Недосегаем

Тъмните улици на града бяха притихнали и мъгливи. От време на време минаваше някой файтон, от който звучаха пиянски песни и женски смях, толкова фалшив, че дразнеше ухото. Нощта беше малко по-студена и мрачна от обикновено, но това беше Великобритания – времето тук постоянно се менеше. Калта и мръсотиите от тротоарите залепваха по обувките на единствения пешеходец в този късен час. Слабичката, не особено висока жена, ходеща със ситни и забързани крачки, явно не обръщаше внимание на заобикалящата я среда.

Кафеникавото й износено наметало се вееше зад нея, което придаваше на жената вид на прилеп, който се носеше в нощта из лабиринта, който представляваше Лондон. Множеството кръпки издаваха колко беше бедна жената всъщност. Това не я интересуваше в момента; положението й беше последна грижа. В главата й беше единствено мисълта да се прибере по-бързо вкъщи. Болните й деца я чакаха, тя трябваше да им даде възможно най-скоро храната и лекарствата в плетената й чантичка, която държеше близо до себе си, досущ спасителен пояс.

Въпреки бързото ходене, ясно можеше да се види, че кракът на жената е навехнат, но сякаш и това не я тревожеше. Защото тя знаеше, че веднъж добрала се до дома, можеше да го излекува за минути. Защото не бе обикновена жена. Дори не бе човек. Беше вещица, и то добра при това.

Минавайки по моста над Темза, тя набързо се огледа. Знаеше, че в този град, макар и разрастващ се, имаше неща, които биха искали да отнемат живота й, в жалък опит да удължат своя с няколко дни. И тя искрено се молеше някое от тях да опита, за да може да докаже, че е овладяла силите си и, че няма да допусне да я разиграват. Способностите й на Пазител на природата я даряваха с невероятни възможности, които дори демоните не можеха да превъзмогнат.

Тъкмо пресичаше моста, когато нещо, движещо се из водата, привлече погледа й и тя погледна надолу. Две светещи жълти очи я наблюдаваха от дълбините. Не таяха омраза или гняв, просто наблюдаваха живота над тях, опитвайки се да го разгадаят. Мелинда Повдигна спокойно рамене и продължи по пътя си.

Знаеше, че няма смисъл да се бои от този вид същества, защото те не можеха да излизат извън водата толкова често. Животът им беше по-тясно свързан с нея, отколкото този на хората и те не прекрачваха границите на водното си царство, за да стъпят в света на човеците. Хранеха се само когато някой достатъчно глупав моряк или младеж се направеше на смел и влезеше в реката, без Мелинда предварително да е поставила защита около него. Но дори тя не можеше да опази всички.

В далечината се чу вой и жената спря като закована. Кръвта като че ли замръзна в тялото й и мускулите отказаха да извършат каквото и да е движение. Как можеше, при положение, че се предполагаше те да са смъртни врагове, да живеят заедно в един град, без да се избият помежду си? Как можеха да превъзмогнат инстинкта си за убиване? На тези въпроси явно никой не можеше да отговори, защото почти никой не й вярваше. Само тези, които бяха изгубили близки и приятели знаеха, че Мелинда не е просто една луда жена от покрайнините на Лондон, а че е тяхната спасителка в трудни моменти.

И имаха основание да се обръщат към нея, защото никой от тях нямаше такъв голям шанс срещу съществата, които бродеха нощем из града. Веднъж се бе изправяла срещу едно от тях, когато то уби мъжа й, но тогава съществото не можа да я убие, защото силите й се бяха проявили внезапно, погубвайки самото изчадие. И дори сега, когато имаше силата, нужна да се бори с тях, тя настръхваше, като се замислеше да е в една стая с такова нещо. Демони, приели човешка форма, пиещи човешка кръв. Вампирите. Създания, низвергнати от Бога, наказани на вечен живот и нуждата да убиват, за да се поддържат живи. Бездушни същества, по-жалки и от мъртвец. Въпреки, че бяха мъртви.

Най-после жената стигна пред къщата си, след около час ходене от аптеката до малката постройка в покрайнините на Лондон, където живееше с двете си деца, които в момента бяха под грижите на Мария-Елена – една от благородничките на града, една от малкото, които се държаха добре с Мелинда. Жената не познаваше мъжа на Мария-Елена, но знаеше, че работи някъде в чужбина и е много богат. Благородничката бе разказвала на Мелинда, че мъжът й дълго време се е занимавал с преследване на Тъмни същества, и че дори успял да убие няколко от тях. Именно поради тази причина Мария-Елена се доверяваше на Мелинда и вярваше на разказите й.

