Преди 3 дни в парка

Днес беше хубав и слънчев ден. Емили реши да се поразходи, за това се облече, взе си чантата и излезе. Поразходи се из града, а след това се отправи към парка. Имаше много хора, някои се разхождаха, други си бяха направили пикник. Денят наистина бе хубав, но изведнъж бе опропастен в мига, в който видях Реджина. Какво правеше тя тук? Нима и тя се наслаждава на хубавите неща? Я стига та тя само търси на кого да съсипе живота. Изражението на лицето ми се промени изцяло, когато осъзнах, че и двете се движим една кум друга.

Хубав, слънчев ден още от самото начало.
Реджина се събуди в добро настроение. Стана, направи си кафе, а докато четеше сутрешния вестник реши, че ще излезе в парка. Облече се и излезе пеша.

***

В парка се разхождаха много хора. Някои сами, други с домашните си любимци, трети пък си правеха пикник с компанията.
Както си вървеше, Реджина забеляза Емили Торн в далечината, като успя да различи, че идва към нея...
Какво повече щеше да помрачи хубавия ден от гледката на Емили? Когато бяха достатъчно близо, Реджина се усмихна и реши напук на нея да я поздрави.
- Здравей, Емили.

Когато бяхме достатъчно близо, Реджина ме поздрави. Не го очаквах. Аз обаче реших да й отвърна.
-Здравей и на теб.-казах аз съвсем спокойно. Дори не изчаках да видя какво ще направи, просто я подминах и продължих напред. Не далеч видях една пейка. Реших да седна и да си почина. Настаних се удобно и се загледах в децата, които играеха на въртележките.

Изглежда и Емили бе решила същото като Реджина. Двете се разминаха...
Реджина вървеше из парка. Тази среща отново и за пореден път я бе потопила в мисли... дали с Емили някога щяха да бъдат приятелки? Дали можеше нещата да потръгнат по съвсем друг начин, ако между тях не стоеше момче?
Тя си науми нещо и тръгна в обратната посока. Когато стигна до мястото, където се бяха засекли, тя се огледа. Видя Емили да седи на една пейка в далечината и тръгна натам.
Когато наближи се опита да бъде или поне да звучи, като за начало мило.
- Емили, може ли да седна?- попита тя..

Емили се бе замислила за всичко, което се случваше около нея. Дразгите с Реджина, чувствата й към Алън, срещата с крадеца. Вече нищо не бе същото, от както се премести в Мистик.
Мислите й бяха прекъснати от Реджина. Тя попита момичето, дали може да седне. Емили съвсем спокойно, дори мило, отговори.
-Да, нямам нищо против.-лека усмивка се появи на лицето й.

Eмили даде положителен отговор на молбата на Реджина.
Тя се настани на пейката, облегна се спокойно назад и кръстоса крака. Спокойно зарея погледа си някъде в далечината, докато формулира поне едно изречение. В главата и мислите й цареше пълна каша..
Двете седяха в продължение на минути, без да промълвят и дума. Накрая Реджина реши да попита съвсем небрежен, естествен въпрос.
- Как си?

Реджина се настани удобно, след което и двете момичета седяха в пълна тишина. Чуваха се гласове на деца и на хората минаващи покрай тях, но те двете мълчаха. Тишината им обаче, бе прекъсната с един съвсем обикновен въпрос, зададен от събеседничката на Емили.
-Предполагам добре, макар че напоследък не мога да съм толкова сигурна.-отговори спокойно. Беше някак странно. Емили говореше с такава лекота и такова спокойствие, че хората отстрани биха си помислили, че двете са приятелки.
-Ами ти?-обърна се тя към Реджина.

Явно това бе един от редките случаи, когато Реджина грешеше. Емили й отговори съвсем учтиво, за нейна изненада. Също така я попита как е.
- "Как съм всъщност?"- запита се тя.
Погледът й продължи да се рее в пространството.. не поглеждаше събеседничката си, въпреки че обичаше да гледа хората в очите.
- И при мен е така...- промълви сравнително тихо Реджина.
- ... постоянно мисля за миналото..

