Мистик Таун... след седмица.

Беше ми скучно у дома, татко и Валерия бяха излезли извън града по работа. Реших, че няма да е лошо да се поразходя навън - тъкмо щях да опозная Мистик Таун по-добре.
Времето беше перфектно - нито много топло, нито пък студено. Затова облякох тази страхотна рокля и черните токчета, които си бях купила от Франция. Истината е, че се получи много сполучлив тоалет.
Докато се разхождах в парка и се бях загледала в градинките, които пък бяха поддържани много добре, се блъснах в някого. Когато вдигнах глава се изненадах. Видях човека когото съм обичала вечно. "Приятел", който дори не подозираше това. И както си мислех, че вече не изпитвам нищо към него, (защото на кораба изживях уникални мигове с Улисес), всички чувства се върнаха обратно...

Явно Аче е имал лош ден, за да ми се развика така... Така де, и преди си беше импулсивен, но го познавах добре. Знаех, че някой или нещо го е ядосал.
-Айноа-възкликна той радостно и ме прегърна силно-но...какво правиш тук?
Чувствах се наистина странно когато ме прегърна. В хилядите си опити да забравя за него, да "замръзя" чувствата си, в този момент всичко отиде по дяволите. Не, че имах нещо против де. Просто щях да бъда нарена отново.
- Ачее! - прегърнах го също много силно. - Откога не съм те виждала... станал си по-секси - и се засмях. - Остави ме мен, ти какво правиш тук?

Аче ми се усмихна. Явно и той беше щастлив от срещата със стар приятел.
-Ами,случиха се толкова много неща,и реших да се преместя на ново място и ето ме тук-обясни ми той.
- Ясноо, значи имаме да си разказваме за много неща! Както едно време... - усмихнах се леко и го сръчках.
-А ти си станала още-по красива
- Ами благодаря ти за комплимента - изчервих се.
След това захвана въпроса, който се опитах да избегна, но уви... Уго винаги получаваше каквото иска - независимо дали е момиче, или пък отговор на въпрос който го вълнува.
-А сега ти ми кажи какво правиш тук?
- Дълга история... преди да навърша осемнадесет, мама почина... А знаеш, че баща ми е капитан на кораб. Затова реши да вземе мен и Валерия с него. След дълго пътешествие, най-накрая сме тук. Голямо съвпадение се случи.
"Хубаво съвпадение" - си помислих.

Когато ме прегърна, имах чувството, че нищо друго няма значение... Чувствах се толкова защитена в обятията му.
-Съжалявам,Айноа,ще ми се да знаех,щях да съм до теб.
- Благодаря ти, Аче! Но нищо не може да върне времето назад, за жалост... Имах нужда от истински приятел до мен тогава, всички просто идваха и си отиваха... дори имах чувството, че някои се радват на нещастието ми. Но това вече няма значение, важното е какво се случва в настоящето - не в миналото.
-Как е Валерия,сигурно много е пораснала?
- Валерия е добре, все още ѝ втълпяваме, че мама е на милиони километри от вкъщи, че е на пътешествие, но че винаги е с и до нас. Тази година ще става на шест.
- А теб какво те донесе тук... какво се случи?!

-С нея и баща си ли си тук,ще се радвам да я видя - каза той.
- Да, с тях съм. Ще се радвам да ни дойдеш на гости когато си свободен - намигнах му.
Познавах Уго много добре, може би по-добре от всички... така де, с някои изключения. Бяхме израстнали заедно, изживяхме и научихме толкова много неща. Аче обичаше децата, също като мен. Щеше да се прави на маймуна ако трябва, само и само за да направи някое дете щастливо.
Когато го попитах какво го е довело тук, той разказа:
-Ами,общо взето и на мен не ми се случиха много хубави неща,имах връзка,която не потръгна,най-добрият ми приятел-Пойо почина,сигурно си спомняш.
Без да казвам нищо, го прегърнах колкото се може по-силно. В такива моменти думите не помагаха особено, просто защото не знаеш какво да кажеш. Повечето сме минали по този път. Една приятелска прегръдка помагаше много повече отколкото хиляди изречени думи. - Ще ми се и на мен да бях до теб, все някак щяхме да си помагаме... Но не се безпокой за момичето, явно не знае какво изпуска - тя е губещата. - и се усмихнах, опитвайки се да го окуража.

- Радвам се,че имаш толкова високо мнение за мен.
- Нали знаеш, че човек сам изгражда мнението за себе си на другите. - усмихнах се.
Явно на Аче не му се говореше за тези неща, достатъчно тежко му беше да говори за Пойо, че да го карам да говори и за момичето...
Разказа ми, че е много свободен (което явно означаваше, че ще приеме поканата ми за вечеря?!) и че си е търсил работа, но без успех...
- Не се притеснявай, от скоро си в града, все ще си намериш нещо, което ти допада... а и нали знаеш, че ако имаш нужда от нещо - аз съм насреща. - направих една двадесет и четири каратова усмивка и го потупах по рамото.
-А с теб какво ново,колко мъжки сърца разби,хубавице?
- Аче, стига с тези комплименти, не съм се променила особено... просто станах по-зряла, на външност съм си същата. - засмях се леко. С мен няма нищо ново - скука, скука и пааааак скука. Но хубавото е, че съм в процес на сприятеляване с едно момиче. Относно мъжките сърца... Хмм, не знам, честно казано. Едва ли са много.