– Здравей! – поздрави я Мелинда, когато Мария-Елена я посрещна в коридора.

– Добър вечер – усмихна се мило дамата.

Беше самото олицетворение на красотата – кожата й беше бледа, но не от онези прекалено бледи госпожици, които си бяха едва ли не прозрачни. Косата й представляваше черен водопад от къдрици, които падаха тежко по раменете и гърба й. Очите й бяха с тъмен винен цвят, рядко срещани, но все пак се намираха и отразяваха пламъка на свещите по стените. Сатенената й рокля беше като втора кожа по тялото, за което Мелинда бленуваше. Жената тръгна към кухнята, като пътьом закачи наметалото си на закачалката.

– Как са децата? – попита.

– Добре са, спят – отвърна тихо Мария-Елена и погали нежно плота на захабената от ползване маса в кухнята. – Легнаха си малко след като ти излезе. Изобщо не са ми правили проблеми.

– Радвам се – въздъхна Мелинда и се зае да вади продукти от шкафа.

Билки и корени, които, смесени в определени дози и в определен ред, можеха да излекуват всичко. Сложи малко хаванче на масата и хвърли в него някои от съставките, които щяха да са й необходими за лечебната отвара. Зае се да ги счуква.

– Подай ми, моля те, ментата от чантата. В хартиеното пликче е... Благодаря!

– Какво е положението в града? – попита я след няколко минути тишина Мария-Елена.

– Няма загинали, което ме учудва. Все пак живеем в град, из чийто улици дебне опасност зад всеки ъгъл. Както знаеш, имаше две убийства само миналата седмица... А шериф Гордън все се чуди какво става, как така телата са без кръв, дори и да не са с рани. Аз му повтарям истината, но той твърдо отказва да ме чуе! Все едно... Дочух разговор между полковник Мастърс и Пиер – подсмихна се Мелинда на другата жена, която откликна:

– Кой Пиер? От сладкарницата ли?

– Същият! – засмя се Мелинда и хвърли три листенца мента в котела си.

Отварата вътре започна да се пени и да съска заплашително, но това означаваше само, че ще действа по-силно на по-късен етап.

– Май те харесва! Полковникът също се съгласи, че ти си една от най-хубавите жени, които е виждал. А да не забравяме, че той е обиколил света и се е нагледал на доста жени.

– Очарована съм! – Мария-Елена сведе поглед към плочника и страните й поруменяха. Изглеждаше толкова красива, че дъхът на Мелинда секна за миг. – Само че нито един от тях не ми е по вкуса, за съжаление.

– Да, аз също мисля, че полковникът е страхотен... С това негово тяло... Хайде, да се качваме горе при децата, преди да съм хукнала из града да го търся – премрежи поглед Мелинда, а Мария-Елена прихна и спря да се смее чак когато наближиха стаята на децата.

Докато се качваше нагоре към стаята на децата си, Мелинда усети странно безпокойство: нещо, което рядко се случваше в собствения й дом. Но все пак беше преживяла достатъчно и знаеше какво е да си разтревожен. Позната паника скова мозъка й. Нещо се бе случило в тази къща. Нещо ужасно, трагично и необратимо.

Мелинда едва ли не изтича последните пет метра до стаята на децата си и отвори вратата на стаята им. Писъкът, който се изтръгна от нея, сякаш идваше от друг човек.

Бенджамин, по-малкият й син, лежеше с широко отворени очи на земята, разперил ръце. Гърлото му беше разкъсано и навсякъде имаше кръв. Устните му бяха сини като мастило, а погледа му беше премрежен.

Надя, първородната й дъщеря, беше подпряна на стената, с изцъклен поглед, с ръце, увити около коленете й, в нещо, наподобяващо гротескно седене. И тя, и братчето й бяха мъртви.

Чашата с лековитата отвара падна от ръцете й и се приземи с трясък на каменния под, като опръска всичко с гореща вода.

– НЕ! – ревна Мелинда с пълно гърло и се свлече на колене, като прилази до телата им.

Децата й... Малките й ангели, единственото, останало от мъжа й, вече бяха се присъединили към него, бяха я оставили сам-сама, да се бори вечно с изчадията, които им бяха причинили това. Жената усещаше как се гърчи от болка. Не можеше да прецени дали е само вътрешно, или наистина всичко й се раздираше отвътре. Тя така или иначе нямаше за какво да живее повече. Едничката й цел – да опази децата си, – се бе провалила. Притисна ги към себе си още един последен път, защото се досети, че съвсем скоро ще е със тях.