Реджина гледаше наоколо и от време на време поглеждаше Емили. На въпроса й, тя отговори че и при нея е така, че постоянно мисли за миналото. Ах, миналото. То винаги застигаше хората, колкото и упорито да се опитват да избяга от него.
-Да, то винаги ни преследва, нали?-каза момичето.
Емили също я преследваше миналото, но то донякъде бе и нейно бъдеще. Толкова неща бе оставила зад гърба си, че не знаеше, дали ако се върне отново в родния град няма да се провали. Трябваше й още време за размисъл, за планове.

Миналото рано или късно застига хората, независимо колко упорито бягат от него... или често право срещу него. Но обикновено за Реджина не бе така. При нея каквото бе минало, си оставаше такова, обаче напоследък мислеше често, дори тя би казала прекалено мислеше за него... за хората, за постъпките, за най- дребните детайли..
- Знаеш ли, Емили?- подхвана.
- Всъщност... някога и аз бях обикновен човек... като теб.- каза тя.

"Знаеш ли Емили?" каза Реджина. В този миг момичето отклони поглед от заобикалящото я пространство и погледна Реджина в очите. Макар и със съвсем леки и кратки паузи Реджина сподели, че преди е била човек като Емили. Някак не й се вярваше в началото на запознанството им, но може би наистина е така.
-Човек...-тя се спря за миг, след което продължи.-..Ти все още си човек, но сигурно нещо или някой те е превърнал в това което си сега.
Тя не искаше да дава точни определения като зла, безочлива или още подобни прилагателни, защото някак си мислеше, че врага й не е само това. Сякаш това бе маска, зад която криеше себе си, както самата Емили правеше.

Емили погледна към Реджина, която направи същото. Тя й каза, че може би някой я е превърнал в това, което бе сега.
- Да...- Реджина отвърна с примирен тон.
- Някога, в онзи свят, който и ти вече си виждала, обичах. Обичах един мъж...- започна да разказва тя..

Реджина потвърди, това което мислеше Емили. Тогава тя започна да разказва, че в света, от който идва и който вече Ем имаше честа да посети, тя обичала мъж. Момичето се обърна към нея и се заслуша. Интереса в нея се събуди.
-Обичах?-зачуди се тя.
-Нима вече не е така? Или някой ти го е отнел?-попита тя съвсем леко и спокойно.

Емили забеляза миналото време, чрез което говореше Реджина. Попита я дали все още не го обича и дали някой не й го е отнел.
- Даниел... обичах го, да. И все още го обичам... но майка ми. Отне ми го. Изтръгна сърцето му. - продължи разказа си с вече насълзени очи Реджина.
Не плачеше често. Но в последно време всичко покрай нея и самата тя се беше променило. Плачеше при най- малкия спомен за миналото... самата тя не можеше да се контролира...

Реджина продължи с историята. Даниел бе името на този, който тя обичала и все още обича, но уви майка й го е отнела от нея, изтръгнала му сърцето. В момента, в който тя го изреше, Емили видя как очите на събеседничката й се насълзяват. Емили извади една кърпичка и я подаде на Реджина. Даниел, това име също припомни част от миналото или по скоро настоящето на момичето. Тя напълно разбираше как се чувства Реджина. Тя бе минала по този път, но тогава бе съвсем малка.
-Знам как се чувстваш, повярвай ми. Не го казвам просто така.-каза тя като понижи тона си съвсем малко, сякаш не искаше никой друг да я чуе, освен Реджина.

Реджина взе кърпичката, която й бе дадена от Емили, след което й благодари и избърса сълзите си. След това продължи с разказа за миналото си, като с всяка дума се приближаваше все по- близо до настоящия момент.
- Обичах го.- отново повтори тя.
- Всъщност, бяхме на път да се омъжа за него, но както казах майка ми изтръгна сърцето му. От тогава търсех, а може би и все още търся начини да си го върна. Може би така ще се променя...- Реджина понижи гласа си, за да покаже, че има да разказва още...

Реджина продължи, а Емили слушаше внимателно и с интерес. Момичето й разкри, че са били на път да се оженят, но майка й им попречила. Тя мислеше, че ако си отмъсти ще се промени. Емили се замисли. Нима те двете имаха толкова общо. Целта, която момичето си бе поставила бе същата като на събеседницата й.
-Да, може би.-каза тя като все още бе умислена.
След това тя погледна Реджина, отново и изчака тя да продължи с историята си.

