Few creatures of the night have captured our imagination like vampires...
What is it about the vampire myth that explains our interest?
Is it the overtones of sexual lust, power, control...
Or is it a fascination with the immortality of the undead?
Мракът бавно се стелеше над лондонските улици. Изместваше и последните слънчеви лъчи и единствено мъждукащата светлина на градските лампи разкъсваха тъмната му пелерина. Градът потъваше в тишина. Нощта поглъщаше бодрата глъчка на хората, затваряше вратите на домовете, слагаше децата в леглата им и сякаш целия свят потъваше в сън. Никъде не се виждаше признак на живот.
В далечината се чу гръм. Дъждовните бури не бяха нещо необичайно за Лондон. Затова едва ли бе изненада за някой от гражданите на града. Постепенно дъжда се усилваше. Пороят румолеше по стрехите и танцуваше в улуците. Барабанеше по прозорците, играеше си с ниско подкосените треви в парка и създаваше кален хаос из просторната градина. А точно там, на една от пейките, бе проснато тялото му.
Поредния силен гръм го накара да отвори очи. Бавно се изправи и се огледа. Паркът беше пуст, а спомените за това как се е озовал тук му убягваха. Стана от пейката и зашляпа из мократа алея в търсене на място, където да се скрие от бурята. Къщата му се намираше в другия край на града, затова дори не си помисли да се връща там. Вместо това се насочи към единствената светлинка, която идваше от дългата, тъмна улица.
- Имам нужда от подслон. Моля ви. – гласът му звучеше плахо.
Едва светкавица озари небосвода, хвърляйки бледа светлина върху лицето му. Жената видя непознатия, дръзнал да прекъсне спокойната вечеря на семейството й. Сините му очи я гледаха умолително и само този поглед успя да събуди у нея такова съжаление, че тя бе готова веднага да го пусне в дома си. Подгизналите от дъжда дрехи бяха прилепнали по тялото му и идеално очертаваха силуета му.
Мъжът пристъпи една крачка и подпря ръката си на вратата. Очите му сякаш придобиха по-тъмен оттенък на синьото и видът му започна да буди страх у момичето.
- Поканете ме да вляза. – с равен глас заповяда той.
- Влезте. – хипнотизирано изрече момичето и отстъпи крачки настрани.
- Благодаря. – устните му се извиха в широка усмивка, разкриваща искрящо белите му зъби.
Dead are the places where this god has been
His universe is an ocean of blood
His dining table the cradle of mud
Деймън Салватор беше вампир от близо два века. За това време се бе научил да владее до съвършенство дарбите, които се появиха след превръщането му. Беше дяволски добър във всичко, което правеше. Не само можеше да владее умовете на жалките човешки същества (както ги наричаше), но и за това време отлично бе опознал психологията на жените. Едва ли на света имаше девойка, която бе способна да устои на чара му, на думите, които излизаха от устата му толкова уверено, че всеки бе готов да му повярва. И в това нямаше да има нищо лошо, ако той се задоволяваше единствено с флиртове и среднощни забавления. Под красивото лице и изтънчените обноски се криеше истинско чудовище. Не, съвсем не преувеличавам. Доказваше го безбожно дългият списък с жертвите му, реките кръв, които оставяше след всяко свое… среднощно забавление. Салватор не ценеше човешкия живот. Не бе научен да го прави, защото презираше хората. Презираше това, което те въплъщаваха. Презираше себе си, защото някога е бил като тях. И тази омраза го превърнаха в безсърдечен убиец.
Едва ли младото семейство осъзнаваше кого допуска в къщата си. А дори и да разбираха колко опасен бе вампира, вече бе твърде късно да се защитят от него.
***
Невъзмутин, Деймън прескочи тялото на момичето и се качи на втория етаж, където откри банята. Свали окървавените дрехи и се пъхна под душа. Остави горещата вода да се разлее по тялото му, изтривайки не само следите от вечерята му, но и калните петна от вчерашната му забава. Бе успял да притъпи болката в главата си, причинена от огромното количество алкохол, което бе погълнал. За тази задача му помогна прясната кръв на последните му две жертви. Имаше късмет, че нито момичето, нито съпруга й се съпротивляваха и не му създаваха ненужни главоболия. Смъртта им бе бърза. За тяхно щастие, разбира се.
Щом излезе от банята, Салватор разтвори огромния гардероб в спалнята. С радост установи, че носи същия размер дрехи като стопанина на къщата. Внимателно разгледа костюмите и след няколко минутно търсене, избра един и се облече.
***
Дъждът бе спрял, когато Деймън излезе от къщата и тръгна по тъмната лондонска улица. След няколко метра погледа му се стрелна по табелата с надпис “При Хенри”. От вътре се чуваха радостни възгласи на вече пияни мъже.
Вероятно е излишно да споменаваме, че щом отвори вратата и влезе в кръчмата, моментално прикова всичко погледи върху себе си. С радост установи, че ще може да си намери подходяща женска компания за вечерта, но това, разбира се, щеше да направи едва след няколко питиета.
Отправи се към бара и се настани на един от високите столове.
- Бърбън. – поръча на барманката, дарявайки я с една лека и едва забележима усмивка.
