше да мога да и покажа моята сила, защото Невинността ми не реагираше...но имах тази на Мариан Крос. Която междувременно беше прекалено специална за тези отрепки. Дали имаше смисъл да отворя Гроба на Мария заради тях? Може би ако ми се прииска да ги погледам как се мъчат...
- Имаме повече късмет от преди! - казах, след като усетих, че вече не всичките са хора.
- Можеш ли да усетиш каква раса са?
С предишните си сили можех да усетя само демоните. Сега усещах и другите, но не можех да ги разпозная лесно.
Нахалната групичка се настани на една маса. Бяха решили да си починат, но без да поръчват.
То май и аз бях направил така..

Внимателно Реджина угаси пламъка в ръката си.
- И преди късметът щеше да ни се усмихне, но ти ме възпря. - Да. По онова време през зимата на пързалката не я интересуваше особено дали ще направи някоя сцена, като буквално пресуши няколко пуберчета.
- Можеш ли да усетиш каква раса са?- попита Алън.
Да. Вече да. , каза си мислено Реджина. Радваше се изключително много, че си бе отново старата, но патентована Реджина. Поне вече магията й не бе ограничена в граници, свеждащи се до няколко заклинания.
- Вампир.- посочи Реджина първия.
- Демон, вампир, вампир... човек. - посочи дискретно тя и другите подред. Това бе навик, изграден още в детството си. И в Омагьосаната гора не бе никак учтиво да се сочи. Когато спомена "демон" се досети, че след това трябваше да попита Алън как един човек се превръща в демон. В книгата й със заклинания и рецепти за отвари, не фигурираше информация затова как човек става демон.
Групичката се настани на една от масите- явно се бяха уморили. Поръчаха.
Реджина си спомни какво бяха направили с Фей на екскурзията на Гимназията. Можеше и тук да "измайстори" нещо от този сорт.
- Търпение. - Реджина направи жест, с който показа, че трябва да демонстрират известна доза търпение, докато поръчката им дойде.

- Да, предполагам. Тогава не ми пукаше много за мнението им. И сега не ми пука, но бих се засегнал - направих някаква странна муцуна. И тогава се засегнах, но не го показах по никакъв начин.
- Но тогава бяха хора. Нямаше да падне забава..- доизказах се щастливо
Реджина веднага успя да посочи расите. Демона го бях усетил.
Тя произнесе думата "търпение", заради което я погледнах. Може да се каже, че тъкмо прехвърлях на ум как да ги разпарчадосаме. Успокоих малко страстите и се загледах в тях.
- Демона и единия вампир са за мен. Ако моята лична Невинност откликваше на призоваването ми, вероятно щях да го довърша бързо и безболезнено...Но сега имам само тази на Крос...и ще трябва да го поизмъча..- разсъждавах си наум известно време. Реших да оставя на Реджина да даде знак кога ще действаме.

- Добре. - отвърна весело Реджина, когато Алън и каза, че иска за себе си демонът и един от вампирите. Чудесно!
Точно това искаше Реджина. Така или иначе ненавиждаше вампирите... демонът все някак си щеше да го преживее. Демони в днешно време имаше на всеки ъгъл.
Тя се обърна към шайката идиоти, като разбра, че не може да си седи просто така и да ги чака да се лигавят, докато поръчват.
Реджина стана внимателно от мястото си, без да обръща внимание на никой около себе си.
След няколко секунди вече бе стигнала до масата, на която седяха. Хвана главата на човека и я запозна с масата, стояща отпред му. Масата се пропука леко, а от носа му започна да тече кръв... но нямаше да страда дълго, защото след няколко мига припадна и се строполи на земята.
Това може би бе достатъчен знак за Алън, който стоеше невярващ на мястото си. Дали бе очаквал това от Реджина? Това, точно сега нямаше значение...

---
П.П. Извинявам се за забавянето- липса на време и муза :)

Докато очаквах развитие, Реджина стана и разби лицето на човека в масата. Другите наскачаха и нищо не можаха да кажат от изненада. Единия вампир тръгна на бой, но него аз си го бях харесал. Тъкмо тръгна да атакува Реджина и врата му се срещна с ръката ми.
- Не, не,не - направих му знак с показалеца на свободната си ръка и го погледнах в очите. Онзи ми се озъби. Започна да ми се съпротивлява и се отскубна. Вампирите наистина имат голяма физическа сила. Ние екзорсистите също, но без активирана Невинност сме малко по - слаби физически. Е, зависи от вампира. Момъкът се засили да ме бие, но една верига от ковчега зад мен се развърза и го цапна по челото. Той залитна назад и падна по гръб на масата. Приближих се, сложих ръка на гърдите му, за да не мърда и хванах грубо китката му.
- Пръстенче, което те защитава от слънцето? - попитах вежливо. Благодарение на Зеро знаех за всички методи на вампирите. Махнах пръстена му и го стиснах в дланта си. Вампира започна да гори и след малко стана на факла. Дори малко слънчева светлина е достатъчна.