-Стига си скромничела,не ти отива- ми каза Аче, побутвайки ме леко по рамото.
- Оо, стига! Ще взема да стана от онези, които са със свръх самочувствие. - и се засмях.
За момент замълчахме, Аче явно мислеше за нещо, или пък ме анализираше. Нямах си ни най-малка представа.
-Какви планове имаш за днес,искаш ли да се помотаем заедно?
- Засега никакви, мислех да те поканя на вечеря... Иначе с най-голямо удоволствие ще се помотая с теб!

-Вечеря звучи страхотно,но нека сами си приготвим нещо,по-скоро ти да приготвяш нещо,аз само да ти помагам-уточни Аче.
- Няма проблеми, само кажи какво искаш за ядене?! И да те предупредя, че у дома е леко разхвърляно, не е подредено, но пък за щастие татко беше напълнил хладилника догоре, така че, имаме с какво да си направим нещо вкусно.
- И като за начало, можем да се отдръпнем от средата на улицата и тъкмо по пътя ще измислиш какво да ядем - изкикоти се Айноа.

Вече бяхме тръгнали към вкъщи.
- Сигурна ли си,че няма да е проблем да дойда у вас,мисля,че не съм от любимците на баща ти-сподели той.
- Спокойно, съмнявам се няма да дойдат скоро... а и да дойдат, какво толкова? Ти си ми най-добрия приятел, ще се примири. И не е истина това, че не си от любимците му. Просто винаги си бил своенравен и си правил това, което те влече и ти харесва. А баща ми понякога не може да напусне ролята на капитан, затова е и малко строг. В крайна сметка не те познава, не може да ти каже нищо. Не се притеснявай за това.
Когато го попитах какво иска да му приготвя, той ми каза, че каквото и да направя, ще го хареса... и ме прегърна докато вървяхме. Мда, определено Уго ми липсваше. Бях забравила какво е чувството да обичаш някого толкова силно, толкова пъти се опитвах да пренебрегна чувствата си към него, че тотално забравих за истинската любов. Но пък той не трябваше да разбира за чувствата ми към него - цялото приятелство, изградено на основата на толкова неща за толкова време, щеше да се разруши за секунди.
- Не се срамувай, сигурна съм, че не си ял готвено от много време... или греша?! - усмихнах му се леко и му намигнах.

Не след дълго пристигнахме у дома.
-Къщата е чудесна,не знам защо се притесняваше толкова,че е разхвърлено
- Хехе, благодаря ти! Но нали знаеш, че обичам всичко да си е подредено. А ти, ако имаш нужда с подреждането на твоето място, знаеш къде да ме намериш вече. Не се притеснявай да ме потърсиш. - казах сериозно.
- Между другото, чувствай се като у дома си.
Без да го изчакам да каже и думичка, направо се запътих към кухнята. Отворих хладилника, за да проверя какви продукти има.
- А сега... кажи какво искаш за ядене?! - провикнах се, мислейки, че Аче е в хола.

-Боже,миличка. Все още чувам добре,няма нужда да викаш така-каза той.
Когато го чух, подскочих. Истината е, че се стреснах.
- Ачее! Ще те убия, изплаших се до смърт! - и се засмях - Но те признавам... добър си в промъкването зад хората.

И двамата продължавахме да стоим пред хладилника и не помръдвахме. Бях с лице към него и го гледах право в очите без дори да мигна. Аче ми беше казал нещо преди това, но бях прекалено заета да го слушам толкова добре... Бях се загледала в тъмно-кафявите му очи и си мислех, колко усилия ми е коствало да крия чувствата си към него толкова много години. Не мислех, че мога да издържа още дълго, но трябваше.
-Айноа,чуваш ли ме? Какво има,защо ме гледаш така?
- А-аз... съжалявам, загледах се и се замислих за момент. - Ам, беше ме попитал дали има бира, нали?!
Опитвайки се да скрия срама си, отворих хладилника уж за да проверя дали има бира... Е, Аче беше извадил късмет.
- За щастие баща ми е купил! - и му подадох бутилката.

Познавах Уго, знаех, че няма да ми е повярвал... Но това не му пречеше, винаги разбираше това, което искаше. Знаеше, че съм го излъгала.
-Хей, Айноа-каза той и хвана ръката ми.
Без да успея да кажа и думичка, той продължи:
-Не можеш да ме излъжеш,познавам те добре. Кажи ми какво има,знаеш много добре,че можеш да ми кажеш всичко.
Повдигна брадичката ми с ръка за да го погледна в очите, а всъщност не знаеше, че това ме убиваше.. не можех да го гледам право в очите без да му казвам колко много го обичам... Не, че не можех, напротив - можех... Просто не го обичах по онзи приятелски начин..
-Какво не е наред? - попита ме той.
- Аче, виж... нищо не е станало, просто се сетих за някои неща. А в момента само усложняваме ситуацията.. Мога да ти споделя всичко, но не и това... Нека забравим за случилото се, става ли?