Реджина бе решителна, но защо? Животът я беше научил, че има и падения и възходи. Бе преживяла и двете. Знаеше, че нищо не се получава даром. Или го заслужаваш, или го вземаш насила.
- Майка ми...- продължи тя.
- ... Тя е най- проклетото и зло същество, което съм познавала някога. Все още не съм срещнала някой по- зъл от нея. Но слава Богу, не съм я виждала отдавна. Пък и нямам особено желание.- направи пауза, за да осмисли и да формулира по- нататъшния разказ.
Погледна към децата, играещи в дължината и продължи.
- След като разбрах, че няма начин да си върна Даниел, се превърнах в това, което съм сега. Поставих си за цел да съсипя чуждото щастие...- отново понижи гласа си... и се замисли...

Реджина говореше с такава омраза за майка си. Заради нея те се е превърнала в това. Опитва се да развали чуждото щастие. Емили я разбираше. Сякаш имаха нещо общо, нещо което ги свързва.
Момичето се загледа в далечината и въздъхна.
-Толкова сме еднакви, сякаш има нещо което ни свързва.-каза тя, защото в действителност историята на Емили и чувствата, целта която тя си бе поставила бяха почти еднакви.

Eмили отбеляза, че двете си приличаха изключително много. Реджина се стъписа, когато чу думите й. Нима двете имаха нещо общо? Доколкото я познаваше, тя знаеше, че не е лош човек... но пък и не си бе направила труда да я опознае. Нима, ако помежду им нямаше мъж, можеха да са приятелки?
- Мислиш ли?- попита Реджина и погледна Емили...

---

Сори за късния отговор, но не знаех какво да напиша...

Реджина се учуди, когато Емили каза, че двете са доста еднакви. На въпрос й, момичето отговори.
-Да, дори си нямаш и представа колко. Това че, изглеждам мила, не значи че наистина съм. Моята цел е да отмъстя и да накарам определени хора да страдат.-допълни съвсем спокойно.
Емили се замисли, дали тя И Реджина биха могли да бъдат приятелки, ако обстоятелствата бяха други.

Eмили каза, че също си е поставила за цел да отмъсти на определени хора.
- И моята цел бе да отмъстя на дадени индивиди.- отвърна Реджина с въздишка.
- ... но след това... нека кажем, че се озлобих. Целта ми за лично отмъщение остана на заден план. Вече исках да отмъстя в огромен мащаб- на всичко и всички. Започнах да мразя всекиго. Един вид се изолирах. Отдавна не съм говорила за живота си с някого...

Реджина, също като Емили, имала за цел да отмъсти на дадени хора, но с времето целта се изменила. Искала нещата да бъдат в по-голям мащаб. Емили се усмихна, но не каза нищо. Събеседничката й добави, че отдавна не е говорила за живота си с никого. Момичето я разбираше.
-Единствения човек, който знае всичко и е въвлечен в това, е далеч от мен. -въздъхна тя.
Чувствата й напираха, но тя се опита да придаде вид на спокоен човек. Дали щеше да издържи? - не, но дали щеше да разкаже историята си зависеше единствено от любопитството на Реджина.

Емили каза, че единствения човек, който знаел всичко за нея, историята й, който е въвлечен в нея, бил далеч от тук.
Реджина бе оставила всичко в предишния свят, тук почти никой не знаеше историята й, нито каква е. Освен враговете й, естествено.
- Не съм от най- общителните хора.- продължи тя.
- Изключително рядко разказвам за живота си. Много малко хора ме познават такава, каквато съм... или каквато бях. Не обичам да говоря за миналото, но въпреки това напоследък доста често се връщам към него. Сякаш обичам да сипвам сол в раната...- Реджина усети как устата й пресъхна, затова реши да предложи на събеседничката си да отидат да си вземат нещо за пиене.
- Искаш ли да пием кафе или чай някъде тук? По- надолу има кафене...

Реджина спомена, че не обича да говори за миналото си, но напоследък доста често мислела за това. Сякаш сипва сол в раната. Чувството бе познато на Емили.
Реджина предложи да пийнат по нещо, добави също и че по-надолу имало кафене. Емили кимна и се изправи. Заедно със събеседницата си, тя вървеше бавно, не прекалено и спокойно. Компанията на Реджина сякаш й допадаше. Може би ако между тях не стоеше момче, наистина би се получило едно добро приятелство.

((Много се извинявам за късния пост, но миналата седмица и тази ми бяха пълни с контролни.))