Определено на Реджина й хареса повече тази страна на Алън. Да махнеш пръстена или каквото и да било бижу от вампир и да го оставиш просто ей- така да се превърне в жива факла? Предишният Алън никога не би направил нещо такова и Реджина бе готова да заложи дори главата си в защита на това твърдение.
За известно време Реджина остана загледана в горящия вампир. Може да се каже, че почувства известна доза състрадание към него, тъй като само до преди няколко дни тя също беше вампир. Може би щеше да е по- добре просто да му забият един кол в сърцето- поне нямаше да страда толкова много. А състраданието не бе никак характерно за нея... поне не в последните 30- 40 години.
Когато от него не бе останало нищо, Реджина просто въздъхна и използва телекинезата, за да разкара другия вампир. Тя го запрати някъде по средата на улицата... вампирът се изправи почти веднага и изчезна някъде в далечината.
След това Реджина остана загледана в новия Алън...

---

Направо срам ме хваща, като видя кога си отговорил... тези седмици нямах никакво време а и никаква муза...

Реджина разкара другия вампир...предполагам с телекинеза. Той подви опашка и избяга, а аз се загледах след него . Като че ли останах неудовлетворен от липсата на насилие. Но нищо. Това е вампир - Зеро ще се оправи с него скоро. Е, освен ако не е добро дете и не пресушава само малки животинчета. Демона срещу нас обаче не беше на мнение да бяга. Озверял, заради случилото се с приятелите му, той се хвърли върху мен и се опита да ми прекърши врата, но за щастие успях да се отскубна. Хванаха го, а той се изви и ми захапа ръката. Изръмжах, след което подскочих и се приземих върху ковчега. Искаше ми се да видя Гроба на Мария отново в действие, но не съм много сигурен, дали трябва да го използвам само заради обикновен демон на кръстопътя. Тези копелета са слаби, но ако му направя екзорсизъм чрез молитва, той може да избяга от тялото. А ако използвам някое от моите оръжия, кучия син няма да страда, напротив - душата му ще бъде пречистена. Въздъхнах разочаровано. Извадих второто анти-акума оръжие на Крос, голям револвер.
- Judgement...-произнесох тихо и стрелях. Той се опита да се измъкне, но не бе достатъчно бърз. Куршумите избухнаха в тялото му, и той се превърна в прах. Слязох от ковчега и се върнах при Реджина. В този момент...осъзнах, че убих човека, чието тяло бе завзел. Тук имаше демони...съвършено различни от тези, с които съм свикнал. За момент почувствах тежест в гърдите си, относно стореното, съзнанието ми сякаш се проясни...но беше само един момент. Скоро след това се убедих, че не ми пука, дори да беше завзел тялото на папата. Прибрах оръжието под робата си.
- Добра работа - казах и се усмихнах. Всъщност от нея и не очаквах по - различно.

Какво беше това съчувствие от нейна страна?! Откога Реджина Милс, кмета на града, показваше съчувствие?! Това щеше да съсипе реномето й. 
Да, тя беше вампир, но успя да се върне към онова, което бе преди него. 
Никакво съчувствие!, заповяда си Реджина.
Вампирът избяга надалеч, като се скри някъде зад заобикалящите ги сгради. Не бе особено трудна задача да го открие.
С помощта на телепатията, която бе дори по- силно развита от преди, пръстенът на вампира се озова в ръцете на Реджина. Тя остана загледана в бижуто, а в далечината до тях долетяха виковете на горящото като факла същество.
Кметицата се успокои до известна степен, тъй като престижното й реноме на безкористен човек бе спасено. Щом бе заела тази позиция, щеше да я поддържа докогато е нужно.
През това време Алън се разправи с демона. Това беше нещо страхотно! Нещо зрелищно! Реджина никога не бе виждала нещо такова. Тя захвърли пръстена някъде зад рамото си, сякаш направи ритуала със солта против уруки.
Стоеше на едно място и просто наблюдаваше случващото се срещу нея. Никога не би направила нещо такова... тя смяташе, че на демонът му стига едно атаме... и без това не заслужаваха повече.
- Не знам какво да кажа за теб.- усмихна се свенливо Реджина.

- Не знам какво да кажа за теб.- каза тя и се усмихна. Не знаех в какъв смисъл го казва, но звучеше като добрия. Очите ми светнаха, по някаква причина се чувствах много поласкан.
- Така ли? Оо сега съжалявам, че не ти показах гроба на Мария в действие. Никой не е виждал такова нещо. - казах с широка усмивка.
Наистина...ако някой можеше да оцени тактиката на Judgement, то какво остава за Гробът. Той е като изваден от филм със специални ефекти.
- Реджина, искаш ли все пак да го видиш? Той действа не само на демони.
Генерал Крос го използваше срещу демони, както и за да се защитава. Но съвсем наскоро аз открих пълните му възможности. Когато го използвах пред Алекс в онзи парк...Гробът действаше на всякакви същества. Може сега моята Невинност да не ме слушаше...но оръжията на един от Четирите Генарала са доста по - силни от нея.