What is it about the vampire myth that explains our interest?
Is it the overtones of sexual lust, power, control...
Or is it a fascination with the immortality of the undead?
Мракът бавно се стелеше над лондонските улици. Изместваше и последните слънчеви лъчи и единствено мъждукащата светлина на градските лампи разкъсваха тъмната му пелерина. Градът потъваше в тишина. Нощта поглъщаше бодрата глъчка на хората, затваряше вратите на домовете, слагаше децата в леглата им и сякаш целия свят потъваше в сън. Никъде не се виждаше признак на живот.
В далечината се чу гръм. Дъждовните бури не бяха нещо необичайно за Лондон. Затова едва ли бе изненада за някой от гражданите на града. Постепенно дъжда се усилваше. Пороят румолеше по стрехите и танцуваше в улуците. Барабанеше по прозорците, играеше си с ниско подкосените треви в парка и създаваше кален хаос из просторната градина. А точно там, на една от пейките, бе проснато тялото му.
Поредния силен гръм го накара да отвори очи. Бавно се изправи и се огледа. Паркът беше пуст, а спомените за това как се е озовал тук му убягваха. Стана от пейката и зашляпа из мократа алея в търсене на място, където да се скрие от бурята. Къщата му се намираше в другия край на града, затова дори не си помисли да се връща там. Вместо това се насочи към единствената светлинка, която идваше от дългата, тъмна улица.
- Имам нужда от подслон. Моля ви. – гласът му звучеше плахо.
Едва светкавица озари небосвода, хвърляйки бледа светлина върху лицето му. Жената видя непознатия, дръзнал да прекъсне спокойната вечеря на семейството й. Сините му очи я гледаха умолително и само този поглед успя да събуди у нея такова съжаление, че тя бе готова веднага да го пусне в дома си. Подгизналите от дъжда дрехи бяха прилепнали по тялото му и идеално очертаваха силуета му.
Мъжът пристъпи една крачка и подпря ръката си на вратата. Очите му сякаш придобиха по-тъмен оттенък на синьото и видът му започна да буди страх у момичето.
- Поканете ме да вляза. – с равен глас заповяда той.
- Влезте. – хипнотизирано изрече момичето и отстъпи крачки настрани.
- Благодаря. – устните му се извиха в широка усмивка, разкриваща искрящо белите му зъби.
Dead are the places where this god has been
His universe is an ocean of blood
His dining table the cradle of mud
Деймън Салватор беше вампир от близо два века. За това време се бе научил да владее до съвършенство дарбите, които се появиха след превръщането му. Беше дяволски добър във всичко, което правеше. Не само можеше да владее умовете на жалките човешки същества (както ги наричаше), но и за това време отлично бе опознал психологията на жените. Едва ли на света имаше девойка, която бе способна да устои на чара му, на думите, които излизаха от устата му толкова уверено, че всеки бе готов да му повярва. И в това нямаше да има нищо лошо, ако той се задоволяваше единствено с флиртове и среднощни забавления. Под красивото лице и изтънчените обноски се криеше истинско чудовище. Не, съвсем не преувеличавам. Доказваше го безбожно дългият списък с жертвите му, реките кръв, които оставяше след всяко свое… среднощно забавление. Салватор не ценеше човешкия живот. Не бе научен да го прави, защото презираше хората. Презираше това, което те въплъщаваха. Презираше себе си, защото някога е бил като тях. И тази омраза го превърнаха в безсърдечен убиец.
Едва ли младото семейство осъзнаваше кого допуска в къщата си. А дори и да разбираха колко опасен бе вампира, вече бе твърде късно да се защитят от него.
***
Невъзмутин, Деймън прескочи тялото на момичето и се качи на втория етаж, където откри банята. Свали окървавените дрехи и се пъхна под душа. Остави горещата вода да се разлее по тялото му, изтривайки не само следите от вечерята му, но и калните петна от вчерашната му забава. Бе успял да притъпи болката в главата си, причинена от огромното количество алкохол, което бе погълнал. За тази задача му помогна прясната кръв на последните му две жертви. Имаше късмет, че нито момичето, нито съпруга й се съпротивляваха и не му създаваха ненужни главоболия. Смъртта им бе бърза. За тяхно щастие, разбира се.
Щом излезе от банята, Салватор разтвори огромния гардероб в спалнята. С радост установи, че носи същия размер дрехи като стопанина на къщата. Внимателно разгледа костюмите и след няколко минутно търсене, избра един и се облече.
***
Дъждът бе спрял, когато Деймън излезе от къщата и тръгна по тъмната лондонска улица. След няколко метра погледа му се стрелна по табелата с надпис “При Хенри”. От вътре се чуваха радостни възгласи на вече пияни мъже.
Вероятно е излишно да споменаваме, че щом отвори вратата и влезе в кръчмата, моментално прикова всичко погледи върху себе си. С радост установи, че ще може да си намери подходяща женска компания за вечерта, но това, разбира се, щеше да направи едва след няколко питиета.
Отправи се към бара и се настани на един от високите столове.
- Бърбън. – поръча на барманката, дарявайки я с една лека и едва забележима усмивка.
Социални
Лични съобщения