Мелинда чу Мария-Елена да се смее. Смехът й беше писклив и дразнещ. Жената се обърна и я погледна през рамо. Беше застанала в рамката на вратата и се тресеше от смях. На Мелинда й причерня за миг, но после се съвзе и намери сили да проговори:

– На какво се смееш?! Не виждаш ли, че са мъртви? Какво е станало?

– Съжалявам – изкиска се Мария-Елена, – просто се чудя как така се изпуснах този път. По принцип не съм пила човешка кръв от близо двеста години и изобщо не знам какво ми стана... Просто ми изглеждаха толкова... крехки и вкусни... Разбираш ме, нали?

Мелинда не можа да повярва на ушите си. Съзнанието й отричаше това, което тя си мислеше, че усеща от месеци... Или поне откакто се запозна с Мария-Елена. И когато я видя, веднага разпозна в нея някакво зло, но преди да я подложи на тест, жената предложи помощта си. Не бяха много благородниците, които биха направили това. И тогава всички опасения преминаха. Беше си помислила, че от борбата с тези същества, в която беше включила и децата си, те бяха започнали да й се привиждат навсякъде и за това забрави за случилото се. А не е трябвало.

– Ти... ти...

– Аз съм си аз – заяви с лека усмивка Мария-Елена. – Е, изглеждам прекалено добре за възрастта си, но все пак съм безсмъртна.

Тялото на Мелинда се тресеше от гняв. Усещаше набъбващата сила в ръцете си, нещо като гъделичкане. Зрението й се обагри в червено. Беше способна да я ликвидира на момента!

– Кръвопийца! Ще те убия! – изрева Мелинда и се изправи. С рязко замахване на ръката, тя шибна въздуха и запрати цялата си сила срещу вампирката, която дори не изохка. Само допря пръст до лявата си ноздра, за да избърше кръвта, която беше потекла.

– Съжалявам, Мелинда, но явно си похабила силите си. Не можеш да ме победиш вече. Но щом искаш да играем мръсно, нека го направим.

След тези думи тя се стрелна светкавично напред, с оголени зъби и червени очи, но се блъсна в невидима преграда, която обикаляше плътно тялото на Мелинда.

– Може и да си имунизиране срещу активните ми заклинания, но срещу пасивните нямаш шанс! Време е да приключваме с това! – заяви й Мелинда със святкаща злоба в очите. Сега щеше да й покаже, че не бе човек, който щеше да се разиграва безнаказано. – Sit pax tua anima cum...

Мария-Елена застина и се сгърчи. Още малко кръв потече от носа й и тя залитна. Тялото й се разтресе веднъж, после втори път силно и от устата й бликна кръв, която плисна по пода и изцапа стените. Вампирката се закашля и започна да се дави.

– Това е добро! – заяви нагло, бършейки кръвта си. – Ново ли е?

– ... adolebit aeternum Flamma...

– Не! – изкрещя Мария-Елена и се втурна напред. Другата жена знаеше, че няма никакъв начин да оцелее, дори и да се опитваше със сетни сили. Дори не й беше останала причина да живее. Но продължаваше да се бори, за да е сигурна, че кръвопийцата ще си получи заслуженото и децата й ще бъдат отмъстени. Мария-Елена вдигна ръка...

След това Мелинда изпита силна болка, заменена от чувството за обездвиженост. Изведнъж й стана много студено и тя сведе поглед към гърдите си, където Мария-Елена току-що бе вкарала ръката си до лакътя.

Въздухът на Мелинда излезе със свистене между стиснатите й зъби. Дали щеше да има сили да довърши заклинанието си? Усещаше как животът се изплъзва от нея и когато Мария-Елена извади ръката си, Мелинда падна на пода, без да може да помръдне. Вампирката се олюля, личеше си, че заклинанието на Мелинда я съсипваше, въпреки, че нямаше да я убие сега.

– Умри! – изкрещя Мария-Елена и вдигна отново ръка, точно когато Мелинда произнесе тихо:

– ... Immortalibus!

Последното нещо, което видя, когато завърши заклинанието, бяха злобните червени очи на Мария-Елена. След това всичко изчезна и Мелинда се почувства изключително лека и ефирна. За миг стоеше и гледаше тялото си, обезобразено от вампирката, която стоеше над него и го гледаше.

Проблесна силна бяла светлина и Мелинда дочу детски смях. Знаеше кой ще види и се засмя през радостни сълзи. Вече беше със семейството си и никой нямаше да ги раздели. Никога.



* * *